Владимир Шумелов
Пътеводната „светлинка над главата“
Димитър Динев, „Светлинка над главата“, изд. „Рива“, С., 2008.

Димитър Динев е от авторите, които по инерция причисляваме към т. нар. „емигрантска литература“. Тук веднага се сещам за няколко актуални в момента имена от последните 1-2-3 години, които успяха да бъдат на гребена на вълната: Илия Троянов (по-старата книга „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, филмирана, която едва не спечели номинация за „Оскар“, „Събирачът на светове“, „Номад на четири континента“...), Владислав Тодоров („Дзифт“), Капка Касабова („Улица без име“), Милена Фучеджиева (дебютът й у нас през 2001 г. „Белият негър“ печели „Южна пролет“, „Кефер или цветовете на малката Ида“, „НеХана“, „Нощен проект“), Захари Карабашлиев („18% сиво“ и др.), Красимир Дамянов („Дневникът на една пеперуда“), Ружа Лазарова („Мавзолей“), „Иван Владимиров Нав („Смешна метафизика за забавно развиващи се“), всеки от тях свързан по различен начин с различна държава или континент – Германия, Америка, Франция, Испания... И не само те. Димитър Динев е свързан с Австрия (като казах Австрия се сещам и за един друг колега белетрист от там – Иван Вълков, който емигрира почти по същото време, когато и Динев, самото начало на 90-те, но въпреки книгите си – сборникът „Закърпеното яйце“, 1993, и романа „Къртица във вирпула“, 1998 на немски, с българска версия от 2004 г., нещо изглежда му липсва, за да достигне класата и славата на Динев, дано не е параноя, защото е нелечима). Нека в самото начало приключим с понятието „емигрантска литература“ чрез думите на самия Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Интервю на Бисера Дакова с писателя, в. „ЛВ“, бр. 25, 9–15.07.2008 г., с. 11).

Едно време, когато нямаше „високи технологии“ (за сметка на чавдарчета, пионерчета, комсомолчета, ТНТМ-тата), ходехме на училище и си разказвахме – в часове, в междучасия – филми и книги, сто процента приключенски, индиански, бойни, криминални и любовни. Днес, в епохата на хай-тек, не четем, но повече гледаме. Повече пишем, но по-малко четат. Белетристиката на Динев ни връща към това позабравено удоволствие да (пре)разказваме, към кефа от простичките и ясни истории, написани третолично-отстранено и имитиращо-обективно, звучащи някъде пикаресково, вицово, дозирани с черен хумор и ирония, но почти винаги усещаме в тях витаещият из пространствата и времената дух на „новите европейци без родина“ („Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“), техните болки, страдания и копнежи. Това са запомнящи се истории. Кинематографични. Десет на брой. Ето ги: Първата, „Ледени и горещи душове“ ни потапя директно в българския следдесетоноемврийски „преход“. След познати „бизнес“ трикове, главният герой Стоян Ветрев (който в началото на дивия капитализъм „обича промените“ и се възползва от тях) на финала се озовава в лудницата. (Там „вече не обичаше промените“, но е късно, пък знаеш ли... Всъщност разказ за изгубената човешка душа по пътя на емиграцията, из лабиринтите на историята. От друга, чисто литературна страна, за да бъдем коректни към немскоезичната рефлексия на тази проза, цитирана и на гърба на книгата, „Динев успява да върне душата в немската литература“ – „Берлинер Цайтунг“, а в разказите му „се смесват славянската душа и немската словесна духовитост“ – Дойчландсрадио.) Втората история носи непретенциозното заглавие „Дамската чанта“. Това е една история, която започва през 1925 г. и завършва в наши дни (2001 г.). Могат ли вещите (една дамска чанта, да речем) да предопределят съдбите на хората и хода на историята? И да, и не. Не, ако са обикновени вещи. И да, ако са съшити (чантата) от кожите на ония, които се мъчат да променят хода на историята, самата история (младите терористи от атентата в черквата „Света Неделя“). В тази история вземат участие полицейски инспектор, циганин, дъщеря на преуспяващ ръководител на предприятие след 89-а година и, разбира се, техните любовни половинки. Третата звучи почти вицово: „Да послушаме радио“, както и първия разказ, е с тема днешния ден, „прехода“. Преди 10 ноември радиото ни праваше „дисиденти“ (кухните с бутилките ракия, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ – и „вече можеше да се говори за съпротивително движение“). Героят Зарко Кичев обаче не е „дисидент“, едва през 87-а той открива радиото във връзка със секса („Пусни радиото“, „Хайде да послушаме радио“ – се превръщат в знаци за половото удоволствие, а може би и бъдещата любов). Тази връзка между радиото и секса се запазва и когато героят се озовава емигрант в Австрия. Един лаконичен текст, пропит с горчиво чувство за хумор и ирония. Следващият – „Лазар“ – ни предлага съвременен прочит на Новозаветната притча за Лазар. Докато циганинът Лазар лежи в празен ковчег на път за нелегална емиграция в Австрия през Чехия, си спомня дотогавашния си живот. Живот в две епохи, живот в свят еднакво „зловещ и безутешен“ и „преди“, и „сега“, живот, изпълнен с вечната борба за насъщния и дребните радости на дребния човек. „Ех, какви времена бяха! Най-добрите в живота ми. Кога всъщност започна моята гибел? Може би с гибелта на комунизма? Тогава си загубих работата... Не.“ Извън трагикомедията на живота, разказът звучи ведро, облъхнат от познатия романтичен патос на борещия се човек (да не забравяме, че част от героите на тези разкази са и двойно отритнати от социума като представители на етнически малцинства): „Лазаре, стани!“ Лазар повдига капака на ковчега и на 43 години, „възроден“, започва отново живота си в чуждата, непознатата му Австрия. По подобен начин са разкани и гастарбайстерските (Виенски) митарства на Спас Христов и приятеля му по съдба Илия в разказа „Спас спи“, рамкирани от неговия сън и магическата думичка „Работа!“ Единадесет години в чужбина, отминали като сън в търсене на работа и работа, за да не бъде екстрадиран. Един разказ с хепиенд, толкова рядък за българската проза (финално изречение: „Нечувани са чудесата на живота“.) Следващият разказ „Акули и глави“ определено стои по-„особено“ сред останалите. Той разказва за съдбата на 70-годишния Ойген Корабльов, скитник от украински произход, който живее във Виена (естествено). В главата на Корабльов има акула: „тя беше част от една много древна мистерия, която непрекъснато се явяваше в европейската история ту като епидемия, ту като благодат, а понякога и като тайно познание“. Във втората част на този разказ авторът ни запознава с историята на тази мистерия – от 700 г. пр. Хр. та до наши дни, чрез епизоди от личните истории на отделни хора (някои от които известни исторически личности), докато в третата част тези съдби и действия се оказват свързани кръвно чрез мита за акулата. Е, и какво? – ще попитат любопитните. Разбира се, че няма да отговоря, така както авторът не дава рецепти за поведение и готови отговори. „Читателите не са глупави, ако те харесват една история, то най-малкото е затова, че е екзотична, а защото е правдиво и живо разказана, защото имат чувството, че са разбрали нещо за себе си и за хората около тях, защото са я почувствали близка.“ (думи на Д. Динев от гореспоменатото интервю). Следват разказите „Новите обувки“, „Светлинка над главата“, „Траурно бдение“ и „Нищо чудно“, и четирите обединени от емигрантската тема, от живота на гастарбайтерите (българи, румънци, сърби, чехи, поляци, руснаци, украинци). Разкази за частните истории на емигранти, за надеждата, страха, риска и скършените съдби, за пътя и за новите обувки, за смъртта. За оная „светлинка над главата“, която може да бъде пътеводна, да те топли, храни и да ти дава смисъл, но може да бъде и част от светлините на един град (свят), който не познаваме. „Светлинка над главата“ е апотеоз на емигрантството (подобно на „Елеазар или Изворът и къпината“ на Мишел Турние), защото „емигрантството отваря към света, чрез него става така важният обмен на мисли, идеи и опит, без който всяка култура би залиняла“.