литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
„Хамовото семе“ – „градинарски“ роман за емигрантство и други скиталчества
Йордан Атанасов, „Хамовото семе“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2011, 224 с., 10 лв.





Романът „Хамовото семе“ е съвременна проекция на Старозаветния мит за Ной и неговите синове. Според библейския текст (Битие, VI–IX) след Потопа земеделецът Ной продължил да работи земята. Насадил лозе, после направил вино и като се опил, се съблякъл гол в шатрата си. Видял го синът му Хам и му се присмял и подиграл, не стига това, ами извикал и братята си Сим и Яфет, за да бъде сеирът пълен. Сим и Яфет обаче, засрамени, гърбом пристъпили към баща си и покрили чреслата му с ленено платно. Като се събудил поизтрезнял, Ной благословил Сим и Яфет, а проклел Хам – да се скита той и семето му вечно по земята и да не намери мир и покой.

Както и останалите библейски истории, и тази се среща в многобройни варианти в различни езически предания, но най-близо до нея е халдейската легенда от Ксисутрос (открита от Джордж Смит през 1872 г. върху плочки, които днес се пазят в Британския музей).

Йордан Атанасов проектира върху скелета на старозаветния текст историята на един градинарски род от с. Драганово, Горнооряховско (в неговия разказ – Драгойново; фиктивни са и имената на повечето от действащите лица, както и някои ситуации). Полските села около Велико Търново (освен посоченото можем да добавим и известното Поликрайще с голяма диаспора в Унгария, както и десетки други), са останали в аналите на историята с прочутите си емигранти градинари в Германия и Средна Европа. Драганово в нашия случай обаче освен с градинарството си е познато и като Селото на поетите – оттук са Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров, Борис Каменов, Боян Магът, но също и Георги Бонев, Румен Стоянов, Георги Христов, Георги Станев, Тошо Дончев, Петър Иванчев, Пеньо Цонев – поет, дисидент, един от братята на автора на тази книга, както и мнозина още известни и по-малко известни творци. От Драганово са и родителите на Йордан Атанасов, който иначе е роден в германския град Брауншвайг през 1943 г. Вече близо 40 години той живее и е свързал съдбата си с един друг поетичен град – Стара Загора. Освен с личното си творчество и постоянните пътувания до родните краища, той е и дал своя принос и преклонение към творците от Драганово и Стара Загора със съставителството на две поетични антологии „Поетични гласове – Стара Загора“ (2004) и „Поетични гласове – Драганово“ (2005).

Неколкократно съм представял книги на Йордан Атанасов – в Стара Загора и Велико Търново, но тук ще спомена един негов поетичен сборник с „избрани поеми и случайни стихотворения“, който се нарича „Семето на градинаря“ и който бе представен във В. Търново през 2005 г. Тази книга (но не само тя) е тясно свързана с романа „Хамовото семе“ не само с началната си поема „Семето на градинаря“ и финалната „Душата се завръща“, но и с ред други „случайни“ стихотворения по линия на родовата памет. По друг повод (в рецензия за книгата на Й. Атанасов „Овъглена светлина“, 2002 г.) Снежана Иванова пише, че „именно поетът е онзи вечен Заклинател на паметта, не съобразен, а преобразен, всемогъщият обладател на времето, което е вътре в него, независимо от епохата и режима“. Разбира се автобиографичната проза „Хамовото семе“ провокира и ред други проблеми, свързани с паметта и които ще срещнем в творчеството на този автор: вината, проклятието, възмездието, кръвната (родовата) връзка, родината, скиталчеството, пътя, екзистенциалната неудовлетвореност, мисията на човека, оцеляването, компромиса, свободата, завръщането...

