литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Моята Европа: „от един кучи гъз в друг“
Анджей Сташук „По пътя за Бабадаг“, пр. от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, С., 2010.





Едно от големите ми притеснения, от притесненията на много пишещи хора, е малкото ми пътувания. Разбира се, можеш да пишеш добре и като стоиш на едно място, но тогава бързо изчерпваш инструмента въображение. Изчерпваш се бързо.

Това едва ли може да се каже за полския писател Анджей Сташук. За него пишат, че е един от най-популярните съвременни полски автори – белетрист, поет, есеист, публицист, драматург, автор на над 20 книги и носител на престижни литературни награди (за книгата „По пътя за Бабадаг“, за която ще стане дума в този текст, той получава най-авторитетната полска литературна награда „Нике“ през 2005 г.). На български е издадена още една негова книга – „Галицийски истории“ през 2010 г., отново в изд. „Парадокс“. Онова, което се натрапва от пръв поглед в презентациите на неговите книги (говоря за тези на български), е красотата на неговото писане и проникновението, с което разкрива живота в редица страни от бившия Източен блок през 90-те години. Освен това той си е извоювал така необходимата свобода, самота и независимост, като живее и ръководи собственото си издателство „Чарне“ в усамотен район в планините Ниски Бискиди до границата със Словакия (иначе е родом от Варшава и не завършва дори средното си образование, но за сметка на това практикува различни професии, лежи в затвора като дезертьор от армията, сътрудничи на различни опозиционни издания; понякога си мислех – какъв ли в действителност е авторът – „безделник“, „тунедядец“ като Бродски от съветския му период, или просто добър писател).

За разлика от сборника „Галицийски истории“ романът „По пътя за Бабадаг“ е малко по-особена белетристична книга, странна, но не непонятна – тя събира спомени, размисли и случки от пътуванията на Сташук в Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Албания, Украйна, Румъния, Молдавия и Приднепровието. Придвижва се с автомобил, с влак, на стоп, с ферибот и пр., „без разписание, без описание, без план, оставен на случая, опитвам се нещо да установя на своя глава и все трябва да започвам всичко отначало...“

Всъщност тази великолепна книга заслужава малко по-дълго интро. В интернетската рубрика на Красимир Лозанов (изключително лоялен клиент на веригата „Хеликон“, експерт и пр.) „Любимите книги на Красимир Лозанов“ (топ 10) на първо място той е поставил „По пътя за Бабадаг“, следвани от „Истанбул“ на Орхан Памук, „Чапаев и самота“ и „Generation „П“ на Виктор Пелевин, няколко други, а на девето място е Илия Троянов и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Като отчитам субективността и непретенциозността на подобни класации, отбелязвам специално Троянов, но с книгата „По пътя на Ганг“, посочена специално от пресгрупата Конде Наст Пъбликейшънс за една от 86-те най-добри книги на всички времена в пътеписния жанр. Донякъде и „По пътя за Бабадаг“ е пътепис – дотолкова, колкото „По пътя“ на Керуак е пътепис. А да напомним, „По пътя“ на Керуак е важен маркер не само за поколението на Сташук (и моето). Какъв пътепис, какви пет лева! Библия на едно поколение! Все пак за Лозанов „По пътя за Бабадаг“ е „най-добрата травелогия, която съм чел!“ Но по-важното: „защото това е прекрасна и удивително умна книга за Меланхолията – онази субстанция, която запълва порестата ни менталност така, както нищо друго. Защото България, ако формално не присъства в текста, то само за нея си мислиш, докато шлайфаш страниците с широко отворени очи. И защото, не на последно място, единици са тези, които могат по такъв талантлив начин да открият красотата в депресивното, грозното, отблъскващото“.

Структурно книгата е сборник от 14 глави, текстове, които полуесеистично разказват/анализират видяното от наратора в различни държави от Източна и Централна Европа (и частично Балканите) през 90-те години на миналия век. Ролята на интро играе встъпителната глава „Този страх“. Началото на тази травелогия е в първата половина на 80-те, когато авторът просто кръстосва Полша. И за него тя е terra incognita; това не е Полша, която знаем всички, а наниз от картини, „претекст“ – повод да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена „фантастична география“. Един въпрос витае обаче над читателя от началото до края на тази книга: защо авторът пътува по тези маршрути, по тези земи, изоставени от Бога, неизвестни никому; защо не избира заклинателните за пътешественици Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Сидни...? Отговорът не е еднозначен. Епидермалният е: „За мен това бяха обекти на картата [Париж, Лондон...], червени или черни точки, изгубени сред зелен и лазурен безкрай. Чистите звуци не ме привличаха. Историите, които се свързваха с тях, бяха фикция. Запълваха времето и убиваха скуката. В онези далечни времена всяко пътуване надалеч приличаше на бягство. Миришеше на истерия и отчаяние.“ Другото, по дълбочинно основание за пътешествията на Сташук, е свързано с темата за смъртта и безсмъртието, с основателния и основен въпрос защо живеем, и в крайна сметка със страха, „този страх“ от самотата и страха, че душата ни ще се разтвори в пространството и безкрая на хоризонта просто ей така, без следа. Тогава тръгваме и бягаме, превръщаме се в искейписти, търсим илюзията за безсмъртие зад бяло-червените бариери на граничните пунктове, „хитър вариант на тай-чи, тоест медитация в движение“. Сташук обича по особен начин циганите и циганския начин на живот, където и да е в Източна Европа ги търси, и тази обич без съмнение е свързана с неговите пътешествия и толерантността му към Другостта и Другия. „Изминах триста километра, за да видя всичко това. Нищо не се случваше. Бог знае какво очаквах: катуни от палатки, цвилене на коне, огнегълтаци? Винаги излиза, че съм идиот, защото печели действителността. Отгоре на всичко нямах пукнат грош. Да, Европа без граници е цигански сън и няма две мнения за това.“ „Обичам това балкански бардак“, е заключението от тази тирада, „а също унгарския, словашкия и полския, това чудно притегляне на материята, тази красива съненост, това презрение към фактите, това спокойно, последователно пиянство посред бял ден и тези замъглени погледи, които без усилие пробягват през действителността, за да се отворят без тревога към небитието...“

В отделните глави като в добър пътешественически роман ще намерим многобройни и интересни етнографски особености, географски реалии, обществено-политически подробности, малко народопсихология, лични приятелства и неочаквани срещи в деветте страни от Източна, Централна и Югоизточна Европа, които Сташук посещава.

В Унгария пият палинка, червено вино (със супа гулаш), а имената – боже тези унгарски имена! Тишакшермели, Нагихомок, Шарошпатак, Холлохаза, Палхаза, Мад, Кекед, Фюзер, Матесалка, Нагикалло... И ако сте чували Будапеща, Балатон, Токай, какво ще кажете за Шатораляуйхей? (Означава „палатка, разпъната на ново място“ – така е наречена една от главите в книгата, посветена на Унгария в началото на зимата.) Иначе този унил зимен пейзаж от Унгария със същия успех би могъл да бъде „в Гонч или където и да е другаде, в Полша, в Словакия, в Украйна“.

В Словакия пият боровичка (спиртна напитка от хвойна и кориандър), ядат картофени палачинки със задушен дроб и лук. Номинативно със Словакия е свързана и Словашката карта (главата „Словашката карта“). Освен пътеводител, тя е и нещо повече: например да видиш конкретността на войната на Балканите („нито телевизията, нито вестникът са в състояние да отразят нещо така конкретно като разстоянието“) или просто генератор на спомени, на сънища (защото когато прочетеш историите на България, на Унгария, на Украйна, на Словакия и Румъния, после едва ли ще ти се присънят цар Фердинанд, Василе Никола Урсу, нито Влад Цепеш, свещеник Хлинка или Тарас Шевченко).

Румъния е „моята Румъния – това временно братство на мерцедес, злато, смрад на кочина и трагични рожби на индустриализацията“ – всичко свряно на борда на ферибота за Галац.

Понякога е трудно да определиш къде свършва Молдова и къде започва Седмоград, наблизо е Унгария, Украйна... Пътищата са безкрайни, пресичат се и се губят в мъглата, повеждат те на стоп през най-дълбоката клисура в Европа, а пичът зад волана на стогодишното ауди е по къси гащи и потник, със златен ланец и чехли, тежък часовник и тъмнокафяв тен. „Беше от Сату Маре и не обичаше унгарците.“

Понякога поводът за пътуването тръгва от прочетеното, от една реплика на Емил Чоран. И тя ни отвежда до родното му място Рашинари (главата „Рашинари“). „Не можех да се примиря с това, че мисълта е абстрактна и трябваше да замина за Рашинари. През Горгани, през румънска и украинска Буковина, през Клуж и Сибиу стигнах до южния край на Седмоград. Току зад последните къщи на селото изникваха Карпатите. Буквално.“ Когато Чоран е бил малък картинката там е била пасторална; днес от Рашинари до Сибиу не се пътува с каруца, а върви трамвай. В кръчмите пият водка, бренди и кафета, бира „Урсус“ и „Силва“, пушат „Карпати“, „всички каруци имаха регистрационни номера“, а „джобовете ни бяха пълни с банкноти от хиляда леи с образа на Михал Еминеску и монети от сто леи с образа на Михал Смелия“ (по-късно ще видим други банкноти и монети, но те и други детайли типизират времето, което в разказа се движи ту напред, ту назад). Пътуването до Рашинари е връщане в миналото и паралел на това минало с настоящето, а резултатът от този паралел е доста неочакван: връщането в родното е начин да откриеш „огромността и непрекъснатата свързаност на света наоколо“ (като в село Розпуче), да откриеш нищожността на фикции като „Романиа Маре, Велика Сърбия, Полша от море до море...“ („Безнадеждна тъга на носталгията по това, което донякъде е било и сополива скръб за това, което е.“) и в крайна сметка – да откриеш себе си (като Чоран, като Сташук).

Албания. Ще я открием в главата „Шкиперия“. „Името Шкиперия произхожда от глагола „shqiptoj“, който означава „толкова, колкото произнесеш, кажеш“. На език, който никой не разбира.“ И още точни попадения: „Албания е самота.“; „Дори истинското ѝ име означава самота, защото освен на Балканите, почти никой не знае за нея.“; „Албания е стара.“; „Да, Албания е европейското „ай ди“, тя е страхът, който навестява нощем спещите Париж, Лондон и Франкфурт на Майн. Тя е тъмен кладенец, в дълбините на който трябва да надникнат тези, на които им се струва, че ходът на нещата е определен веднъж завинаги.“ Или както казва Фатос в кафе „Опера“ на площад „Скендербег в Тирана: „Welcome in bloody country“. Разбира се и многобройни точни определения и детайли, типизиращи тази страна: бункерите (600 000 на брой), планините, пътищата, питието „албански (черен) фернет“ и бирата „Тирана“, Исмаил Кадаре (носител на първата международна награда „Букър“), Енвер Ходжа, Скендербег (Георги Кастриота), столековите банкноти с образа на Фан Ноли, мизерията, боклуците, бездействието, безвремието, миграциите, славното минало и „остатъците от деветдесет и седма година“ (помните – пирамидите, Бериша, складовете с оръжие и стрелбите).

Молдова. „Молдова е като остров сред сушата.“ „Страната има триста километра в най-дългата си част и някакви си сто и тридесет в най-широката.“ И още подробности, отнасящи се до времето: „Средната заплата е двадесет и пет долара. Долърът е около тринадесет молдовски леи. Молдовските банкноти са малки и избелели. На всичките е Стефан Велики, а от другата страна някаква забележителност. Църква или манастир.“ „Най-евтините цигари „Астра“ струват около две леи, най-скъпите, „Марлборо“, около шестнадесет.“ В автобуса пият украинска бира „Черниховское“ в пластмасови бутилки от литър. Хората са общителни, дори наивни. Мислят, че живеят в Рая. Останалото – както навсякъде в европейския Изток – пустота, вечното „чакане на Годо“, тъжни баровци на припек пият молдовски коняк от водни чаши (но това е в „крайграничната дупка Кахул“), после – кучета, базар с цигании и ментета, краставици и домати, дини и пъпеши, след това села, които „започваха внезапно и свършваха като отрязани с нож“.

Следва Гагаузия и нейната столица Комрат. За наше (сякаш българско) сведение Сташук казва, че двестата хиляди гагаузи (православни от тюркската езикова група, дошли от Добруджа след 1812 г., когато Русия заграбва Молдова и я преименува Бесарабия) „биха могли да са побългарени турци или потурчени българи, никой не знае“. Подробности от пейзажа: шосетата са празни като летищни писти; Комрат е слабо забележим и едва се вижда; Миша – водачът на наратора, е „советской человек“, което изчерпва темата. В гагаузкото селище Баурчи, където нараторът отива на гости при хубавата Елена, е малко по-различно – топлотата на гостоприемството контрастира с карикатурните постсъветски елементи: „Баурчи беше истинският край на Революцията. Така изглеждаше. Не беше останало нищо, което да става за нещо, нищо, което нещо да струва.“ За себе си в този момент Сташук казва: „Чувствах се като натрапник, като идиот в свят, който не бях в състояние да разбера.“

Там някъде е и Приднестровието. Всъщност формално такава държава не съществува. Дължината на тая територия е горе-долу двеста километра, тясна „като някакво европейско Чили. В най-широката си част е тридесет и няколко километра. Малко ни беше страх да ходим там.“ Ще отбележим, че в призрачната държава, в Кабасна, се намират едни от най-големите оръжейни скрадове в Европа. И изобщо в Приднестровието, за разлика от „зелена и бедна Молдова“, е съсредоточена много „промишленост, енергетика, производство на оръжие и, разбира се, руснаци, които са сложили ръка на всичко това“. Парите като характеризиращ маркер: „За една лея даваха две приднестровски рубли. Банкнотата от пет рубли беше с размери пет и половина на тринадесет сантиметра. От едната ѝ страна беше, разбира се, Суворов, от другата – триетажен масивен блок в стила на шестдесетте години, а надписът отдолу гласеше, че това е завод „Квинт“, тоест, местното предприятие за производство на коняк, впрочем, съвсем приличен“. Т. нар. митничари, а и всички в тая измислена държава („непрекъснато се появяваха военни“) се вземат твърде насериозно, страдат от паранои на преследването и в края на краищата си казваш, че всичко е плод на въображението. Но не е. Явно „грузинецът“ „всичко е предвидил и планирал. Проектирал е разпадането на собствената си недоносена империя така, че да носи след себе си колкото се може повече хаос“.

Разбира се, тук няма да отделим място на всички места, страни и пътища, извървени от автора. Не е и необходимо, макар да са безкрайно интересни. Книгата сглобява наглед хаотично текстове, отнасящи се до различни държави, народи и истории; историите се преплитат като мрежа от пътища и пътеки, но все някъде и някога те свършват. В случая в делтата на Дунав, където авторът пътува до Тулча, за да отплава за Сулина. Там някъде „за пръв път в живота си видях минаре в Бабадаг“. Това е края на Европа, края на една култура и една цивилизация: „Чувствах как свършва континентът, чувствах ускореното дишане на материка, който захвърля задълженията си. Трябваше да останем с всичките си постижения, със своето проклятие и истерия и да гледаме как голият му гръб се плъзва под гладкия чаршаф на водата“. Иначе книгата финализира многозначно на граничния пункт в Конечна, през който Сташук се завръща: „Нямах усещането, че се връщам отнякъде. Веднага след завоя, в селото, започна мъглата“.

Досещам се колко трудно се пишат подобни книги. Не искат само пътища и шляене, но и много четене и систематизиране на информация после. Доста от текстовете в тази книги са предварително публикувани в „Жечпосполита“, „Тигодник повшехни“, „Красногруд“, „Пшекруй“, „Газета виборча“, но обединени и систематизирани в книжно тяло, те наистина звучат в романово единство. Какъв роман – не се наемам да определя, може би някаква онтология на пътуването, на географията (или обратното), някакъв вид дневник (като този „Х-тимен дневник“ на „философския контрабандист“ Мишел Турние), роман за толерантността и преодолените граници, пространства и времена, роман за историята, философията, религията и нравите... „Описвам миналото и пространството, защото нищо друго няма. Вечна Задушница.“ Донякъде напомня „Професия фоторепортер“ на Антониони. Но повече на есетата на Збигнев Херберт в „Натюрморт с юзда“, на текстове на Е. М. Чоран. И първоначалният подтик е някаква дреболия, която авторът пази и събира през годините на своите пътешествия – билет, снимка..., застинали късчета живот, които можем да доизмисляме и оформяме в истории. Тогава можеш да кажеш: „майната му на всичко и тръгвам за Абони, за онази дупка в центъра на Унгарската низина край Солнок, от един кучи гъз в друг.“ Като Джак Керуак. Като роудмувитата на Вим Вендерс...











  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: January 21st 2013
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 1543






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди