Три от деветте разказа на сборника с разкази “НеХана” са непоправими: това са “Не”; “И змиите имат мечти” и “Разходка с Буда”. За последните два от тях може да се каже твърде малко — те изглеждат направо снети от синопсиса за някой филм за масова консумация, при това без изобщо да се коментират идеите за масовост и за консуматорството, заложени в началните три разказа (“Телевизорът”; “Смъртта на хладилника”; “Телефонът”); тук всяка игривост на повествователния поглед е изчезнала. Към схематизма на тези филмови преразкази до известна степен може да се причисли и “Краят на изреченията”.
За провала на “Не” е по-важно да се говори, защото това е ключов разказ в концепцията на сборника. Фабулно той идва след вклинените в самонаблюдението на Хана партии на вещите и трябва да е поанта в отстраняването на привързания към нейната фигура поглед. “Не” вече не е това, което свързва и съизмерва Хана с вещите; “не”–то е това, което тя вижда и което насилствено решава да опише като “невидяно”. И тук натрупаните като за “Гинес” не–конструкции се срутват безпомощно. Срутват се, първо, защото зад досадното им навързване стои едно съвсем тривиално изразяване на “вътрешни преживявания”, второ, защото в не–полагането не настъпва (а и не може да настъпи) никаква изненада, трето, защото поне една трета част от конструкциите представляват синтактични изроди (например “Да се беше незапознавала с него” или “точно преди да не свърши, точно когато не беше забравила белите, елегантни ръце на Айвън, [...], точно тогава неХана пак не се сещаше за него и неоргазмът й не се изпаряваше в битието”). Впрочем проблем на целия ръкопис са еднотипните изречения; дърварското боравене с местоименията и словоредните обрати; погрешно поставените акценти на късите изречения. Показателно е, че във важните за цялостната постройка моменти тези слабости се напластяват.
Да обърнем внимание на разказите преди разгледаната поанта на сборника. Три алегории: намиращите се в кухненската подръчност предмети (телефонът, хладилникът, телевизорът) биват примесени от човешкия поглед и проговарят. Едно добре познато перспективиране, което в различни времена е решавало различни поетически задачи. Само че при добрите образци в подобни примесвания винаги — независимо от вътрешната хомогенност — се съдържат два отчетливи свята, две теми, които непрекъснато диалогизират въз основа на това, че не могат да бъдат за повече от миг заедно. А тук — независимо от очевидното желание за повествователно наплитане — имаме затваряне в етюдното. Струва ми се, че ако тези етюди се развият в истински контрапунктни разкази, това ще набере скорост за съставянето на удачна поанта. Най-близо до това, което имам предвид под контрапунктен разказ, е “Анна К. Reloaded”. Той е впрочем и най-добре написаният разказ в сборника и би могъл да влезе почти без подобрения в един бъдещ вариант.
В заключение: сборникът “НеХана” би могъл да стане нелоша книга само след основно пренаписване. За да бъде убедителен, един подобен сборник би трябвало да бъде по-разнообразен, с по-отчетливи и по-находчиви повествователни маневри, с изненади и изплъзване от иначе плодородната тиня на клишета. Една книга с претенциите на “НеХана” трябва да обръща внимание на езика си, а и да търси основанията на собствените си претенции обратно в езика.
[*] Това са впечатления за един ръкопис, предложен ми за мнение от издателство “Жанет-45” в началото на август. Според информация на в. Дневник от петък (17. 09.), книгата “Не–Хана” излезе на пазара с марката на друго издателство 35 дни след като текстът е бил изпратен в “Жанет–45”. Нямаше да давам публичност на тази вътрешна рецензия, ако представянето на писателката пред иначе така разумния вестник Дневник не допълваше лошия портрет от ръкописа. По такъв начин образът на преуспелия в ювелирни продажби задграничен български писател продължава да се влачи насам в една вече доста широка диря. Отново на 17–ти септември вестник Стандарт пък отдели една страница, за да запознае своя читател с българския превод на отвратителния емигрантски роман на Димитър Динев.