Но не само. Това е книга за силата на човешкия дух, за „живота на духа“, който според Хегел (Иван Сухиванов по повод „Душата се завръща“ забелязва дори физиономичната прилика на немския философ с българския автор) е „не живот, който се страхува от смъртта и остава незамърсен от опустошението, а тоз, който понася смъртта и се запазва в нея“. И за да продължим краткото интро на романа чрез думите на Летописеца (автора), което разказва библейската притча за Ной и синовете му, ще го допълним с историята за Каин – първородния син на Адам и Ева (сп. кн. „Битие“), където земеделецът Каин убива брат си Авел и е прокълнат от Бога и това на практика е първото низвержение на човешкото. В романа на Йордан Атанасов брат брата не убива, но темата за низвержението на човека присъства особено отчетливо в съдбата на някои герои. Божието проклятие е низвергнатият „да се скита до края на света в не-смърт, в невъзможност и обречение да премине смъртта“ (вж. Сн. Иванова – есето „Скитникът евреин“ в кн. „Преображенията на Избраника“, 2003).

„Хамовото семе“ е роман за емигрантството. Понякога си мислим, че българите не сме племе, склонно към към емиграция – в оня мащаб и авантюристично-откривателски дух като други народи. Историческите факти сочат обаче друго. И причините при нас са конкретно-исторически – по-често, или социални – както днес, а и по времето, когато започва семейната сага в този роман – годините по време Втората световна война (но всъщност доста по-рано – в самата зора на новия век). Ако използваме съдбата на еврейския народ като матрица на човечеството, то нямаме причина да не потърсим и да не открием общия за народите ни трагизъм по пътя към Обетованата земя, съпътстващ впрочем всеки народ, отхвърлен поради избраността си; път, който води обречения, отречения изгнаник към един свят, в който той ще се съхрани и никога няма да позволи да бъде роб; път, който позволява на изгнаника, лутайки се между доброто и злото, справедливостта и милосърдието, между любовта и страха, прекосявайки географски разстояния, нови светове и цивилизации, да следва Старозаветния „Изход“ на Мойсей и да се завърне към корените, рода, родината, да намери себе си. Винаги с цената на страдания и жертви; на многогодишни изпитания в пустинното лутане.

Романът на Й. Атанасов е композиран като поредица от разкази на баща и неговите синове. „Постарах се – казва Летописецът (който идентифицираме като Автора), – влизайки в гледните точки на всеки един от героите на тази малка семейна сага, да разкрия пътеките на тези хора по белия свят. И по другия – Отвъдния.“

„В ония далечни времена още през зимата се оформяли групите за чужбина и в края на март поемали на запад и на изток. Ръководителят на групата се казвал газда или чорбаджия. Тази сърбохърватска дума се е запазила и до днес в селото. Газдата събирал 5–6 до десетина бахчеванджии-работници за градината (бахчата). Опитът на бащите, дядовците и прадядовците доказвал ефективността на по-малките групи. А първите драгойновци още преди век се юрнали по света: към Русия, Унгария, Чехия, Сърбия, Италия, Германия, Австрия, та чак в Австралия и Америка забили коловете на градините си.“ Така пише Летописеца (авторът, който в действителния живот е един от синовете, но приемаме условността на разказа, и че тая условност е плод на авторовото въображение). Неговата гледна точка е по-особена – тя е обективистко-коментарна основно, но на места обективният тон отстъпва на субективно-интимни разсъждения, смяна на повествователното време, което ни води на мисълта, че той е член на семейството. Другите гледни точки са: на Цонко (бащата, Градинаря, Първият мъж в Семейството), Христана – жена му, Йоан – първи син (непрокопсаника, авантюриста, войника от Чуждестрания легион, „невъзвращенеца“, човекът, скъсал пъпната си връв с отечеството), Симеон (Сим) – втория син (еснафа, здравомислещия), Пенко – третото дете (политически затворник, репресиран от комунистическата власт, поет, човек на духа), Христо – четвъртия син (останал на село, водещ труден живот на провинциален черноработник). До края на Втората световна война Семейството живее и работи в Германия, там се раждат и синовете, но преди края й Христана се завръща в Драгойново. После Голямата история командва съдбите: Желязната завеса се спуска и Христана не вижда повече мъжа си („Градинарят остана оттатък, в Германия. Завинаги.“); двама от синовете си вижда едва след три години, а най-големия – Йоан – след 25 години, съвсем за кратко.

Разказите на членовете на семейството описват от различни гледни точки ставащото в България в контекста на световната история от 1944 до днешни дни. Но преди всичко тези разкази сглобяват един общо взето традиционен „семеен“ роман, който жанрово Йордан Атанасов стеснява до „градинарски“. Иначе – роман за пътищата на българската емиграция, за оцеляването на отделния човек в рамките на Семейството, на Тоталитарната държава и евентуалната Демокрация след преврата от 1989 г. Един наратив с особена топлота към съдбата на отделните герои и психологическа обосновка на техните постъпки и жестове, което е лесно обяснимо с това, че един от героите на този разказ е самият автор; наратив, изграден като сглобен пъзел от фрагменти-разкази на членовете на Семейството, които колкото и различни, имат за цел да ни покажат скритите механизми и трикове на прословутото българско „оцеляване“, но те носят едно друго послание – философско и етично, което най-общо можем да формулираме чрез думите на Пенко във финала на романа:

„Над милион и половина млади и не толкова млади българи напуснаха страната в търсене на препитание. Не е ли това новото Хамово семе, пропъдено от бащиците-управниции политиците ни да се скита за къшей хляб по света. Да слугува, да върши черната работа на гърци и испанци, на хладните германци и холандци, на високомерните американци… Тези млади мъже и жени с времето късат пъпната връв с родината. И остават цял живот емигранти и натрапници в очите на местните. Които никога няма да ги приемат като свои. Много малко от напусналите ще се върнат на стари години, да потърсят тих пристан в родното гнездо. Но техните, деца, внуци и правнуци ще забравят и език и обичаи.

Какво да правя отсега нататък? Може би е най-добре да разгледам и другата страна от живота на починалите си братя. Неизвестната за мен. Да видя своето друго Аз. Пък тогава да реша…

Позвъних в Комисията по досиетата, представих се и поисках да ме допуснат, съгласно закона, да прочета досиетата на починалите си братя. И своето“.

Годината е 2007-а и идва Голямата равносметка – обществено-политическата.

Обаче истинската равносметка е личната – тази, по която ни отчита Св. Петър. И тя е (да цитираме отново Пенко):

„Времето сякаш изгуби значение и спря за мен.

Останах последен от родословното дърво на Цонко Иванов. Моят клон няма да има разклонения. Той ще изсъхне. Но семето на Градинаря пътува нагоре. Макар и на различни места по света, дървото се разлиства, дава плодове и оформя нови клончета. Сим има дъщеря Мима, макар и осиновена, която има син Георги. А синът му от германката е Терра инкогнита. Той носи неговият ген в най-мощната държава на Европа. Дъщеря му се омъжи втори път за испанец и живее със сина си в Мадрид. Йоан има две момчета от мулатката. Едното е в Бостън, другото – в Канада. Женени са и имат по две деца. Мулатката Джейн ни писа за себе си и за тях. Нас ни откри, но Йоан изчезна без следа.

Циганката Мария Кранова, последната жена на Градинаря, има дъщеря Христина, която е женена и има син Цонко. Ето, че и семето на нашия Хам се подновява, макар и смесено с циганска кръв. Какво по-хубаво от това за самия Живот. Животът, който не признава сантименти. Който отрича бащите и майките и върви напред…“.

Накратко – роман за Живота – неспирен, несвършващ, продължаващ въпреки всичко, което ни сервира голямата История; поучително-дидактичен разказ за смисъла на този Живот в рамките на съдбовната История; оптимистична оратория на Живота, дори когато осъзнаем, че отделните ни съдби наистина са били „провали“ от самото ни раждане. Пък и какво ли означава смъртта на всеки един от нас? Какво толкова особено има в нея? Не е ли тя едно завръщане след продължително скиталчество?









  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: September 6th 2011
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 1041






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди