литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ЗА ПОЛЗИТЕ ОТ ПОЛОЖИТЕЛНОТО МИСЛЕНЕ

„Какви са ползите от положителното мислене?”. Пак този надпис, който ме преследва ден и нощ, навсякъде в живота ми и не ми дава мира. Вижте, от положителното мислене особени ползи няма. Вреди е възможно да има, та дори отваряне на третото око по посока на бесовете, но ползи от въпросното положително мислене досега не съм чувал да има. Това е глезене и лигавене, нямащо равно на себе си. Това е сън на твойта плът – духовна чалга – пред която дори учението на Петър Дънов бледнее. Дори чиклитът, женската литература, дето им души долу чреслата и ги привежда в сън и розова мъгла, ухаеща на мляко с мирис на ванилия, е в някаква духовна степен, по-приемлива от него. Защото то не е положително мислене – то е духовно оглупяване, то е изгубване представата за себе си, привеждащото те в състояние на квачка, във устата с жвачка, въртяща бибино лице навред и пакаща пред този свят проклет, че същият бил умен, мъдър и красив, щастлив, любвеобилен и признателен. Не е верно – злостен и тъп е светът. Повярвай, шансът точно този свят да стовари връз душата ти някакво огромно зло, не е никак, никак малък. Представяш ли си, излиза тази нощ синът ти да си купи цигари от денонощия. Върви върви, и в пътя среща една мутра. И мутрата му вика. Уа-ха-ха!, Уа-ха-ха!, сиреч, гаври се над него, смее се, понеже тя е мутра и друго не знае, освен да се надгавря и надсмива. И синът ти ѝ вика: „Хей-брей, недей!... Недей се подиграва така с мен, и аз съм си човек като другите.” И мутрата като извади една тежка, грохотна бухалка, като го тресне, тресне, тресне по главата – и черепът му ще се разпадне на парчета, и мозъкът му потече върху асфалта. Ще мислите ли положително сега? Ще мислиш ли пак положително, патарочко такава? Значи, жената е по-глупава от мъжа и самата тя го доказва, като се привързва към така нареченото „положително мислене”. А поводи за положително мислене, в общи линии, няма. Вижте, шансът, точно с теб, която четеш това, да се случи някакво чудовищно нещастие, не е никак малък. Вярвай ми. На кафе ти го казвам. Бобени зърни ти хвърлям и пак същото ще излезе. Ще стане нещо. Нещо, положително, ще стане!... Помни ми думата, кога те сполети беда. Имай по неспокойно съзнание, не е зле да го имаш това, защото нещо непременно ще се случи. Баща ти на колко е години? На 56?... Ами, той скоро ще умре. Ще стане на 68, а от там пътят към смъртта е широко отворен. Стане ли на 70 години човек, вече не го търси за нищо. Ще стане нещо, нямай никакви съмнения в това. Нещастията по жената ходят и тя като магнита ги привлича. Каквато си еротична и красива, няма начин злото да не те сполети. Нали си знаеш, красивите хора страдат най-много. Защото Бог е зъл и ти завижда. Та, до година, две, най вероятно, ще се случи някакво нещастие със теб. И да те свива в корема, и да не те свива, все същото. Злото непременно ще те сполети. А бе, поне един развод няма да ти се размине. Ще те намрази свекървата. Мъжът ще ти изневери. Като си вземеш нов, той пък ще пие и ще те бие. Буля Ивановица ще ти направи магия. Не е лесна вашата, сестрице, не е лесна, казвам ти. Накъдето да се обърне човек, все нещастия го очакват. И от тях – най голямото, както току-що разбрахме, е здраво свързано със положителното мислене. Бъдете позитивни. Радвайте се на света. Мъжът ще ти изневери. Буля Ивановица ще ти направи магия.

КОЛЕДНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ МОЯ ГРАД

Говоря си с една циганка до гюма за боклук, говоря си с една циганка, вярваща като мен, изключим ли лекия резонанс, че аз съм православен, тя ми подава половин кюфте и пържена риба за своя мъртъв близък, който снощи ѝ се бил явил за трети път и, въпреки че по принцип „те не подавали”, тя прави тази жертва, понеже той в съня ѝ се явил. След това отидох до нас, да взема половин литър ракия, която тя закупи с удоволствие, за да има какво да подава и на мъжете, и какво да видя? Една от толкоз обичайните ни ситуации, травмиращи чистосърдечното съзнание, за която искам да отворя тука реч. Една комшийка си върви към гюма за боклук, изхвърля своя мил товар и, връщайки се, преминава покрай нас като камила, сиреч, не ме поздравява. Да, не ме поздравява!... Защо се получава така – след като с тази жена имахме прекрасни отношения, след като винаги ми е отвръщала на поздрава, симпатиите ѝ не е да не личаха, и че дори ми сподели, че събирала мои публикации от един от Ловешките вестници /те, вероятно, са повече от сто/. Но не е там въпросът. Въпросът е в това, че в този случай тя не ме поздрави. Защо се получава така? Не затова ли, че говорех точно с циганка? Не затова ли, че бяхме в близост до работно ѝ място, именно, гюма за боклук? Питам се аз, ако говорех с Бойко Борисов, щяхте ли да ме поздравявате повече? Отговорът, който от само себе си се налага – да! Вижте какво, Бойко Бирисов е криминал. Криминален престъпник, мутра ни управлява, и това го знае всеки, който е чел достатъчно материали в интернет, вие обаче уважавате хората, които общуват с криминални престъпници, а не щете да уважавате хората, които общуват с низините на народа – шизофреници, цигани и просяци, и т. н. Вие се подигравате и гаврите над тях и това продължава с години. Уважаеми троянци, нерези в човешки вид, сдухани под тежестта на собствените си комплекси провинциалисти и еснафи с духовен хоризонт, не по-далече от носа им – отрицавам ви, упреквам ви и критикувам всичко, мислено за „стойностно” у вас и дори един ден да си тръгна от печалния ви град, аз често ще се връщам пак назад, спирайки пред лицето на всеки, който с нещо ме е огорчил, и ще изтрясквам точно във лицето му всичко, абсолютно всичко, което мисля за него. Както съм правил досега – десетки и десетки пъти. Готов съм да умра при всеки повод, който е защита на честта. Окото ми няма трепне – когато се касае за защита на човешкото достойнство. Така че не случили на поет. Аз не съм леке, като Любомир Левчев, аз не съм злобарче някакво от Общината, пресъхнало и изсушено от интриги, завист, злоба, мисли за пари и власт. Аз имам само тялото си на поет, душата си и абсолюта на човешкото си нравствено си достойнство. Или ще се съобразявате с това, че тази циганка е толкова човек колкото вие, или ще преразкажа в още статии всичките случаи на дискриминативно отношение, на които станах свидетел през последните години, ще ги пусна и в централния печат и ако някъде има по-осезаеми случаи на въпросната дискриминация, ще дам носителите ѝ на прокурор. Я ги виж ти!... Не бях излизал три години от къщи – те се разпасли и от полупростаци и духовни идиоти, се превърнали във абсолютни нерези. Колко пъти се е случвало това, колко пъти – вървя с един приятел, болен от красивата, фантазна, креативна болест шизофрения, и вие се извръщате встрани, все едно вървя с болен от проказа. Да, с прокажен вървя, защото всяка болест е проказа, защото всяка болест уязвява тялото или душата, само че теб какво ти влиза в работата това, теб какво ти влиза в твоите неща, и, второ, като вървя с такъв човек, аз по-малко ли съм човек? Той по-малко ли е човек, като е имал случая или нещастието да се разболее? Ужасни, долни хорица, ежедневно инквизиращи своя ближен – това е Троян! Когато нищичко човешко вътре във вас не е останало, то европейските закони ще ви научат поне отвънка да наподобявате хора.

РАЗМИСЛИ НАД ТЕМАТА „УТОПИЯ”

Да не се осребрява докрай всеки символен капитал и да не се къса нишката на вековната традиция, свързваща нас и мъртвите. Защото най-накрая те ще ни повикат при себе си – усетят ли този вакум. Това са две относително значими условия, без които сякаш не може да се прави достатъчно пълноценна и добра литература. Разбира се, има и още, и още... Но липсата на прагматизъм, на користна телеология, както и безкористната памет за традицията, са две от нещата, които особено ярко и осезаемо се губят в наше време. И нишката се къса, нишките се късат, новите млади знаят Дерида, Фуко, Левинас и Бодрияр, лепят ги по път и над път из текстовете и докторантурите, ала не знаят Андрей Германов, Марко Ганчев и Цветан Стоянов и не живеят издълбоко с тяхното наследство, не ги преживяват като лична драма и духовен опит. Да, нишките се късат, светът се срутва всеки ден със милиметри, до утре мога да разказвам за болезнена некомпетентност и потресаващо по своите обеми нежелание да се ангажираш с традицията от страна на младите. Тези хора сякаш нищичко не ги интересува. Мълчат и блеят, блеят и мълчат. Ей така, само ако може да седят и да блеят. Интересува ги дали добре ще се наредят, дали ще похвалиш поредния силен на деня, дали ще станеш докторантка или асистентка, но ей така, да кажеш две добри думи на Ивайло, когато той ти иска текстове, или поне да му откажеш със добронамереност – това не, и не. Само стоят и блеят, блеят и мълчат /особено злостно, комплексирано женско мълчание/. Все едно са ударени с мокър парцал по очите. „Вие сте първото поколение, което не може да реализира утопия”, рекъл им Александър Кьосев, един човек, когото след историите за ранни скандали на морална основа, дваж повече уважавам. Те взели, че се запретнали и направили един брой на „Литературен вестник”, посветен на темата „Утопия”. Само че той не им е казал, че не могат да направят вестник с темата „Утопия” /прагматиката, съчетана със добрата полиграфия, какво не прави!/, а че те не могат да осъществят една Утопия, ако можем така да се изразим, без кавички. Той им казал: „Вие не можете да реализирате една утопия! Вие не можете да излезете срещу стихиите на този свят и да се борите със злото покрай нас, ей така, заради абсолютната, безцеремонна стойност на едната борба. Във вас няма нищо безкористно и донкихотовско, възвишено, трагично или романтично. /Вие сте първото поколение, изградено от духовни хитреци./” Те взели, че направили една „Утопия”. А той не им е казал, че не могат да направят брой на темата „Утопия”, а че в тях няма нищо утопично, ай, да му се не види и намярата, стига сме им го повтаряли поне ние...

