литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Из „Синята къща на Робинзон“

В една по-ранна, по-далечна версия на тази история Даниел Дефо казва, че е живял един от най-необикновените животи, които може да си представи човек.
Аз казвам: аз също.

Смъртта идва в образа на дружелюбен нисък мъж, който седи срещу мен във влака за Гревесмюлен, и не бърза, напротив – оставя ми време да си уредя нещата. Най-вече да ти оставя значително наследство, скъпи приятелю. По големина и размери направо неприлично наследство, което ти завещавам, но преди всичко една поука, с която, опасявам се, накрая ще си съвсем сам. Скъпи приятелю.
Когато бях на единадесет или дванадесет, един ден баща ми ме дръпна на страна и каза: някой ден ще ти бъде трудно, синко, няма да имаш приятели, ще откриеш, че си останал сам, че се намираш на остров – запомни, синко – всред цял океан от хора, говорещи едно, а мислещи друго. Които ще направят всичко възможно, за да те прогонят от този остров – колкото и прекрасен да е той. Това са шест милиарда души, всички вкупом, можеш ли да си го представиш?
Да.Татко.
Не, каза той.

Спомням си, че тогава не разбрах този разговор, състоял се в полумрачния, с цвят на махагон кабинет на баща ми. Там винаги бе сумрак, на бюрото винаги гореше кехлибарена лампа, навън се чуваше трамваят. Сенките са тези, които са останали в паметта ми, татуираните глави на маори на стените, кожените кресла от „Мандел”, големият слон от тъмно дърво, много тежко, когато се облегнех на него. Рядко ми позволяваха да влизам тук, защото татко работеше много, идваше си вкъщи с големи купища книжа, които за мен тогава значеха богатство, винаги съм мислел, че татко е богат. Винаги, когато влизах тук, кожената гарнитура от универсалния магазин „Мандел” на „Швайдницер Щрасе” миришеше на ново. Винаги си оставаше нова.
И той ми разказваше за измамниците, за „мошениците”, както ги наричали, които обаче несправедливо носели това име, не заслужавали да бъдат наричани по този начин. Една история от древна Индия, една история за зной и мрак и страшното божество с многото си ръце и крака. И за зли мъже, които в негова чест удушавали жертвите си с копринен шал. При това седнал зад махагоновата маса в холовата си гарнитура, той пушеше много дълга светло кафява пура, която ми внушаваше богатство. Пурата и светло кафявият костюм, който той носеше. Какви каши забърквали, измамниците, какви ги въртели и сучели и как наричали умението си „изкуство”. Без никакво право.
Защото тъкмо истинските измамници – и тук баща ми повиши тон – истинските мошеници в древна Индия били ковчежници. Добри мъже, почтени мъже, които занасяли повереното им по най-сигурния начин до целта. През безкрайни тигрови тресавища, през змийски пустини, през буйни, хапливи води и смъртоносни урви. Смели, но преди всичко почтени мъже, най-почтените – запомни това, синко, гилдия с безукорна слава.
И той изпадаше във възторг.
Междувременно пред очите ми в полумрачния кабинет се разкриваше една далечна страна, където се разнасяха кесии, пълни с пари, сандъци, пълни със злато, които никога не достигаха целта си. Винаги застрашени – той повиши тон – винаги дебнати от долна граблива паплач, да, но и от алчни владетели, които им се изпречвали на пътя, в своите хищни палати, и които можело да измамиш само с риск за живота си. Това били безстрашни пред лицето на смъртта мъже, въоръжени единствено с честността си и изкуството да се предрешават, хитри, смели, непроницаеми, понякога дори прозрачни: преструващи се на просяци, бедни роднини по пътя за чужбината, бягащи длъжници, преследвани от закона, отхвърлени. Дори мъртъвци.

Тук баща ми вдигаше пръст.
Винаги бъди почтен, верен, чуваш ли, мили синко, верен до края на дните си. Много обичах да слушам такива истории, разказвани от баща ми с най-тържествен тон, защото трябвало наистина толкова много да се оценява капитал, придобит чрез преданост с течение на векове! А на кого друг иначе човек би могъл да повери богатството си!
Следваше списък с ценностите, които трябвало да се пренасят: пръстени, гердани, ръчни часовници като средство за заплащане, подаръци и ответни дарове, сватбени накити, големи и малки корони, и най-вече пари, пари и злато във всякаква форми – кръгли, четириъгълни, лентовидни - в кожени кесии, в ковани сандъци, злато от времето на маратите, времето на бенарите, златни кюлчета, злато за церемонии, златни, обковани в диаманти, слонове, които се носели на скиптъри – последното изисквало в такъв случай особено умение да се предрешваш. Виждах ги как бавно се прокрадват в тържествена процесия в осветения единствено от кехлибарената лампичка здрач, между махагоновите мебели и кожената гарнитура от универсалния магазин „Мандел” на „Швайдницер щрасе”.
Е, така е, така е било, така ще бъде и занапред. Но едно, изясни баща ми, който винаги свързваше поука с историите си, едно би трябвало да научиш, мили синко, и то е, че честността се възнаграждава. Трябвало е тепърва да бъде открита. Без нея въобще не би било възможно функциониращото банково дело, както днес го познаваме, основаващо се на взаимно доверие. Документирано и увековечено в мрамор и гранит, видимо за всеки човек на всеки ъгъл. Мили синко.
Естествено той би трябвало да го знае, нали всяка сутрин отиваше навреме във филиала на „Любшен Кредит- унд Депозитенбанк” на „Росмаркт”. При това той въобще не приличаше на индиец, въобще не изглеждаше смел пред лицето на смъртта, с правата си като четка коса и бледите черти на лицето си. Тогава косата му бе на път и имаше мустачки, които по-късно изчезнаха – изобщо той постоянно променяше външния си вид. Така че, като си помисля, образът на татко винаги по някакъв начин съответстваше на времето, променяше се. Днес той е мъртъв.