литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Стефан Русинов
Лешояд е разперил криле, под него се ширят пусти баири
Ма Дзиен. „Изплези си езика”. Превод от китайски Стефан Русинов. Поредица „Кратки разкази завинаги”. Художник Люба Халева. ИК „Жанет 45”, Пд, 2014





Границите на възможното (антропология)


Лешоядът е особен типаж. Той обича смърт. Той се храни с мърша, с умряла плът, с това, което никой друг не иска, това, което никой друг дори не би могъл да си представи, че би могъл да яде. Лешоядът яде немислимото.

Работата на антрополога също е един вид дебнене за мърша — храната му са тези проявления на човешката природа, които за собственото му съзнание са невъзможни, които са отхвърлени като нечовешки, но които съществуват най-човешки другаде. Антропологът търси в другите това, което не е живо в самия него, убито в зародиш от културната му принадлежност. Храни се с умряло човешко. Като историка, който търси изгубени във времето хора, той сглобява общата човешка картина.

Както лешоядът разширява понятието “храна” (и това можело да се яде!), така антропологът разбива представи и разширява понятието “човек” (и такива хора имало!). И лешоядът, и антропологът разширяват мислимото. Любовта им към леша е разтърсваща и именно това е антропологическата й функция — да ме раздруса и разбуди от илюзиите ми за човек и свят, винаги непълни, винаги криви, винаги болезнени, така че (ако встъпим в будистката парадигма) да се очистя от лъжовните си представи и да освободя изначалната мъдрост, затлачена в културните ми убеждения; да ми даде нови инструменти за мислене, с които да сглобя по-пълна (или по-скоро по-празна, по-приемаща, по-капацитетна), по-истинна картина за себе си и другите като хора и за реалността като хабитат.

В този смисъл Ма Дзиен е сред най-лакомите лешояди, а сборникът му “Изплези си езика” е първокачествена мърша, поне за вкусовите и мисловните рецептори на моята лична култура. В тези разкази хората не само живеят на четири хиляди метра надморска височина, лепят пити от тор по стените си, пият маслен чай с яково мляко и окичват молитвени знамена по покривите си, ами и съвсем не са така извисени, одухотворени и мъдри, както беше първоначалната ми представа за тибетците, при все че будизмът е точно толкова съществена част от душите и телата им, колкото все пак очаквах. Тибет е чистичък и светличък, мислех си, но и в него има мърша. Човек е такъв и такъв, но се оказва, че е и онакъв. В бялото имало черно. Поредното разпердушинване на представите ми е истинска наслада. Винаги е весело, когато думите поправят вредата, нанесена именно от думите.

Антропологическият ефект се засилва от абсолютната суровост и неподправеност на картините в разказите (къде се е чуло и видяло лешояд да ползва чубрица и тенджера?). Героите са се оголили докрай пред чужденеца, а той е пльоснал историите им върху страниците като върху касапски тезгях. Без подправки, без рецепти, без оценки. И все пак годни за директна консумация.

Това е оръжието и каузата на антрополога — той защитава правото на странното да съществува както си е, като го разглежда като естествено и никога не го култивира. Хирургическото хладнокръвие, с което бърка възможно най-дълбоко в другото, създава не просто разбиране или съчувствие, а съживява умрялото човешко в мен и предизвиква съчовечие — усещане за обща същност.




Естетика на погледа (литература)


Лешоядът се рее високо. Полетът му е плавен, муден и безпосочен, очите му бдят. Лети далеч над земята и хората, но никога не отмества взора си от тях. Лешоядът не участва в живота долу и затова го вижда толкова добре.

Разказвачът на историите от “Изплези си езика” пише по лешоядски. Прелита над безкрайни тибетски пейзажи, бавно и безцелно, но винаги готов да се стрелне надолу, щом надуши смърт. Види ли, че човекът наближава своя край, лешоядският писател напуска небосвода и се впуска да нищи човешкото същество. При него волният полет високо в небесата и стръвнишкият интерес към земното са неразривно съчетани.

