литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Баща ми ме купи от града за 365 франка. Това са много пари за дете, което няма очи на главата си. Дълго време не позволявах на родителите да го забележат. Когато ще ставаш дъщеря, не е честно да разбиеш всички надежди още от самото начало. Директорката ни повтаряше това непрестанно. Нямаше как да останем при нея. Твърде много бяхме, трябваше да ни вземат хората. Добре се котираха тези с хубави очи, с гъста коса и бели зъби. Трябваше обаче да имаме и нещо в главата си. Тя е най-важният орган. Може да замени дори едната ръка.

Не всички хора са еднакви. При родителите най-важният орган е търпението.

Когато трябваше да напусна и пред оградата ме чакаха бъдещите ми родители, по-нервни дори от кучето на директорката, тя се наведе към мен и прошепна:

– Ставаш дъщеря. От тук нататък за теб започва истинският живот.

Отведоха ме с новия куфар в жилището си. Вече ме бяха изпробвали, както по-късно пробваха гарнитурата за кушетка с жълт плюшен калъф, която изплащаха почти толкова дълго, колкото и мен. Зарадвах се, че веднага след като ме изпробваха, се решиха да ме вземат и че станаха придирчиви едва за гарнитурата на кушетката. Два пъти я връщаха. Веднъж не им беше удобна. После пък не им хареса цвета.

По време на пътуването тя гледаше през прозореца и пушеше цигара след цигара. Само понякога се обръщаше към мен и смутено се усмихваше, питаше дали ми харесва люлеещия се дакел.

За разлика от нея, той постоянно ме разпитваше как се казва това или онова. Правех се, че спя.

Явно искаше да провери колко струвам. Постоянно искаха да знаят дали им се паднал големия джакпот или непечеливш билет.

– Това не може да се избегне, каза директорката, когато след 3 седмици едни хора, които се нуждаеха от дете, ме върнаха.

Оставиха ме една пряка преди дома. Бързаха да се отърват от мен, толкова ги плашех. А директорката триеше солените следи от сълзите ми.

– Детето е придобивка за цял живот.

Тези тук дали го знаят? Отворих едното си око, погледнах към предната седалка, където седяха. Тя пушеща, той въртящ волана. Отново затворих окото си.

Той каза тихо:

– И понятие си няма за езика.

– Все ще не познава света, отвърна тя.

Директорката не отдаваше голямо значение на езика, получаваше главоболие от него. Речникът ми беше оскъден, за което са виновни очите ми – не виждат добре. Новите ми родители бяха толкова разтревожени, че ме заведоха на лекар, за да прегледат на рентген дали мозъкът е наред: Лекарят каза приблизително следното, че, когато като мен не се родиш в семейство, а влезеш в него през вратата, развитието ти може да се забави. Обаче те не искаха да осъзнаят това.

Той посочи към небето. Синьото се изпълни с шум.

– Ето там, виж, самолет.

Присвих очи, погледнах към показалеца и започнах да се потя. Наведох се, развързах връзката на обувките и опитах отново да я вържа. Изплъзна ми се от пръстите, вързах я на възел.

– Не го ли виждаш?

Отново вързах връзката на възел.

– Всичко е наред, каза той. Ела.

Влязох в къщата, вървейки след него. Тя стоеше пред нас в цялата си прелест. Градината беше не по-голяма от кухненската престилка на дебелата готвачка Хелене, но поради златните ръце на баща ми и кравешката тор плодовете и зеленчуците растяха така, сякаш бързаха да хванат вечерния влак за Париж.

Той седна на дивана и ми даде знак да седна до него. Прегърна ме, разтвори брошура на летище.

– Как смяташ, какво е това?
– Хартия.

В събота ме напъха в тойотата и ме закара на летището, за да видя самолет.

Пътувахме често, за да събираме думи. И тя пътуваше с нас, но скучаеше, защото вече знаеше всички думи. Пушеше в колата, докато не се задимеше силно. След това той отваряше прозореца, а тя обличаше якето от заешка кожа. Тя винаги имаше найлонова шапка. Той пък не обичаше да ги носи. Обичаше дъжда. Обичаше да усеща дъжда по лицето си, не спираше да говори за това:

– Докато пътуваме, ще казвам думи на посоки и ще ги събираме. Пролетен дъжд, проливен дъжд, ситен дъжд. Разтопен сняг. Мъгла. Ще занесем всички вкъщи. Вятър! Сутрешен вятър, вечерен вятър, снеговит вятър. И този тук: Вятър, който не може да се види в никое дърво, а само да се усеща, когато протегнеш ръка до лакътя през прозореца. Опитай.

Протегнах ръка през прозореца, а той даде газ. Тя се възпротиви.

– Внимавай, насрещното!

– Къде го видя?, засмя се той.

Понякога караше в аварийната лента и ми записваше по някоя дума. Често беше така – караше в аварийната лента и пишеше дума върху кибритена кутийка, пощенски плик, касова бележка, празна опаковка от цигари, а когато не намираше нищо подобно, трябваше да протегна ръка, написваше я на вътрешната страна и я произнасяше буква по буква. Запазвах думата на ръката си, запазвах я в ушите си, а вкъщи изрязвах всяка поотделно, копирах я от ръката и разпределях всички в кибритени кутийки. Той ги надписваше. Така не можеше да се загубят. Съхраняваше ги в книги: Железниците на света, Студената кухня, Седемте световни морета, Дивите животни в Конго, Скъпоценни камъни и романи, някои на два езика. На втория той говореше рядко. Само ако се удареше по палеца с чук и когато пътувахме в планината, а оттам в долината. При Тат, когото навсякъде другаде наричаха дядо или Нино.

– Диамантите някога били дървесина, представяш ли си. Така погледнато, каза той, горим капитала си.

По-късно сложих КАПИТАЛ в кибритена кутийка, а в друга САМОЛЕТ.

– КАПИТАЛ, каза баща ми, постави в ПО-КЪСНО, САМОЛЕТ при СЕГА, ВЯТЪР и ДЪЖД постави във ВИНАГИ.

– ВИНАГИ е кога?

С ВИНАГИ се скъса нишката на търпението ѝ. Тя хвърли цигарата през прозореца и му се разкрещя, че дори за майчиния език не се изразходва толкова много бензин. Той отново караше в аварийната лента и въртеше волана.

– Е? Имаш ли по-добра идея?

– Господи, купи ѝ очила.

Директорката казваше, че майките по природа са по-близо до практиката, но ако не се справят с нея, оставят децата си в дома. Но все пак те имат девет месеца да се борят с това.