литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Вече си мислех, че мога да пиша автентична епистоларна проза, когато си припомних една книга на Джон Ъпдайк – „С.“ (изд. „Хемус“, С., 1994 г.; „Най-смешният американски роман“ – първа корица, на „Един от най-големите писатели на нашето време“ – втора корица). Всъщност за този роман ме подсети едно писмо по електронната поща на приятел, след като беше прочел „И така нататък“ и други неща, но не точно за епистолите ще стане дума тук, пък и „С.“ не е чиста епистола (там има и магнетофонни записи и други писателски техники). Исках да си припомня Ъпдайк такъв, какъвто го помнех от неговите книги. А първите му книги на български бяха наистина впечатляващи – „Кентавърът“ (НК, С., 1981), а след това сборникът с разкази „Задачи“ (НК, С., 1985). Едва по-късно, в епохата след 89-а, се появиха книгите му за Заека („Заеко, бягай“, Заекът се завръща“, „Заекът богат“, „Заекът се укроти“,), „Вещиците от Истуик“ (филмиран от Холивуд през 1987 г., с участието на Джак Никълсън, Сюзан Сърандън, Шер и Мишел Пфайфър), „Вдовиците от Истуик“, „Спирки“, „Потърси лицето ми“, „Версията на Роджър“, „Сред лилии красиви“, „Любовникът ти току-що се обади“, „Гертруда и Клавдий“, „Поглед назад“, „Ожени се за мен“, та до една от последните му книги – романът „Терористът“ („Бард“, С., 2007). А на 27 януари 2009 г. Джон Хойер Ъпдайк напусна този свят, болен от рак на белите дробове. Беше един от тримата американски писатели, които печелят двукратно наградата „Пулицър“ за фантастика (за Хари „Заека“ Ангстром), а книгата „Заеко, бягай“, влиза в класацията за 100-те най-велики новели на нашето време.

В една от последните книги на български на Джулиан Барнс „Пулс“ (сб. разкази, „Обсидиан“, С., 2011) две героини-писателки – Алис и Джейн – си говорят във влака. Просто си дърдорят на интелектуални теми, докато пътуват. Алис се опитва да каже, че не е спала с Ъпдайк, а само е „кацнала на коляното му“.

„– Е – каза Джейн, опитвайки се да прикрие внезапно обзелото я злорадство, – винаги съм смятала, че писателите печелят повече от провалите си, отколкото от успехите. Това е единствената професия, където и провалът върши работа.

– Не мисля, че „провал“ е най-точното определение за срещата ми с Джон Ъпдайк.“

Разказът се казва „Да спиш с Джон Ъпдайк“.

Ето и „българската връзка“ на Ъпдайк: Писателят е бил и в малка България по времето на соца. В автобиографичния му разказ „Българската поетеса“ от 60-те години главна героиня е поетесата Блага Димитрова под името Вера Главанакова. Разказът можем да намерим в кн. 3 на сп. „Панорама“ от 2007 г. в превод на Йордан Костурков.

Ъпдайк беше голям стилист, но заедно с това извънреден работяга и пълен с креативност творец. Казваше, че пише на ден по три страници белетристика, есета, критика или поезия, и че ако пишеш по няколко листа на ден, можеш да публикуваш по една книга на година. Успя да публикува над 20 романа, книги с разкази, стихотворения, есета, литературни критики и мемоари. Последната му книга беше „My Father’s Tears and Other Stories“. Обичаше да пише и пишеше много, за всичко. До края на живота си искаше да вижда името си върху нови книги.

Още докато водеше колонка в любимото си сп. „Нюйоркър“, му изпратих два текста, без надежда. Ето:

Моят отговор

И първото ми впечатление от теб е респектиращо. Ти знаеш какво притежаваш и аз се възхищавам на творбите ти. Не знам откъде да започна, може би от това, че не съм те виждала в заведението, до което работя. Някак наистина изчезна, неразбираемо защо. Ако си искал да ми кажеш нещо, освен всичко, което си „сътворил“ на белият лист и особено визитката, изпратена ми от теб по „приятно замаян куриер“, твой приятел, се чудя защо не те виждам? А може би наистина си прекалено ангажиран, или какво?

