литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Пепелище от рози
Росси Вас. Пепелище от бодли. Изд. „Астарта“, Пловдив, 2014 / Rossi Vas, „Cenizas de espinas“, novela, ed. „Astarta“, Plovdiv, 2014.





Петият роман на Росица Василева (Росси Вас) утвърждава авторката като талантлив представител на билингвистичната традиция в най-новата българска литература. Разбирам добре противоречивия смисъл, който крие понятието билингвистична традиция, особено положено в контекста на разглеждания по-долу роман на един автор (живеещ от доста години в чужбина – Италия, Испания), който сам превежда последните си книги – поезия и проза – на испански и който успешно се интегрира в чуждоезикова среда като професионален писател (повече за трудностите на тая интеграция и за износа на българска литература в света вж. статията на Нева Мичева „Спорадично, хаотично, маргинално (Българската литература в превод на испански (1989–2010)“ на адрес в интернет: http://www.npage.org/IMG/pdf/Prevod_i_prexod_NPF_Casestudy2_Spain.pdf).

„Защо с трагичната си участ източноевропейска балерина пренебрегва сърцето на испански мачо? Когато след изпепелената любов бодлите не изгарят и странницата отнася със себе си тайни…“ – това са уводните думи, които обобщават текста и същевременно ни подготвят за рецепцията. Рецепция, която, признавам си, след романите на Росица Василева, за които съм писал през годините, сякаш изтънява, независимо че качеството на наратива на писателката става все по-добро, професионално. Това противоречие ми е любопитно. С живота ли е свързано, или с живота зад граница по принцип; може би причините са комплексни, но те са тясно свързани с живота, който водим и с начина на възприемане на писането, със самото писане.

Във „Фабрицио Белли“ имаме правдиво разказана камерна история за любов и омраза, за онова търсене на хармонията и свободата, което намираме и в предишните книги на Росица Василева; в новия текст авторката отново разказва една камерна история за любов и раздяла, за последствията от една такава любов между по-възрастен мъж и млада жена. Разбира се едноплановото анализиране на един подобен сюжет вкарва романа в клишето на произведения от мейнстрийма, което тя едва ли би желала. Но все пак отнякъде трябва да тръгнем. Психологията и т. нар. криза на средната възраст, която е с доста широк периметър иначе: жените и мъжете стават луди (облекло, мода, млади гаджета и пр.) или обратното – тъжни, меланхолици, аутисти; „средната възраст“ е един термин, формулиран през 1965 г. от канадеца психолог и психоаналитик Елиът Жак (според други понятието е от от немския психолог Александър Митшерлихс), който обяснява някои неща – става дума за преход на живота от един важен етап/състояние към друг, при което изпитваме неудовлетвореност от постигнатото (засягащо както амбициозните, така и уравновесените, внимателни хора, вярващи, че всичко се постига без особено напрежение на силите и преодоляването на житейските трудности, и, както се казва, всички останали се примиряват, престанали са да „търсят себе си“). Разбира се тези и още психологически характеристики на т. нар криза на средната възраст (Сатурнова дупка или преломен момент) ще открием в романа – директно или индиректно, но те само показват умело писателско перо и наблюдателност, както и писане в потока на добрата психологическа проза. Или Едипов комплекс (бащата на Дария е 5 г. по-млад от Бруно Бласкес и е загинал при катастрофа)?

Зад тези външни формулировки лежи един втори план, който вкарва дълбочина в иначе не толкова сложната сюжетна канава. С няколко думи: историята, определена още в уводните думи като „позната“, но едновременно „странна, далечна“, „красива“, разказва едногодишната любовна връзка между петдесет и пет годишния испанец Бруно Бласкес и младата, красива българка Дория [Иванова] – емигрантка и балерина, на брега на Коста Дорада (Златния бряг на Каталуния). Дория е опърничава и меко казано се държи „странно“ в неговите очи, но това е и „тайната“ на разказа – тайна, за която естествено разбираме в края. Бруно е един плътно психологически изграден образ на успял испанец, който покрай слабостите си, несъмнено има и очарователни черти и ни става симпатичен, на който съчувстваме. Той работи в телекомпания във фалит. Когато среща Дория през 2000-а година, нещата се усложняват: преминал през опустошителния вихър на два развода и с пораснала дъщеря, която успешно работи и се издържа, мъжът е разкрачен между миналото и настоящето, което му се предлага в образа на красивата славянка, но явно умът на мъжете е там, където винаги е бил… (Както пишеше един приятел писател: „Мъжете не вземат поука от горчивия си опит“.) И Дория: с комплексите си от комунистическа България, намерила топлина и сигурност в мъжкото тяло и ласките на испанеца, които я приютяват след „емигрантските нощи на самота, отчуждение и недоверие“, „които – казва Бласкес, – сигурен бях, срещаше често по пътя си, въпреки привидната, незлобна, но често неискрена гостоприемност и емпатия на испанеца“. И емигрантският път до Каталуния е кратък и трасиран: вече работещ роднина в Испания, съкращения в театъра, банкови заеми, скъсване с предишната връзка и какво му остава на един двайсетгодишен… Бачкане в чужбина в очакване на успеха и късмета.

Лека-полека връзката между възрастния вече мъж и младата жена се пропуква. Разговорите, въпреки секса и старанието на мъжа, който все още си мисли, че е мачо, излиняват, изтъняват и приключват някъде там, „между Изтока и Запада, с много и размити граници, условности и недомлъвки“. Между тях застава „тайната“ на Дория. Като изключим психологическите моменти от типа „криза на средната възраст“, разрив между поколенията, между културите, текстът е изключително продуктивен откъм социологически и политически тип „коментари“, които са втъкани в плътта на наратива, без да излизат на преден план. Дория прави всичко възможно да излезе с „достойнство“ от ситуацията, но не ѝ се удава и затъва все повече. Докато се стига до жалбата, която подава срещу Бласкес за психически и физически тормоз.

Финалът е леко мелодраматичен: Дория е оттеглила жалбата, заминала е за България с парите от продадените злата, за да направи операция на болната си дъщеричка… Моли Бласкес да ѝ прости. Бласкес ѝ прощава. Ние съчувстваме. Пълна емпатия. Още повече, че разказът се води от името на испанеца.

Разбира се, че не иронизирам. Защото не съм бил там и не съм жена. И всичко не е минало през сърцето ми. Защото какво остава след това: „Рози и пепел, пепел... Пепелище от рози.“











  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: December 20th 2014
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 1331






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди