литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Схерия чака ме в края на пътя, отдавна го зная.
Сит съм на лотос и моли, на сирене бяло циклопско,
Сит съм на крави безсмъртни, на песни влечащи, на гледки…
Сити заспиват сега сетивата ми, салът се люшка
Сънен по сива вълна и сърцето към Схерия тегли.

Някъде много наблизо Харибда тупти и изтласква
Синята кръв на морето по тюркоазени вени,
Морски течения пъплят по тъмната плът на водата…

Сит съм на синьо, сит съм на чудо, на Схерия искам.

Зная, че нося беда на феаките. Както на всички.
Скъпо за госта ще плащат - тризъбецът тежко ще падне,
Ударът на Посейдон отново не мен ще настигне,
А бързоходния остров на живите кораби… Пътят
Вечно дотука ще спира, обрасъл в трева и забрава.

Ведро усмихната коре, движение мъртвородено,
Спряло преди да започне, увиснало в тежкия въздух,
Шарена топка, замряла във въздуха - миг неуморен,
Миг търпелив - във потока просветват царски одежди,
Везана сърма и злато, пурпурни дипли се диплят,
Свежо изпрани блещукат посред застинали струи.

Никога вече феаките няма със кораб да плават.

Остров, превърнат във суша, аз ти донасям бедата,
Нося я всякъде с мене - а ти ме посрещаш с царкини,
С вино и хляб - но феаките повече няма да плават…

Слънцето - топка, застинала в бяг - не потъва, не пада,
Път неуморно ми сочи - за запад, на запад, на запад,
Няма да стигна Итака, защото към Схерия плавам,
Жилите сини туптят, на морето сърцето е близо.
Схерия - каменен кораб, краят на всички пътеки.