Откъде такава смелост и стремеж към незнайното и непознатото за теб? Едва ли знаеш нещо за мен. Може би предполагаш какво ли не, но все пак надали с поведението си съм подсказала нещо, провокиращо такива чувства от твоя страна, или по-точно изблици на нещо много отдавна таено. Кои според теб са различните причини за абсурдното? Аз поне виждам няколко, съществени на пръв поглед..., защото втори нямам. А разбирам, че ти дори си ми направил психопортрет. Не знам откога са наблюденията ти, но може да грешиш в преценката си за мен, и хубавите думи, които пишеш, може да окажат не намясто. Бих се радвала ако по някакъв начин, индиректно, мога да ти помогна (това е силна дума) да преодолееш кризата, завоя, и да продължиш. Определено си нелош писател, дори ще повторя, че се възхищавам на това, което правиш, именно защото с обикновени думи казваш необикновени неща (поне за мен). Някак си начина ти на писане е леко хаотичен (но „във всеки хаос има малко ред“), което те кара, докато четеш, да се настройваш по определен начин и да вникваш във всяко изречение. Може да ти се стори объркано, но нямам други думи за това.

Не разбирам какъв мотив точно търсиш, за да „рефрешнеш“, но едва ли възможностите ти са изчерпани. Ако човек е съвършен, значи е скучен. Ти си чувствителен, чувствен… или поне така можеш да пишеш. Не вярвам, че нямаш сродна, интимна душа, човек до себе си или достатъчно приятели, от които да черпиш идеи. Всъщност човек сам си избира какво и как да го прави. Сега май аз започнах да дрънкам…

Не знам дали ще имаме среща, за да поговорим…, а и едва ли ще си приказваме за същите неща досега. Предполагам се досещаш, че съм ангажирана, не служебно, а в личен план, и с човекът, с когото съм, гледаме в една посока, което е от особено значение за мен. Не искам да изпадам в подробности, а и едва ли има смисъл. Ти прецени дали ще ми отговориш по някакъв начин.

Сега отивам да обядвам. После ще работя и докато работя ще мисля за всичко друго, но не и за теб.

Една топла човешка точка

Имам чувството, че колкото повече чета това, което ми пишеш, толкова повече искам да чета. Не спирай да пишеш... Ти си богат човек! Много богат! Определено правиш така, че да си дам реална сметка колко над мен си. Житието и богатството ти ме карат да се чувствам като прашинка в този свят. Не ме е страх, имам, дори и малко самочувствие. Както всеки човек, който има нещо в себе си – вижда го добре, познава го добре, държи на него и си го пази и защитава. Всеки си знае цената и обхвата, ако щеш дори и замаха, който ще направи всеки един момент.

Сега съм в леглото си, случайно сама, изморена. Имах тежък емоционален ден, колкото и смешно да звучи, предвид работата ми. Но искам да ти кажа, че когато чета твоите текстове, понякога груби, но истински, това ми помага да гледам на живота по-философски, да ми е леко и здравословно ежедневието. Това ми е основен недостатък, несъвършенство. Колебая се във всеки един момент – това е резултата от праволинейността ми.

Много ми хареса това, което си цитирал. Не те познавам, няма и как да те познавам. Всъщност познавам само това, което пишеш. Може би ми е достатъчно. Необходимо ми е време да „го сдъвча“. Харесва ми на вкус. Кажи ми с какво още се занимаваш? Пишеш ли статии в някой вестник или списание или се занимаваш с по-глобални неща? Защо дойде и остана в тоя град? Предстои ми съвсем скоро да направя промяна в живота си. Поредната „козметична процедура“ относно развитието ми. Казвам така, защото често пъти и аз не знам какво искам, накъде да тръгна...

Ето, пак се колебая... Това обаче не значи че си губя разсъдъка толкова често. Да, млада съм, но живота ми не е лесен. Не знам какво да ти напиша, не знам какво искаш да прочетеш. Ти всъщност ме объркваш и не знам защо мислите ми са хаотични. Затова спирам.

Видя ли топлата човешка точка в графата „Тема“, за която ме помоли? Видя ли я?

След години, когато вече не се надявах, Ъпдайк ми написа: „Бог не отговаря на писма“.