Идентичността на чужд сред странното царство на хората, позицията на окаян скитник и стратегията на безцелен фотограф, който е оставил всичко зад себе си и няма нищо пред себе си, го оборудват със свобода, чувствителност и зоркост. Този безучастен зрител на човешкия крах кръжи над главите на живите или стои върху камък наблизо като хладнокръвен репортер, готов да улови всеки свързан със смъртта детайл. Погледнати от неговата гледна точка хората са дребни, смешни и безпомощни като мравки. Животът, с всичките му мъки, трагедии и ужаси от гледна точка на смъртта е незначителен и жалък и тъкмо това е същността на писателската практика и будисткото просветление — да се възпита такава духовна находчивост, че вътрешното око да се оттегли от самсаричния кръг и страданието да бъде видяно от възможно най-висока точка — като илюзорно.

Дори долу обаче погледът на разказвача остава също толкова кръжащ, далечен и муден, колкото при полет. Това разфокусира гледките и ги размива като букви през очила за далечно виждане. Загниващите персонажи и ужасните събития са разредени и нереални като почти застиналия въздух в тибетските плата. Времето е размазано и всъщност напълно липсва — нищо не се случва само преди или само сега, траекториите на персонажите пресичат неприемливо далечни времена и пространства, историите се преплитат в хаотично безвремие, в нехронологизирана вечност. А “реално или нереално” изобщо не стои като въпрос.

Разказвачът е захвърлил разбиранията, от които е изграден, скъсал е филтъра на ограничената си идентичност и наблюдава всичко като не-аз — не разграничава свят и аз, усеща всичко вкупом, приема равноправно гледки, мисли, случки — няма съпротива срещу абсурдното, няма съмнение пред невъзможното, няма дискриминация към въобразеното.

Целият свят, който писателят създава с разказването си, е като летене, като транс, като хаоса на съня, като неопетненото с предварителни представи живеене на бебе. Хора, блянове, хълмове, грехове, спомени и богове се омесват, за да образуват някакво подобие на изначалното вселенско цяло и да постигнат заветното будистко единение на всичко с всичко.




Затворът на тялото (биология)


Лешоядът лети високо над човешката суетня, но е също толкова подвластен на плътта, колкото човекът. Като всяко животно действията му съвсем не зависят от някаква културна принуда, а се подчиняват единствено на природните нагони. Лети му се — лети. Яде му се — яде. Убива му се — убива.

Извисеното царство на Буда, описано в “Изплези си езика”, е царство на телата. В рамките на разказите в Чистата земя властва всевишната телесност, а затворът, който ограничава свободата, не е нито сграда, нито закон, нито цензура, нито божествена повеля, а собственото тяло. Пластовете религия, изпълнили всеки детайл от бита, са само околната среда на естественото животинско съществуване, при което съзнанието и разумът са почти неразвити, а хората са непринудени и открити като кучета, чифтосващи се пред дома на будистки монах.

Човекът на Ма Дзиен е биологичен човек. Историите му се опират в нервите, сетивата, костите, плътта. Ма Дзиен дисектира тялото, анализира биологичните инстинкти и разкрива човешката психика и човешките желания.

Този биологизъм изпъква възможно най-силно именно на територията на Тибет, където душевността и безтелесността са издигнати в религиозен култ. Втората благородна истина на Буда гласи, че единствената причина за човешкото страдание са желанията (на първо място — телесните желания, които следва да бъдат изкоренени чрез въздържане и упорити духовни практики). Иначе казано, докато на тялото се позволява да действа на свобода, душата остава в плен. Привидно логичното указание обаче е способно да породи обратен ефект. Разказите на Ма Дзиен показват нещо много важно и универсално за всяка форма на власт — как в добронамерен опит да поведе миряните напред по оста тяло—дух религиозната власт парадоксално произвежда диктатура на тялото, в която свободни души всъщност няма.

Биологията е слепващата смес на тези разкази, единственото сигурно и непоклатимо в тях, аксиомата, от която произлизат всички възможни теореми. Тя важи за всичко. Макар и от различна порода и с друга екзистенциална нагласа, разказвачът не си позволява да махне от себе си оковите на плътта, дори не си въобразява, че това е възможно. Неговото тяло, с всичките му биологични нужди и гадости, присъства осезаемо във всеки един от разказите и това не са просто вулгарни и ненужни отклонения от главната история, а основен разказвачески мотив. Там, на територията на плътта, е единствената или поне най-явната пресечна точка между разказвач и персонажи, между лешояд и леш. Въпреки че не участва в техните истории, той се показва като един от тях — човек с неизчерпаеми нагони, човек с биологични разстройства, човек, затворен в тялото си.