СЛУЧАЙНА СРЕЩА НА ТРОЯНСКИЯ ТРОТОАР

Мила Павлина, по-голяма обида през живота си не бях получавал!... Никога, никой, при никакви обстоятелства не ми е нанасял по-голяма обида, вменявайки ми чувство за вина, каквато и на сън не е минавала през душата ми. Да те превърна в своя любовница?... Че защо? За кога?... Та той преполови живота ми и аз по нямам интерес към тези ноторно известни, популярни до баналност обстоятелства. Знаеш ли – дали ще имам момиче или не, ми е все едно. Но доколкото предпочитам да не ми виси нещо на врата, гледам излишно и да не се затормозявам. Към любовници, мъже и вълци също нямам пиетет. Съм съм си аз. Главата – шапка – никога, какво остава пък – под егидата на любовница?... И за какво ще си говорим, като свърши интимната част? За Хегел, Витгенщайн, Фуко и Левинас? Не, ти не си ми на нивото, извинявай, да не говорим и заради това, че бездната помежду нас е толкова голяма, всеобемаща, че би могла да бъдеш моя майка и да не говорим, че вкусът към патината на човешкото лице, към аурата, излъчваща се от човека, при мен е съвършено различен. Разликата в социалния статус също би могла да се има в предвид. Ти си миячка на прозорци, а аз – съвременен поет на вечно млада и очистена от дъждове България. Не могат да се вземат такива две същества. Те не се съешават, някак си... Освен, през образа на историческите дъждове, умили със плющящ разкош и твоите прозорци, мила Павке, и моята висока и оцъклена като мъртвец България.

Искрено съжалявам, че така се е сложил животът ти, че си способна да съгледаш корист и в най-нормалните неща – а именно, че минах върху твоята страна на тротоара и се опитах да те попитам защо не ме поздравяваш. Аз държа да ме поздравяват хората, както и аз им кимам и им викам: „Добър ден! Добър ден!”, като минават покрай мен. Отговор – никакъв обаче...

Знаеш ли, дали ще имам любовница или не – ми е все едно!... То е като да имаш заушка – и с нея добре, и без нея – пак става. Както е казал поетът: „Всичко е хубаво – радост и болка, много си хубав, безкраен живот!”... Тя и смъртта не е лоша, по тая логика. Още повече, че не е безкрайна. Ами, какво?! Ще поживееш малко в статуса си на умрял, ще се ослушаш без уши на Оня свят, па ще възкръснеш след това. Ще надживееш и този тип обстоятелства... Чудо голямо! Недей си го толкова слага на сърце!... Недей се чак дотолкова впечатлява...

Мен повече ме разтревожи следният известен факт. Ти си една обикновена и добра миячка на прозорци, а аз – съвременен поет на вечно млада и очистена от дъждове България. Не могат да се вземат две такива същества. Те не се съешават, както вече се каза. Освен, през образа на историческите дъждове, умили със плющящ разкош и твоите прозорци, мила Павке, и мойта вечно млада и оцъклена като мъртвец България. Да... като сръбската Омладина. Тя перманентно и от само-себе-си се обновява.

Госпожице Павлина, това е краят на отношенията между нас!... От този час нататък няма да ти проговоря, чак до края на живота си, вечно ще пазя тази тайнствена обида, дето я понесох днес, и ще ти бъда смръщен, сънен и сърдит, за да съзнаеш тежкия, огромен грях, който си сторила, вменявайки ми чувство за вина, каквато не съществува у мене. И че грехът е вечен – той не може да са промени и отмени. Той съществува винаги и с него ще прекрачим зад сребровъздушните стени на хоризонта , и там ще си го носим – като бреме и товар, и като ризница и тежка раница върху гърба си. Може дори да си направим пикник. Със палатка покрай раницата на греха. Ти как си иначе? Фуко, Дерида, какво правят?...