Силвия Димитрова, За Пенчо Славейков и митичната Нобелова награда
Дата: четвъртък, май 16 @ 00:55:16 EEST
Тема:
Чета в поредната статия за него: „ …той е единственият българин, номиниран за Нобелова награда, и само смъртта му е попречила да стане неин носител”. Единственият? Вероятно единственият, за когото авторът ерудит е чувал (но не държи да отбележи това). Нали в царството на слепите и едноокият е цар!
На сайта http://www.nobelprize.org/nobel_prizes/ има чудесна база-данни , в която, ако си заинтересуван, можеш да откриеш всички номинации до 1950 г за литература, за мир и за медицина.
И така - българи, номинирани за Нобелова награда за литература до 1950г.:
1912 г. проф. Алфред Янсен (Шведска академия на науките) номинира Пенчо Славейков
1917 г. проф. Иван Шишманов ( Софийски университет) – Иван Вазов
1928 и 1929 г. проф. Михаил Арнаудов (БАН) – учителя Иван Грозев
1943, 1944, 1945 г. проф. Стефан Младенов ( Софийски университет) – Елисавета Багряна.
Имаме ли номинирани след тази година? Няма как да използвам посочения сайт – разсекретени са само имената до 1950г. Затова с уговорката за възможна неточност споменавам тези на Йордан Радичков, Емилиян Станев, Любомир Левчев , Блага Димитрова, като спрягани в публичното и интернет пространството.
Толкова за „единствеността” на Пенчо. Пръв и единствен…Чудя се как съзнанието на българина изпуска от полезрението си номинацията на Вазов. Дали защото нему външно признание е ненужно и чуждо? Стига му другият мит, в който той попада – за идеолог и строител на нацията? Докато Пенчо Славейков е отворен навън – учебникарска истина е приносът му за модернизиране и европеизиране на българската култура. И естествено Европа вижда и оценява това – заслужено е да получи Нобелова награда. Като в антична трагедия обаче безоката съдба ще го застигне миг преди триумфа. Смъртта попречва. Или изгражда мита?
Ровейки за повече информация, попадам на присъдената миналата година награда за медицина на Ралф Стайнман - въпреки неговата смърт, настъпила между обявяването и връчването на наградата. По-интересно обаче е следното : „The posthumous rules changed in 1974. Before 1974, a person could be awarded a prize posthumously if he or she had already been nominated, which was the case with Erik Axel Karlfeldt (Nobel Prize in Literature 1931) and Dag Hammarskjüld(Nobel Peace Prize, 1961).” (http://nobelprizewatch.wordpress.com/). До 1974г. Нобеловата награда е можела спокойно да бъде спечелена посмъртно – достатъчно е човекът вече да е номиниран (и има подобни прецеденти)? А през 1912 на Пенчо Славейков „само смъртта му е попречила да стане неин носител”…
Да благодарим на митотворците. Колко точно обаче Славейков се нуждае от тях?
|
|
|