Прекратяване на страданието (религия)


Под лешояда се ширят пусти баири. Безкрайна пустош, докъдето стигат и погледът, и полетът. Лешоядът се рее над нищо. Празнотата на пейзажа е неговият въздушен коридор и в крайна сметка, след години кръжене из нищото — неговата същност.

Някога Буда е обобщил обекта на своето учение така: “страданието и неговото прекратяване”. Страданието (дукха) в понятийната система на будизма включва пряка физическа болка (глад, студ, старост), душевна болка (загуба на близък, неудовлетворено желание, пострадала репутация, невежество), а на най-дълбоко ниво — едва доловимата болка, изпитвана поради илюзорното, непостоянно съдържание на нещата (идентичност, материя, щастие, любов). Целта на будистката практика е съзнанието да се освободи от лични емоции, мисли и амбиции, които обвързват аза със света, да се постигне максимална чистота и необремененост на възприятието и да се прозре преходността на всичко осезаемо, сиреч празнотата, пустотата на света.

Тази пустота е изначално присъща на съществуването, включително на човешкото, но с течение на годините живот бива помътнена от телесните, мисловните и емоционалните отрови, или, казано по западному, биологичните нагони и културните парадигми — природата и културата. Тоест велкото будистко просветление не идва отвън, а отвътре. Празнотата не трябва да бъде научена, а просто освободена.

За целта е важно да се разрушат изкуствените граници между противоположностите, да се срутят зловредните дихотомии. Мъж и жена, живот и смърт, добро и зло, светло и тъмно, нирвана и самсара — целта на будистката практика е окончателното сношение между тези илюзорни противоположности, които мърсят изначалната пустота и мъчат съзнанието, запълнено, недостатъчно празно, страдащо.

Оригиналното заглавие на сборника на Ма Дзиен е “Изплези си езика, или пусто”. Разказвачът на тези истории се е отърсил от максимум идентификационно съдържание (дом, родина, семейство, цел, смисъл), олекотил е аза си и се носи над пустошта. За изпразненото му съзнание нищо не е натоварено с предварителен смисъл. Той оставя нещата да се случват, без да ги разбира през ограничеността на себе си, без да ги напълва с аз, без да ги омацва с его. Като капки, падащи върху пустош.

Думата “пустота” и нейни производни обаче се срещат на няколко места в разказите в съсем друго значение. В своето бродене разказвачът все усеща нещо, което не олекотява, а тежи. Блажената будистка пустота, заедно с величествената тибетска пустош, контрастират (или се сливат в дихотомно единство) с гадната човешка празнота, тягостната самота на платата и разочароващото отсъствие на Буда, който парадоксално е най-забравен тъкмо там, където е най-помнен. Колкото и да обикаля, разказвачът в крайна сметка все се натъква на пустота, която е по-близо до страданието, отколкото до просветлението.

Страданието и пустотата са в особени отношения. В Китай битува едно простонародно вярване, което по всяка вероятност води началото си от будизма — че истинският вкус на сладкото може да бъде усетен едва след като е изядено достатъчно горчиво (самата китайска дума, означаваща будисткото страдание, е с буквален смисъл “горчиво”). Щастието, значи, идва единствено след като е преживяно определено количество страдание. Разказите в “Изплези си езика, или пусто” са симулатор на страдание. Те са като мъчително поклонение в снежна планина. Генерират съпреживяване на страданието, съ-страдание. Макар и с хладен поглед, разказвачът попива мъката на героите си, а през думите му се мъчи и читателят. Писателският начин да прекрати страданието е да го разпростре навсякъде. Така, че всички да се настрадат и да дойде най-сетне великата пустота.











  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: December 9th 2014
Изпратил: Стефан Русинов
Посещения: 1164






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди