литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Когато мъртвите са по-млади от живите
Фредерик Бегбеде. Уна & Селинджър. Пр. от френски Георги Ангелов. Изд. „Colibri“, С., 2015.





Разбира се, преди Бегбеде бяха екзистенциалистите, „новият роман“, апологетите около сп. „Tel Quel“ (до 1982 г. и след това „L'Infini“) на Ф. Солерс, философи, социолози, антрополози и литературни теоретици и критици като Бланшо, Батай, Барт, Фуко, Дерида, Лакан, Дельоз, Лиотар, Бодрияр…, отделни имена – Юрсенар, Саган, Турние, Дюрас…, повечето от които днес не са между нас. В началото на и после – в средата на 50-те, се появиха елитаристките групи на летристите и петристите, ситуционистите (със съответните интернационали и бурна история), които, критикувайки Системата, последователно и неусетно се превръщаха в нейни придатъци (както алтернативния рок, пънка, грънджа, като всички по-късни ундърграунд-деятели и бунтари, които накрая се огънаха пред масовото и свършиха при комерсията, примираха се, полудяха или умряха, а някои се върнаха при корените). Годината 1968-а, беше важен предел в съществуването на подобни формации (често с марксистки корени), но след нея доста от тях изсвириха своя реквием и през 70-те отидоха на кино.

В годините на т.нар. наш Преход намерихме и Филип Джиан („литературна поза“ и „разказвач на бъдещето си“, „антиинтелектуален писател“, „дюпон“); сравняваха стила му по отношение на рока с онова, което беше Керуак по отношение на джаза, или според езика, който по отношение на школския френски бил онова, което е Джон Колтрейн по отношение на Брамс. И докато се занимавахме с Джиан и подобни, в началото на новото хилядолетие се появиха преводите и на други, по-големи откачалки: Мишел Уелбек (1958, псевд. на Мишел Томас) – този следходник на ситуационизма беше добре представен на български с книгите си „Елементарните частици“, „Карта и територия“, „Възможност за остров“ и „Платформата“; филмиран, носител на многобройни награди – включително заветната „Гонкур“ за „Карта и територия“ (2010), макар, да не забравяме, преди нея той получи и „Тристан Цара“ (1992), „Флор“ (1996), „Ноември“ (1998), международната „Дъблинска литературна награда IMPAC“ (2002), „Ентералие“ (2005). Гневен, скандален, радикален критик на капитализма, но с годините ставаше все по-хармоничен, успокоен или просто уморен. Както Джиан и Бегбеде, както всички нас…

Когато говорим за българска рецепция на най-новата френска вълна разказвачи, непременно трябва да споменем и имена като Гийом Мюсо и Марк Леви. Мюсо (1974), „най-четеният автор във Франция за 2011 г.“, разбира се на първо място за екранизациите на романите му „И след това…“ (2004, филмиран 4 години по-късно с участието на Джон Малкович и Еванджелин Лили) и „Защото те обичам“ (2007, екранизиран през 2012), получил наградата Кавалер на Ордена на изкуството и литературата на Франция през 2012 г., превеждан изключително активно на български през последните години. И Марк Леви (1961) – един размазващ сюжетист, презентиран достатъчно пълно на български език, посетил Софийския панаир на книгата през 2007 г. И доволно филмиран: първият му роман „Ами ако това беше истина...“ (2000) излиза на екран през 2005 г. с Марк Ръфало в главната роля, а вторият „Къде си“ (2001) е заснет през 2007 г. като тв сериал). От тази генерация писатели, доста добре позната у нас, има и други: жените Катрин Панкол (1954), Татяна дьо Роне (1961), Амели Нотомб (1966), Анна Гавалда (1970), но и такива като Бернар Вербер (1961), Ерик-Еманюел Шмит (1960) и под., които разширяват пейзажа на френския наратив.

Фредерик Бегбеде е от същата по-млада генерация френски писатели (роден е през 1965 г.). На български освен прочутият „9.99 лв/6.66 евро“, филмиран от Ян Кунен през 2007 г. с Жан Дюжарден в главната роля, излизат още „Почивка в кома“, „Windows on the World“/„Прозорци към света“ (награди „Ентералие“, „Индипендънт Форин Фикшън Прайз“), „Помощ, простете“, „Любовта трае три години“, „Разкази под екстази“, „Мемоари на един откачен младеж“ (първият му роман, 1990), „Първа равносметка след Апокалипсиса“, „Един френски роман“ (награда „Рьонодо“)... Голяма, скандална, екстремна, интелектуална писателска откачалка, която посети и България през 2010 г. (Ето какво пише Константин Павлов на 3.05.2010 г. в webcafe: „За него бях чувал, че е започнал в рекламата. Изненадващо, той се оказа младолик човек с тих глас, семпло облекло и интелигентно излъчване. Нищо общо с арогантните ърбън надувки с претенции, накичени с продукти на Apple, които обитават българските рекламни агенции […] Научих интересни неща за него – харесвал американските автори (Буковски, Селинджър) и определено бил под влиянието им. Нямал въображение, т.е. всичко написано реално се е случило. Жените са едно от основните му хобита. Любовта, ако не включвала много страдания, не била истинска. А истинската вечна любов била тази между баща и дъщеря. Най-лошата книга, която бил чел, е „Алхимикът“. Залата реагира с дружен одобрителен рев и смях…“)

Какво ли няма да чуеш за Фредерик Бегбеде, какво ли няма да прочетеш за него (в началото на 2008-а беше задържан от полицията доста пиян и надрусан с кокаин, който смъркал от предния капак на колата си). Все пак едни от последните думи би трябвало да имат неговите български преводачи – Красимир Петров, Росица Ташева, Георги Ангелов, Иво Христов… Но последните все пак са наши – на неговите читатели.

А последната му книга засега е „Уна & Селинджър“ (2014, 2015 на бълг.) в превод на Георги Ангелов, редактор Росица Ташева, и естествено, дело на „Colibri“. За да посегнеш към Бегбеде, е нужно да си чел поне една негова книга. Аз бях чел. И ако те увлече, не е нужно да му търсиш мъдростите в Укицитат, те са навсякъде из книгите му. Познавам този вид писатели и ги обичам, защото дори да имитират „лекото“/„небрежно“ писане, знам, че това се постига трудно (вж. Чандлър, но и голяма част на следвоенната американска литература, от която пряко се влияе поколението на Бегбеде, приминало косвено и буквално през Америка). А и главните герои на тази книга са не редови (масови) хора: Уна О’Нийл (дъщеря на драматурга-нобелист Юджин О’Нийл, любима на Дж. Д. Селинджър, впоследствие последна съпруга на Ч. Чаплин) и самият Джеръм Дейвид Селинджър, като изключим Бегбеде в ролята на разследващ автор, който си вре писателската гага навсякъде (и тук той е автобиографичен и егоцентричен всезнайко, но повече приглушен, вслушан в гласовете и съдбите на по-известните си колеги и личности, пред които се възхищава). А и как другояче, тук са още Юджийн О’Нийл, Чарли Чаплин, Труман Капоти, Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Орсън Уелс… Бегбеде не измисля топлата вода в жанра и още в уводните си думи „Това не е фикция“ настоява върху етикета non-fiction novel, въведен от Труман Капоти, но с „френската“ „поправка“ „факция“ (която крие повече значения в родния му френски език). Том Улф, един от апологетите на този жанр (но и Н. Мейлър, Джоан Дидиън и мн. др.), казва: „Живеем във век, в който въображението на романиста е безпомощно пред историите, които той ще прочете във вестника на следващата сутрин“. Че се е ровил достатъчно във връзките между Селинджър и Уна О’Нийл, личи от самия текст на романа на Бегбеде, от благодарностите в края, от това между редовете (където вероятно можем да открием книги като „биографията“ на Чаплин, „Уна – живот в сенките“ на Джейн Скоуел и доста други документалистики, включително много писма, фикционални или истински). И все пак как да напишеш нещо интересно за любимия си писател Селинджър – този велик отшелник, когато пишеш „факшън“, какъв да бъде подстъпът към овладяването на крепостта? Ами чрез Уна О’Нийл, естествено.

Това е роман за любовта между Уна и Джери. Любов, която не устоява във времето (или пък устоява?). Уна отива при Чарли, а Джери…, но за това после. Чарли отнема Уна от Чарли, така както и други са го правили и ще го правят (сюрреалистът Салвадор Дали „открадва“ през 1929 г. от колегата си сюрреалист Пол Елюар жена му – рускинята Гала, в испанския Каркадес); разбира се аналогията е неточна – Дали е по-млад от Гала с 11 години, а Чарли е по-възрастен от Уна с 36. Но това е и роман за Втората световна война, покъртителен военен разказ, който също заслужава няколко реда. И за доста други неща…

В първото интро на книгата Бегбеде ни запокитва в не толкова далечната 1980-а и една луксозна жена, която заравя в нюйоркски парк счупен пепелник. След това дългата лимузина я отнася към Пето авеню. Това е Уна (името, разбираемо, не се споменава). Второто интро „Джери“ се занимава с това, как се е пръкнал „факшънът“; с проблемите на Бегбеде в първото десетилетие на новия век (биологически и психологически, ментални), т.е. със задаването на една задача (тема), привидно без отговор. Следват дванайсет глави, в които Бегбеде се опитва да спипа времето на героя (и героя във времето) с променлив успех. Глави, които ни лашкат напред-назад в годините от 1940-а до днес, разказвайки за една любов, за едно егоистично американско общество и ужасите на последната Световна война. Във финалната гл. XII „Ойстър Бар“, пролетта на 1980 година“ авторът затваря цикъла: „Чарли Чаплин умира сутринта на Коледа през 1977 г. в замъка „Бан“… Уна не съумява да живее без Чаплин“... Бегбеде никога не ни оставя на мира, като едно куче, захапало кокала: измисля среща между двамата след години, гради въображаеми диалози, които звучат автентично, за да завърши с „погребението“ на онзи стар, счупен пепелник от нюйоркския „Сторк Клъб“ от Уна (с който започва разказът на тяхното запознанство – тогава тя на петнайсет години, а той – на двайсет и три, в нюйоркския „Сторк Клъб“). И Бегбеде не би бил Бегбеде, ако не добави съвсем „личния“ „Хелветско-пиринейски епилог“. Швейцария (където са се оттеглили в края на живота си ред световни звезди, „данъчни изгнаници“), смърт, погребения, меланхолия, тъга – такъв би бил очакваният финал на подобна книга. Авторът е там, в Швейцария, години след като и Уна Чаплин вече е погребана в Корсие сюр Веве (умира на 66 години, през 1991-а, двайсет години преди Джери Селинджър). Там, в Женева (да вметнем към „хелветския“ епилог: хелветите са били келтско племе, населявало някога Швейцарското плато), се запознава с красивата Лара Мишели, но по-късно, малко преди да ѝ предложи брак, я отвежда в езерото Медиано, Арагон, испанските Пиренеи (тук е същинският „пиринейски“ епилог). Всъщност Медиано е името на село, залято от водата на реката Синка през 1973 г. (и в България, и навсякъде по света има подобни заляти селища). Двамата плуват над селището като над някаква „миниатюрна Атлантида“, като над „зеленикав, непроницаем и мъгляв спомен“. Цикълът е затворен, хепиенд за разказвача-герой, който чрез аналогията в любовните отношения прави рекапитулация и обобщава версията си за щастието чрез думите на своя любимец Селинджър: „Щастието е твърдо тяло, докато радостта е течна“ (в „Синият период на Домие-Смит“).

И все пак това е и един великолепен роман за Втората световна касапница (може би не колкото „Голите и мъртвите“ на Мейлър, но интересен и провокиращ по свой начин антивоенен роман). Нека не забравяме, че тя витае покрай всичко друго във всички глави на книгата – от първата „Manhattan romance“, та до края, – като усещане, предчувствие, пречупване на съдбите, фактология и първолична баталистика. Още през 1940 г., когато се влюбва в Уна, „Джери бе влязъл във война много преди страната си.“ (с. 95). САЩ се включват във войната след японското нападение над Пърл Харбър на 7.12.1941 г. (с. 113, 114) и тогава, разбираемо, вече поотхвърленият от Уна Джери решава да воюва. Уна отива на запад (в Ел Ей, за да изпълни личните си амбиции и творчески проекти), а Джери на изток (на кръстоносен поход срещу Хитлер и за да се докаже пред любимата). Следват писма от двамата (но всъщност предимно от Джери, които ще стават все по-монологични и безответни). На основата на контраста (чрез препратки и реминисценции) писателят съпоставя живота в т.нар. американско светско лъскаво общество по време на войната и картините от самата война. Главните му герои естествено търпят развитие: Уна среща Чаплин и това предопределя по-нататъшния ѝ живот, а Джери воюва (но и пише, праща на периодиката разкази). Най-дългите три глави са посветени директно на войната: „Най-дългата година (юни 1944 – април 1945)“ (десантът в Нормандия на 6 юни 1944 г., в който участва и Джери), „Хотел „Риц“, 26 август 1944 г. (срещата между Хемингуей и Селинджър), но също и „Посттравматичният синдром на бойците“. Боецът трудно преживява този синдром (подобен на виетнамския, афганистанския и под. по-натам) (вече е издал „Спасителят в ръжта“, 1951 г.): „Демобилизиран и разбит, фрустриран и безработен, победен и съсипан, Джери избягва, за да не стане диктатор“ (с. 247). През първата половина на 50-те вече „обратът“ е настъпил повсеместно: Юджийн О’Нийл умира в края на 53-а, малко след последната си среща със Селинджър, семейство Чаплин напуска Щатите по време на „лова на вещици“, края на 52-ра, и подобно на много други богаташи се установява в Швейцария. Джери е вече „отшелник“ в Корниш.

Трудно е да откриеш центъра в този роман. Както е трудно да категоризираш героите му, действията им. Бегбеде действително не е силен сюжетист, но е отличен архитект на текста, който така сглобява пъзела от картини, че общата визия накрая те шокира. Изглежда наистина му липсва въображение, но затова е техниката факшън, заради която Капоти и Мейлър могат да му завидят (ако бяха живи). Както и преди, и тук разказва, като че доказва теорема („любовта трае три години“). И тази, и останалите му книги се четат есенциално, и това се постига трудно и отнема време („Любовта трае три години“, например, е писана е между 1994 и 1997 г. във Верние-Форментера, както личи от финала, а „Уна & Селинджър“ – в Гетари, По и Женева, 2010–2014 г.), въпреки че имитира „лекото/лесното“ писане (джаста-праста).

Мисля, все пак, че основната линия в романа – любовта между Джери и Уна, както и бекграундът (войната, но и всичко останало, вместено между 40-те години на XX век до днес от Западното крайбрежие на САЩ през Ню Йорк до Париж и Швейцария), имитира вече признати образци в жанра (ще спомена само Хемингуей, защото той присъства осезаемо тук). В главата, където Селинджър се среща с Хемингуей, двамата се черпят в „Риц“ на бара (който по-късно ще носи името на Папа) и разговарят за литература, за война и жени. „Знаете ли – казва Джери, – последните два месеца често мисля за книгите ви. Казали сте всичко за войната. Обожавам „Сбогом на оръжията“, защото сте съумели да напишете любовен роман, който същевременно е и военен. Смесването на двете е страхотно.“ (въпреки че мотото на Бегбеде към главата е от романа на Хемингуей „За кого бие камбаната“, 1940).

Четири години след смъртта на Селинджър обаче книгата на Фр. Бегбеде (девети по ред негов роман) не е единствената, която засяга името му. Отвъд Океана Джоана Смит Рейкоф издава втория си роман под заглавието „My Salinger Year“ (Alfred A. Knopf Inc.). И за разлика от Бегбеде, който така и не успява да се срещне със своя идол, американската авторка е контактувала с него като агент в литературна агенция. Французинът нищи младостта му, американската се концентрира в неговите последни години. Бегбеде избира да разкаже за него през увлечението му по Уна О’Нийл, „която повлиява на личността и на творчеството му. Всички в живота си имаме любовна история, която се е провалила и за която не спираме да мислим. За тяхната история няма нито една книга.“ Джоана Смит Рейкоф също като Бегбеде е чела всичко от и за Селинджър, но тя избира да го защитава: „най-вече от обвиненията в педофилия. Имах чувството, че много хора го нападат заради това, че е честен […] В агенцията той винаги бе възпитан и мил. Не го усещах да е сваляч. По онова време той бе много възрастен мъж, глух, женен за Колийн“. Разбира се, героинята на Рейкоф тогава е 23-годишна, влюбена в Селинджър, а да влезеш под кожата на своя герой (alter ego) е доста трудно; после „пътищата ни не се разделиха“. Фредерик Бегбеде: „Аз нямах проблем да разказвам за себе си, но трудното бе да се поставя на мястото на героите ми. Страшничко и екзалтиращо е да си в кожата на Селинджър, Хемингуей или Труман Капоти. Това е стар метод, който се нарича роман. Трудността се състои и в това да знаеш как да балансираш описанията и диалога“. И двамата са единодушно възхитени от „Спасителят в ръжта“: за Джоана Рейкоф това е „съвършена книга“, за Фредерик Бегбеде: „Тази книга е революционна, също както и „По пътя“ на Керуак. „Спасителят в ръжта“ е променила света“.

И ако трябва да завършим някак, нека се завърнем към най-новата френска литература през вкусовете на Бегбеде: той обича не само Селинджър, негова любимка е и Анна Гавалда, може заради динамиката на наратива, избора на теми. Кой да ти каже… Бегбеде е непредвидим. Изтъкан от противоречия и парадокси, каквато е цялата му проза, към края на своя роман той си задава безутешния въпрос: „Защо пишем една книга вместо друга?“ Години наред прекарваш всекидневно с едни хора, които са вече мъртви. „Изглежда мъртвите са по-млади от живите. С какво право си позволих да си представям тяхната младост? Чак сега си го обяснявам. Исках да разбера кой от двамата е спечелил – Джери или Чарли?“

Роман за избора. Личният избор на Бегбеде: „Между добродетелността и светския живот направих същия избор като Уна. Подобно на принцесите от приказките“.





Връзка: Уна и Селинджър в издателство Колибри





  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: June 15th 2016
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 564






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди