литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Защо не всичко е вече изчезнало?

АКО говоря за времето, то е защото то още не е.
   Ако говоря за едно място, това е защото то е изчезнало.
   Ако говоря за един човек, то е защото е мъртъв.
   Ако говоря за времето, то е защото то вече не е.

Да говорим тогава за света, от който е изчезнал човекът.
   Става дума за изчезване, а не за изчерпване, измиране или унищожение. Изчерпването на ресурси, измирането на видове, това са физични процеси или природни феномени.
   Тъкмо в това се състои цялата разлика: Видът човек е несъмнено единственият вид, който открива специфичен модус на изчезването, нямащ нищо общо с природните закони. Може би дори изкуство на изчезването.

Да започнем с изчезването на реалното. За смъртта на реалността в епохата на медиите, на виртуалното и на мрежите, е казано достатъчно много – почти без да са си поставяли въпроса кога е започнало да съществува реалното. Но когато погледнем по-детайлно, виждаме, че в модерността реалният свят започва да съществува с решението той да бъде преобразуван и то чрез науката, аналитичното познание за света и технологичното му приложение – тоест, следвайки Хана Арент, с откриването на архимедова точка извън света (като изхождаме от откриването на телескопа от Галилей и откриването на математическото пресмятане), посредством които естественият свят определено бива дистанциран. Това е моментът, в който от една страна човек се освобождава от света, като го анализира и преобразува, но същевременно му придава силата на реалност. Следователно може да се каже, че по парадоксален начин реалният свят започва да изчезва тъкмо в момента, когато започва да съществува.
   Придавайки смисъл, стойност и реалност на света, посредством изключителната си познавателна способност човек предизвиква същевременно и паралелно с това процеса на разпадане. („Анализирам” означава буквално „разпадам”.)
   Но ние несъмнено трябва да се върнем още по-назад: до понятието и езика. Като си представя нещата, дава им имена и ги обхваща в понятия, човекът се грижи за това те да съществуват, но същевременно ги тласка към загубата им, откъсва ги по фин начин от тяхната сурова реалност. Така класовата борба съществува от момента, в който Маркс я нарича така. Несъмнено обаче в най-интензивната си форма тя съществува само преди това свое наричане. След него тя е единствено в процес на отслабване. Моментът, в който нещо бива наричано – бивайки овладяно от представата и понятието, е тъкмо моментът, в който то започва да губи енергията си – като съществува опасност да се превърне в истина или да се наложи като идеология. Същото може да се каже за несъзнаваното и неговото откриване от Фройд. Понятието се явява, когато нещото започва да изчезва.
   Совата, казва Хегел, започва полета си привечер.
   Глобализацията: може би за нея се говори толкова много – като за очевидност или за неоспорима реалност – защото вече е прекрачила върховния момент в движението си и ние вече сме под влияние на нещо друго.
   Така реалното изчезва в понятието. Още по-парадоксално обаче е тъкмо обратното движение, чрез което понятието или идеята (но също фантазмът, утопията, мечтата, желанието) изчезват в самото си реализиране. Именно тогава, когато поради излишък на реалност всичко изчезва, когато благодарение на разгръщането на една – както ментална, така и материална – технология, човекът е в състояние да отиде докарая на възможностите си и тъкмо поради това изчезва, отстъпвайки място на един изкуствен свят, който го изтласква – чрез едно интеграционно движение, представляващо в известен смисъл най-висшият стадий на материализма. (Маркс: идеалистичният стадий на интерпретацията и неудържимата трансформация, която води до един свят без нас.) Този свят е абсолютно обективен, защото в него вече няма никой, който да го види. Превърната в чиста операция, представата ни е вече непотребна, а и изобщо вече не е възможно никакво представяне.
   Защото ако същностното за човека е да не отива докрая на възможностите си, то за техническият обект е съществено именно да изчерпва своите и дори да отива отвъд тях, при което прокарва една демаркационна линия между себе си и човека, като стига толкова далеч, че разгръща безкрайни функционални възможности срещу самия човек, имплициращи рано или късно неговото изчезване.
   Така тласканият от работата на негативното, от мотора на противоречието модерен свят, който е имал пред себе си Маркс, се е превърнал, поради прекаленото си осъществяване, в един друг свят, в който, за да съществуват, нещата вече не се нуждаят дори от своята противоположност, светлината няма нужда от сянката, женското от мъжкото (или обратното?), доброто вече няма нужда от злото – свят, който вече няма нужда от нас.
   Вижда се, че начинът по който човек изчезва (и разбира се, всичко свързано с него – „антиквариатността” на Гюнтер Андерс, агонията на ценностите и т.н.) резултира от една вътрешна логика, една интегрирана антиквариатност, а именно от това, че видът е реализирал най-грандиозния си проект, прометеевския проект за завладяване на универсума и на неизчерпаемо знание – и тъкмо това го тласка към изчезването му, и то много по-бързо отколкото в случая с животинските видове, а именно, посредством налаганото от самия вид ускоряване на една еволюция, нямаща вече в себе си нищо естествено.
   Всичко това следва не някакъв нагон към смъртта, инволутивна или регресивна предразположеност в посока на недиференцирани форми, а напротив, един импулс за изразяване на цялата си сила, за максимално разгръщане на възможностите си, по-точно казано, мечтата за премахване на смъртта.
   Но най-учудващото е, че води необратимо до нея. Това крайно усилие на живота (на ероса, ако под това разбираме разгръщането на всички свои способности, задълбочаването на знанието, на съзнанието и на удоволствието) води до същия резултат на виртуалното изчезване на вида човек – като че ли някъде тази съдба е била програмирана и ние сме само привеждащите в действие тази програма в продължение на дълъг период от време (което неизбежно ни кара да мислим за апоптозата, процеса, при който клетките сами провокират процеса на саморазрушението си.)
   Всичко това може да създаде впечатлението – или илюзията – за една фатална стратегия, за едно такова развитие, в чийто край сме прекрачили така наречения от Канети vanishing point, при който човечеството незабелязано е напуснало реалността и историята, всяко различаване на истина и лъжа е изчезнало и така нататък.
   В този случай ние и тялото ни не сме повече от фантомни части, слабите съставни части или детската болест на един технологичен апарат, далече надхвърлящ нашите граници (както и мисленето е само детската болест на изкуствения интелект или човекът – детска болест на машината или реалното – детска болест на виртуалното).
   Обаче цялото все още остава затворено в една еволюциониска перспектива, която мисли всичко по образеца на линеарен процес – начало и край, причина и следствие, раждане и смърт, появяване и изчезване.
   Все пак, изчезването може да се мисли и по друг начин – като еднократно събитие и като обект на специфично желание, като желанието да те няма, което изобщо не е негативно, а напротив: може да бъде желанието да видиш как изглежда светът когато ние отсъстваме (фотографията), или желанието да погледнеш отвъд края, отвъд субекта, отвъд всяко значение, отвъд хоризонта на изчезването, ако все още има случване на света, непрограмирано явяване на нещата. Една област на чисто проявление, на света какъвто е (а не на реалния свят, който е само свят на представата), който може да произлезе само от изчезването на всякакви принадени стойности.
   Това са предпоставките на едно изкуство на изчезването, на една друга стратегия. Разпадане на стойностите, на реалното, на идеологиите, на крайните цели.
   Но същевременно и една игра, възможността на една игра с всичко това, на изкуство (но в никакъв случай не в културния или естетическия смисъл), което е близко до изкуството на войната.
   Самото изкуство в модерното съществува само на основата на изчезването си – не само изкуството да оставиш реалното да изчезне за сметка на друга арена на действието, но и изкуството да снемеш себе си в процеса на самото му упражняване (Хегел). Тъкмо чрез това то превръщаше себе си в събитие, беше капитален залог – казвам съвсем нарочно „беше”, защото днес изкуството е изчезнало, но не го знае, което е и най-лошото, и продължава да препуска по пътя си в една перманентна кома.
   То се превръща в парадигма на всичко онова, което надживява собственото си изчезване. Има такива, които играят със собственото си изчезване, които дори прекаляват в играта си с него като с жива форма, и има такива, които са в процес на изчезване и го преживяват като липсват, чрез непоявяване. Например ясно е, че сцената на политиката представлява само отражение на сенките в една пещера и живите същества в нея, движещи се вътре, откъснати от действителността, но без да го знаят. (Списъкът на всичко, което е изчезнало по този начин, би бил дълъг: институции, ценности, индивиди...) За съжаление напълно е възможно самите ние като вид, отдавна също да сме станали част от това изкуствено преживяване, от това доживотно траене на нещо, което е изчезнало, но не е престанало да изчезва, например във формата на клонирането, на дигитализирането и на мрежите. Докато цялото изкуство се състои в това да знаеш как да изчезваш, преди да умреш и вместо да умреш.
   Във всеки случай нищо не бива просто така изличено и от всичко, което изчезва, остават следи. Проблемът е, какво остава, след като всичко е изчезнало. Малко е както при Котарака при Луис Карол, чиято усмивка остава в пространството, след като самият той изчезне. Или като при Божия съд: Бог изчезва, но оставя своя Съд. Само по себе си усмивка на котка е нещо доста страшно, а какво остава за усмивка без котка... А и Божият съд е сам по себе си страшен, да не говорим за Божи съд без Бога...

По този начин можем да мислим, че всичко, което изчезва – институции, ценности, идеологии, самите идеи – продължава да води таен живот и да има тайно влияние, както се говорело за античните богове, които в епохата на християнството се били превърнали в демони. Всичко, което изчезва, просмуква живота ни в много малки дози, но често те са по-опасни от видимата инстанция, която ни владее. В нашата епоха на толерантност и прозрачност изчезват забрани, контроли и неравенства, едно след друго, но само за да бъдат още по-добре внедрени в менталната сфера. Дори можем да си представим и проследим следите на миналите си животи, да не говорим за несъзнаваното. Нищо не изчезва завинаги. Но за да не практикуваме парапсихология и да останем в рамките на психологията, нека да погледнем как стоят нещата с изчезването на субекта – като отражение на изчезването на реалното.
   А именно, субектът действително изчезва – субектът като инстанция на волята, на свободата, на представата, субектът на властта, на знанието, на историята изчезва, но оставя своя призрак, своя нарцистичен двойник, малко по подобие на усмивката, която котката оставя да витае в пространството. Субектът изчезва, но в полза на една дифузна, носеща се във въздуха, несубстанциална субективност: една ектоплазма, която обгръща всичко и го превръща в огромна повърхност, отразяваща празно, отчуждено от реалността съзнание – тъй като всички неща излъчват една необектна субективност – при което всяка монада, всяка молекула е обхваната в мрежата на определен нарцисизъм, на вечно възвръщане (retour-image). Това е картината на субективност в края на света, от която е изчезнал субектът като такъв, тъй като вече не се намира във връзка с нищо. Субектът е жертва на този фатален обрат, в известен смисъл на него вече нищо не му противостои, нито предметът (обектът), нито реалното или пък другият.
   Нашите най-големи врагове ни заплашват вече единствено с изчезването си.

Голямото изчезване следователно е не просто това на виртуалното превръщане на нещата, на потъването на реалността като един безкрайно отразяващ се образ в образа, а отиващото в безкрайност делене на субекта, едно преминаващо във верижна реакция пулверизиране на съзнанието във всякакви процепи на реалността. В крайният случай съзнанието (волята, свободата) е навсякъде, смесва се с хода на нещата и поради това става излишно. Това гласеше и анализът на кардинал Ратцингер по отношение на религията: Религия, която се асимилира от света, която поставя себе си в съответствие със (политическия, обществения и т.н.) свят, става излишна. Същото важи за изкуството: тъй като все повече се смесва с обективната баналност и поради това престава да се различава от живота, то става излишно.
   Впрочем, можем да назовем и едно позитивно изчезване: това на насилието, на заплахата, на болестта или на смъртта; но както знаем, всичко, което бива изтласкано или елиминирано по този начин, свършва в лошо вирусно инфилтриране на социалното, както и на индивидуалното тяло.

Следователно, невъзможно е на изчезването, на изчезването като форма, да се припише някаква определена цел (както впрочем и на явяването), била тя от порядъка на доброто или на злото. Отвъд всякакви фантазми, с които го обграждаме и при напълно оправданата надежда да видим как определени на брой неща окончателно изчезват, все пак трябва да върнем, да възстановим престижа или чисто и просто властта, влиянието на изчезването, и то не като финално, а като иманентно измерение, дори бих казал, като витално измерение на съществуването. Всичко живее изключително върху основата на изчезването си и ако искаме да интерпретираме нещата в цялата им яснота, то трябва да го направим при съблюдаване на изчезването им. Няма по-добър растер за анализ.

Искам още веднъж да подчертая пълната двусмисленост на отношението ни към реалното и изчезването му. Зад всеки образ нещо е изчезнало – и тъкмо това съставлява неговата привлекателност. Зад виртуалната реалност във всичките й (телематични, информативни, дигитални и т.н.) форми, е изчезнало реалното – но тъкмо това фасцинира целия свят. Следвайки официалната версия ние създаваме култ около реалното и принципа на реалността – но дали наистина реалното е това, на което посвещаваме този култ, или е по-скоро неговото изчезване?
   Следователно една и съща, и в еднаква степен глобална ситуация, можем да преживеем като проклятие – според общо разпространената критическа версия – или като наслада, даваща ни убежище, в известен смисъл като щастлива съдба.
   Противоречив двоен постулат, който не може да бъде разрешен.

