Емилиян Иванов, Смърт при залез
Дата: неделя, юни 23 @ 01:09:40 EEST
Тема:
На А. Лундвикст[1]
... пристигам в този град, аз късно – по вечеря;
в един безкраен миг, преди да падне мрак и,
тръгвам срещу залеза – надолу по реката – да намеря
в паметта си – твърдия субстрат и, здравия бряг –
на спомен стар – за току-що пропуснато и, нищо
невидяно, дето времето си неизминало, въздига, но:
за пурпура, златисто-вишнев, разливащ се в пищни
божури – от мирис, задавен – на тежко червило –
и не разказва ми; ни за телата, които все по-надолу,
нататък се носят, размекнати, сякаш – далеч по водата
със цвят на горчиво и тежко бордо; дето неволя,
със себе си мъкне – тежка, една, непозната –
под някое твое, отляво – ребро..., та бавно и, май плачейки
малко; отдалечаваш се в посоката, отгдето иде здрачът...
ІІ
... да можеше и мен да понесе – със тях –
реката – с бледите, отпуснати тела;
да биваше, гласът ѝ да повика ме: ‘и ти ела’;
да имаше как, Той да не осъжда ме за този грях –
последен... и, най-изкусителен – със червената
багра, от моите вени – пролята – аз да се нося,
просто надолу, нанякъде – към брега, гдето Въпросът
изчезва без памет; все по-надалече, от системата
на моето небе...; да пея – срещу заревото ми,
разстроено и вечно младо – протяжна
монодия, гòрка елегия – последната, що раждам –
незачената, макар, от нищо, още – от каквото и
да мисля – съвършено мимолетно, ефимерно – пред Това,
Което всичкото мислимо надвишава – ред и род – най-краен...
--------------------------
Бележки под линия::
[1] Срв.: Лундвикст, А., “Замъкът на въображението и камъните на делника”, изд. „Нар. Култура”, С., 1978, прев. и съст. В. Ганчева, с. 107
|
|
|