Това систематично изпаряване на една реалност, на чието гаснене ние в известна степен се наслаждаваме, може да бъде особено добре онагледено в актуалната съдба на образа, изчезването на образа в неумолимия преход от аналоговото към дигиталното. Съдбата на образа е показателна, защото откриването на техническия образ във всичките му форми е последното ни голямо откритие в ожесточеното търсене на „обективна” реалност, обективна истина, които техниката да отрази като огледало… Сега обаче като че ли самото огледало се е оплело в играта и всичко се е превърнало в една дигитална виртуална реалност – като при това съдбата на образа е само нищожен детайл в тази антропологическа революция.

Хегемонна и дигитална

Ако благодарение на разгръщането на една безкрайна материална или ментална технология посредством излишък на реалност всичко изчезва, ако човекът е в състояние да стигне края на възможностите си, то тъкмо посредством това той пристъпва в един свят, от който същевременно бива изгонен. Защото, ако както вече споменахме, същностното на живото същество се състои в това да не отива до края на възможностите си, то същностно на техническия обект е именно това: да изчерпва докрай възможностите си и да ги разгръща спрямо всичко и срещу всичко, включително и срещу самия човек, което в по-близка или по-далечна перспектива включва неговото изчезване. В края на този неудържим процес, който води до един съвършено обективен универсум, представляващ в известна степен висш стадии на реалността, вече няма субект, няма никой, който да вижда този универсум. Този свят вече не се нуждае от нас, също толкова малко се нуждае и от представата ни - впрочем, никаква представа вече не е възможна.

За да бъде илюстриран този преход към хегемониалното, няма по-красива от аналогията със станалата дигитална и едновременно с това освободила се от негатива и от реалния свят фотография. Двете явления имат непредвидими последствия – разбира се, на различни нива. Край на сингуларната презентност на обекта, защото той може да бъде конструиран дигитално. Край на сингуларния момент на фотографския акт, защото образът може да бъде непосредствено изтрит или възпроизведен. Край на неопровержимото свидетелство на негатива. Същевременно изчезват отлагането и дистанцията, тази празнина между обекта и образа, която представлява стадият на негатива. Аналоговата снимка е създаден от света образ, благодарение на медията на филма тя включва в себе си още едно измерение на изображението. Противно на това, дигиталният образ е образ директно произлязъл от екрана и смесващ се с масата на всички други образи, които са възникнали също от екрана. Той попада в областта на течащото и е подчинен на автоматичното функциониране на апарата. Ако калкулацията и дигиталното побеждават формата, ако програмата триумфира над погледа, може ли тогава да се говори все още за фотография?

Всичко това не е чисто техническа перипетия: с този обрат към дигиталното цялата аналогова фотография, всеки образ – разбран като конвергенция на изхождащата от обекта светлина с изхождащата от погледа светлина – бива пожертван и окончателно прогонен. В процеса на дигитализация скоро вече няма да се намери филм, чувствителна повърхност, върху която нещата да се впишат като негатив. Ще има само една програма за образи, един дигитален ефект в милиарди пиксели, както и една невъобразима лекота на снимки, на разпечатване и „фотосинтезиране” на всичко възможно. Казано метафорично, с възхода на дигиталното изчезва цялото богатство на играта на присъствие и отсъствие, появяване и изчезване, тоест цялото богатство на фотографския акт. (Докато фотографският акт оставя обекта за един кратък момент да се прояви в своята „реалност”, при виртуалния образ или дигиталната снимка няма нещо такова, да не говорим за магията на постепенното просветване на образа в процеса на проявяването.)

Точно това промени света, както и начина, по който ние виждаме света.

В последно време ултра бързият технологичен прогрес бе породен от абсурдната идея „да освободи” реалното с помощта на образа и образа с помощта на дигиталното. Това „освобождаване” на реалното и на образа се извърши чрез разточително обилие и скоростно умножаване. Това означава да бъдат забравени предизвикателството и риска, които стоят в основата на фотографското действие, крехкостта и амбивалентността на отношението към обекта – може да се каже „провала” на погледа: всичко това е съществено за фотографията, а и изобщо е нещо рядко! Фотографията не може да бъде освободена!
   Още веднъж: това е само малък пример за масово случващото се във всички области. Особено в областта на мисленето, на понятието, на езика и на представянето. Същата съдба да бъдат дигитализирани очаква и духовния свят, и цялото поле на мисленето.

От едно към друго понятие, но сценарият е винаги еднакъв: с програмно управляваната конструкция 0/1, представляваща вид интегрално смятане, съответно интегрална калкулация, изчезва цялата символична артикулация на езика и на мисленето. Скоро вече няма да има повърхност, която да е възприемчива за конфронтация, никакво напрежение на мисленето между илюзия и реалност, никаква празнота, никакво мълчание, никакво противоречие – а само едно единствено непрекъснато течение, един единствен интегриран кръговрат. А на дигиталната интелигентност ѝ е присъща, нещо повече: тя ни принуждава (по същия начин, по който дигиталното принуждава образа) към същата лекота, същата нетрайност на продукцията и натрупването, на „фотосинтезиране” на всичко възможно, което е реално. Гигантската илюзия се състои в това да бъде заменено мисленето с избуяваща калкулация или снимката с избуяване на образите. Колкото повече напредваме в тази посока, толкова повече се отдалечаваме от тяхната тайна, от удоволствието от тях. Симптоматично за това е прекомерната привилегия, която се отстъпва на мозъка, не само в неврологията, но във всички области. Да не говорим за скорошното предложение, което Le Lay направи по отношение на отделянето на време, което да е на разположение на мозъка (на разположение за реклама на Кока кола) – който бе надминат в неволния си цинизъм само още от следното предложение на отговарящия за културата на град Париж, Кристоф Жирар: “Ние искаме мозъка да е на разположение, но не за рекламата и капитала, а за култура и творчество!”
   Като оставим това настрана: Напълно нелепо е мозъкът да се превръща в рецептор, терминал от синапси или екран за церебрални образи в реално време. (В този смисъл би било дори по-малко абсурдно един „функционален” мозък да бъде съотнесен към рекламния пазар, отколкото да се разглежда като основа на „творчеството”!) Накратко: когато се изхожда от погрешната предпоставка на всяка теория на комуникацията („Всички ние сме рецептори и предаватели, които не се познават”) и от мозъка се прави модел за преработка на данни, една супер машина по подобие на други дигитални машини, мозъкът и (виртуалната) реалност функционират само вече като интерфейс, като превключване или като огледало, по една и съща програма – при което цялото това има като резултат означаваното от нас като изкуствен интелект. В тази взаимовръзка, на мозъка като стратегически извор на мисленето определено сме дали предимство и му осигуряваме – за сметка на всяка друга форма на интелигентност, особено за сметка на тази на злото която бива изтласкана в областта на ненужните функции – хегемонна власт, съвсем по подобие на онази хегемония, която властва в геополитическата сфера. Същият монопол, същият пирамидален синтез на властта.

Всичко това са характеристики на глобален процес на хегемония, поради което разясненията за фотографията и дигиталното могат да важат като микро модел за обобщаващ анализ на хегемонията. Защото тя не е нищо друго освен абсорбиране на цялата негативност в човешките дела, като редукция до най-простата, единна и безалтернативна формула 0/1 – чистото различие на потенциала, в което ни се иска да изчезнат дигитално всички конфликти.

Насилието причинено на образа

Външното насилие, което се причинява на образа, е това на синтетичния, компютърно генериран образ, който произлиза ex nihilo от дигиталната икономия и от компютъра.
   Това е краят на въображението на образа (image), със стоящата в основата му „илюзия”, защото в синтетичната операция вече няма референция, реалното вече няма място (n’a plus lieu), за да се състои (avoir lieu), защото бива произведено непосредствено като виртуална реалност.
   Дигиталната продукция отстранява образа като аналог, отстранява реалното в смисъла на нещо, което може да бъде „въобразено”. Фотографският акт, този момент на изчезване както на субекта, така и на обекта в една и съща моментна конфронтация – спусъкът отменя за момент света и погледа, един синкоп, една малка смърт, която освобождава действието на машината – тъкмо този момент изчезва в digital processing.
   Всичко това неизбежно води към смърт на фотографията като самобитна медия. Заедно с аналоговия образ изчезва същността на фотографията. Аналоговият образ бе все още свидетел на една изключително директна наличност на субекта срещу обекта. Едно последно забавяне на разсейването и на вълната на дигиталното, които ни очакват.
   Още проблемът с референцията беше почти неразрешим: какво е значението на реалното? Какво е значението на представянето? Но ако с виртуалното референта изчезва и се изпарява в техническото програмиране на образа, ако вече не става дума за реален свят, противостоящ на чувствителния филм (същото важи за езика, който от своя страна, подобно на филма, е чувствителен спрямо идеите), то тогава не е възможно никакво представяне.

Но идва и нещо по-лошо. Аналоговият образ се отличава с това, че в него се разиграва един вид изчезване, дистанция или стихване на света. Това нищо в сърцето на образа, за което говори Уорхол.
   Докато в дигиталното или, казано по-общо, в синтезирания, генериран от компютър образ вече няма негатив, няма нищо „запазено”. Там нищо не умира и нищо не изчезва. Образът е вече само резултат от даване на заповеди на програма, влошен от автоматичното предаване от един носител на друг: компютър, мобилен телефон, екран на телевизор и така нататък – автоматизираността на мрежата, която съответства на автоматизираността на конструкцията на образа.
   Трябва ли тогава да бъде спасявано отсъствието и празнотата? Струва ли си да се спасява това нищо в сърцето на образа?
   Да извлечеш смисъла означава във всеки случай да оставиш да се прояви същественото, а именно, факта, че образът е по-важен от това, за което говори – точно както езикът е по-важен от това, което означава.

Образът трябва да остане в известен смисъл чужд и на самия себе си. Той не трябва да рефлектира себе си като медиум, не трябва да смята себе си за образ. Трябва да остане фикция, фабула и по този начин да служи като ехо на неразградимата фикция на събитието. Той не трябва нито да попада в собствената си клопка, нито да се затваря в обратната връзка с образа. Но най-лошото за нас е тъкмо невъзможността на един свят без обратна връзка с образа, свят, който непрестанно, винаги отново и отново бива възприеман, разбиран, филмиран, фотографиран – и то още преди да е бил видян. Една смъртна опасност за „реалния” свят, но също за образа, защото когато той се смеси с реалното и абсорбира все повече реално и го рециклира, вече няма образ, поне не като изключение, като илюзия, като паралелен свят. Във визуалния поток, който ни залива, на него дори не му остава време да се превърне в образ.
   Мечтая за образ, който да е ècriture automatique на единствеността на света – така както в известния византийски спор на иконоборците относно образа. Те считали за автентичен само онзи образ, в който божеството непосредствено присъства, като например върху кърпата на Вероника – автоматичен запис на божествения лик, един вид отпечатък, аналогичен на фотографския филм, но без намесата на нечия човешка ръка („Acheiropoieta”). И напротив, всички създадени от човешка ръка икони („Cheiropoieta”) за тях били измамни образи на божественото и поради това най-бурно отхвърляни.
   Обратно на тях, фотографският акт е в известен смисъл „ахейропойетичен”. Като автоматичен запис на светлината, без да преминава пътя през реалното и да взема идеята на реалното, фотографията би могла да бъде така, тъкмо чрез тази автоматизираност, прототип на една освободена от човешка ръка буквалност на света. При което светът би създал себе си като радикална илюзия, като чиста следа, без някаква симулация и без човешка намеса, но най-вече не и като истина, защото ако има един биещ на очи продукт на човешкия дух, то това е истината и обективната реалност.

Има силно изразена склонност да се придава смисъл на фотографския образ. Това означава да се карат обектите да заемат поза. Самите неща започват да позират в светлината на смисъла, веднага щом усетят върху себе си погледа на един субект.

Не подлежим ли винаги на дълбоката илюзия за един свят, който функционира без нас? На поетичното изкушение да видим света при отсъствието ни, свободен от всяка човешка, твърде човешка воля? Интензивното удоволствие от поетическото говорене се състои в това да се види езика функциониращ от само себе си, в неговата материалност, в неговата буквалност, без да преминава пътя през смисъла – тъкмо това ни омагьосва. Точно както в анаграмата, анаморфозата, скритата „фигура в килима”. The Vanishing Point of the Language.

Не функционира ли и фотографията като разбулване на скрития „образ в килима” – в двойния, както технически („проявяване”), така и метафизичен („откровение”) смисъл на френската дума révelation? The Vanishing Point of the Picture.

За снимката серията е почти съдбовна, защото фотографският апарат (преди всичко дигиталният) се стреми към безкрайно експлоатиране на възможностите си. Тъй като на сериалния дигитален образ му липсва детайлно вникване в света, тъй като не е в състояние да изчерпи смисъла и явленията му, той изпълва празнотата с умножаване на самия себе си. В граничния случай, който ние живеем в момента, по този начин се достига до безспирна поредица от заснимания и възгледи.
   Но тогава, това вече не е снимка и казано буквално, вече не е дори образ. Тези снимки участват по-скоро в смъртта на образа. Тази смърт се извършва непрекъснато, и то във всички тези образи, които се натрупват в сериите и „тематичните” поредици – които вярват, че се натрупват, докато всъщност взаимно се анулират – в които едно и също събитие бива илюстрирано до пресищане.
   По този начин се упражнява насилие върху света, но и върху образа, върху суверенността на образа. Но един образ трябва да бъде суверен, трябва да разполага със собственото си символично пространство. Когато образите са живи – тук не обсъждаме „естетическото” качество – те осигуряват това символично пространство, като елиминират безкрайно много други образи. Между (истинските) образи съществува постоянно съперничество. Но при дигиталното, чието дефилиране на образи напомня по-скоро на последователността на генома, ние имаме работа тъкмо с противоположното на това.

Обратната перспектива би била фотографията в чистата ѝ абстракция (cosa mentale), намиращата се в главата визия на един фотографски свят – без да е необходимо той да бъде материализиран чрез снимката -, като светът се представя така, както го преобразува обективът. В известен смисъл вътрешният екстаз на фотографията.
   Тотално дерегулиране на образа – снимката може на всяка цена да загуби себе си в халюцинаторно фрагментаризиране, в един технически делириум на видимостта, когато на фрактално и микроскопично равнище всичко изисква да се появи. При това вече не става въпрос за изчезване в рамките на играта на формата, а за автоматично заместване, при което светът започва да прескача от един към друг образ, точно както в духовната диаспора на мрежите индивидът може да се разтвори и по този начин да придобие определена спектралност съответно призрачност.
   Последният стадии на това дерегулиране е синтетичният, генериран от компютъра образ. От фалшифицираните снимки на умиращата Диана та чак до изфабрикуваните в студио репортажи става ясно: край на неповторимият момент на директно заснетата фотография, последен проблясък на актуалност в едно виртуално измерение, в което образът вече няма нищо общо с времето.
   Във виртуалния образ вече няма нищо от пунктуалната точност, този punktum във времето, което аналоговият образ представлява. Преди, във времето на „реалния свят”, ако може да се каже така, фотографията свидетелстваше, както изяснява това Роланд Барт, за едно невъзвратимо отсъствие, за нещо, което веднъж завинаги е било присъстващо. Дигиталната снимка обаче съществува в истинско време и свидетелства за нещо, което никога не се е състояло, чието отсъствие не значи нищо.
   В това дигитално либерализиране на фотографския акт, този безличен процес, в който медията сама генерира образите като на поточна линия – без прекъсване, пък било то и техническо – може да се види съвършената форма на тази сериалност. В областта на образа тя е в известна степен еквивалент на изкуствения интелект. По този начин заснетите от един дигитален апарат образи могат да се разглеждат глобално като безкрайна серия, с всякакви възможности за манипулация, игра, коригиране, обратна връзка с други образи, и изобщо всякакви неща, които са немислими в „аналоговия” свят. Това е и краят на всеки съспенс: Образът е наличен едновременно със сцената – комичен промискуитет. (А колко чудесно беше бавно напредващото явяване на образа при полароида!) Точно това липсва на дигиталното: времето за появяване, без което дигиталният образ е само случаен сегмент на универсалната пикселизация, която няма абсолютно нищо общо с погледа или с играта на негатива и на дистанцията. Един нов поглед към света (monde), един нов мироглед, този на глобализацията (mondialisation) – всичко се подчинява на една и съща програма, всички образи – на един и същ „геном”. Затова е погрешно прехода към дигиталното да се разглежда просто като технически прогрес, автоматизъм на по-високо ниво, че дори окончателно освобождаване на образа.
   Защото тук ние наистина имаме работа с апогей: беше ни обещано, че дигиталното ще проправи пътя към интегралния образ, който би бил освободен от всички принуди, свързани с границите на реалното. Така че съвсем не е пресилена аналогия, ако отнесем най-общо тази революция и към съществото човек, което благодарение на тази дигитална интелигентност би било най-сетне свободно да се движи в една интегрална интелигентност, свободно от всяка история и всяка субективна принуда.
   В края на вземането на властта от тази машина, обединяваща в себе си цялата човешка интелигентност, става ясно, че отсега нататък човекът съществува за сметка на собствената си смърт. Става безсмъртен само за сметка на технологичното си изчезване, вписването си в порядъка на дигиталното (менталната диаспора на мрежите).

Символ на едно жизнерадостно развлечение, идеалният паяк, който плете мрежата си, докато бива плетен от своята мрежа. Още по-точно: „Не съм нито мухата, която се оплита в мрежата, нито паякът, който плете мрежата, а самата мрежа, предаваща във всички посоки, без център и без нещо друго подобно на моята същност.”

Но това е отворената форма на безсмъртието, в действителност присъдата за рода човек вече е направена и негово олицетворение е превъзходството на изкуствения интелект.

На границите на това систематично изчезване, което, както може да се предположи, е прието от всички, чиято динамика обаче остава все още загадъчна (за какво мечтаят дигиталните овце, Дик?), изплуват няколко обезпокоителни и парадоксални въпроса:

1. Дали всичко е обречено да изчезне – или, казано по-точно: Дали всичко вече не е изчезнало? (Което е свързано с много далечния парадокс на една философия, която никога не се е състояла: ЗАЩО ИМА НИЩО, А НЕ ПО-СКОРО НЕЩО?)

2.Защо не всичко е универсално?

3.Ние сме омагьосани от химерата на една интегрална реалност, от алфата и омегата на една дигитална програмираност. Реалното се лута като лайтмотив през различни дискурси. Но в действителност, не сме ли омагьосани не толкова от реалното, колкото по-скоро от неговото изпаряване, неговото неизбежно изчезване?

4.От което следва наистина мистериозния въпрос: Как тази неустоима световна сила успява да ограби различията на света, да го унищожи в неговата крайна сингуларност? И как става така, че светът от своя страна е така уязвим от ликвидацията, от тази диктатура на интегралната реалност и толкова омагьосан от нея – не директно от реалното, но от изчезването на реалността? Паралелно с това се явява следният въпрос: Откъде идва тогава крехкостта, уязвимостта на тази световна сила от второстепенни и сами по себе си незначителни събития (rogue events, тероризъм, но също така образите от Абу Гхраиб и т.н.)?

Без да отговаряме на тези неразрешими въпроси, без съмнение е удачно да обърнем внимание върху онази друга антропологична революция, която противостои като екзактна антитеза на нашата настояща „революция” на дигиталното, но за която никога не става дума. (Може дори да се каже, че за нея и иначе никога истински не се е говорело, освен в някои бързо принасяни в жертва ереси.)

ДУАЛНОСТТА. Неприкосновеното златно правило на дуалността. Не е необходимо да достигаме чак до корените на антропологията, за да се натъкнем на този радикал на човека, който е навсякъде, не само онзи, който поддържа вечно висящи поставените по-горе въпроси, но и този, който винаги осъжда на провал човешките предприятия (все основани върху синтез и интегралност, както и върху съзнателното забравяне на всички форми на обратната връзка на всичко онова, което не иска или не може да се интегрира или примири…).
   НОРМАЛНИЯТ човек живее постоянно зависим или във взаимна зависимост – от своя модел (какъвто и да е той: модел на поведение, обществен проект или проект на въображението), но едновременно с това, в перманентно предизвикване на този модел. В едно и също движение той бива мотивиран и демотивиран. За да се разбере това не е нужна нито психология или психоанализа, както впрочем и коя да е хуманитарна наука. Последните съществуват само за да примирят непримиримото. Следствието: човекът постоянно прави както всичко необходимо, за да е успешен даден модел, така и същевременно всичко, което е нужно, за да се провали. И тук не е нужно да има упадък, или перверзия или някакво влечение към смъртта. Тази антагонистична енергия човек черпи от своя първоначален дуализъм. Тъкмо това е нормалният човек и всеки стремеж той да бъде примирен със самия себе си и да намери решение на поставените по-горе въпроси, се основава на суеверие и мистификация.
   НЕНОРМАЛНИЯТ е онзи, който днес едностранчиво и позитивно се държи здраво за това което е и което прави. Подчиненост, интегрално регулиране и проверка (напълно нормализираното съществуване). Безброй са онези, които са се съюзили с реалността, със собствената си реалност, чрез изтласкване на всяко дуално или неразрешимо размишление. Тази позитивна кристализация, това снемане на съмнението по отношение на реалния, неизбежно реалния свят, остава напълно неразгадаема. Това повдига въпроса за интелигентността на злото.
   Чрез техническата манипулация ние биваме опростявани.
   А с дигиталната манипулация това опростяване достига шеметно темпо.
   Какво се случва със скритото говорене на злото? Същото важи за някогашната радикалност: когато тя се отдели от примирения със себе си и хомогенизиран благодарение на дигиталното индивид, когато всяко критическо мислене изчезне, тогава радикалността преминава в самите неща. Скритото говорене на злото преминава в самата техника.
   Защото дуалността не може нито да бъде отстранена, нито ликвидирана – тя е правило на играта, правило от вида на ненарушим пакт, който потвърждава възвратимостта на нещата.
   Когато човекът бива напуснат от собствената си двойственост, ролите се разменят: сега машината е тази, която започва да боксува, да отказва, която става перверзна, диаболична и започва да говори скрито. Двойствеността бодро преминава на другата страна.
   Когато субективната ирония изчезне – а тя изчезва в играта на дигиталното –, тогава иронията става обективна. Или замлъква.

В началото беше думата. Едва по-късно идва мълчанието.

Самият край изчезва…

януари 2007
Editions de l’Herne, Paris 2007