литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Свободата – Параболи
За: Матей Вишниек. Господин К. на свобода. Превод от румънски Огнян Стамболиев. Изд. „Гея-Либрис“, С., 2015, 240 с.





Матей Вишниек (1956) не е непознат на българския читател. През последните години в България бяха преведени няколко негови книги: „Град с един-единствен жител. Стихотворения / „Ричард Трети“ няма да се играе. Пиеси“ (2009), „Мансарда в Париж с изглед към смъртта. Пиеси“ (2009), „Паника в града на светлините. Роман“ (2011), в които трябва да откроим освен интересния и талантлив автор, и отличния преводач и критик Огнян Стамболиев. „Господин К. на свобода“ е вторият преведен на български негов роман, след изключително успешния „Паника в града на светлините“. Той излиза в поредицата „Дунав – обединени в литературата“ на софийското издателство „Гея-Либрис“ – един проект, финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия (преди това там се появиха книгите на Ивана Сайко „Рио бар“ и „Кафе Хиена“ на Яна Беньова).

Кой е Матей Вишниек разбрах от Огнян Стамболиев – от неговите преводи на Вишниек от години, от това, че благодарение на него румънско-френският писател стана член на редакционната колегия на алманах „Света гора“ (В. Търново), а конкретно за тази книга – от финалните „Думи за Матей Вишниек“ на Стамболиев в край на романа. Извънредно ценни са и лапидарните уводни думи на Вишниек към книгата:

„Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха…“

Така започва романът на Франц Кафка „Процесът“. Бях на единайсет или дванайсет, когато тази книга ми попадна в ръцете. Беше време, когато Румъния се отваряше за света. През 1968 се превеждаха много и добри книги от световната литература. […]

Казвам тези неща, защото романът ми „Господин К. на свобода“ е преди всичко почит към Франц Кафка. Тази книга парабола е свързана с важен момент в моя живот: емигрирането ми от Румъния през 1987. […] Когато пристигнах в Париж, преживях истински шок: шока от Свободата!“

След шест месеца Париж, където започва да пише тази наглед проста история, заминава за Лондон, за да работи в BBC, но успява да завърши романа едва след Румънската „революция“ от 1989 г. Знаменателно!

Всъщност Кафка, средноевропейският модернизъм са вдъхновявали мнозина, а при Вишниек има и друго: неговата генеалогия, родно място, учители в изкуството… В случая неговият роман-парабола е индуциран от „Процесът“ на Фр. Кафка. Така както романа на австрийката Мариане Грубер „Към замъка“ („ПИК“, В. Търново, 2010) е провокиран от недовършения роман „Замъкът“ на Кафка и е възникнал като негова „реплика-продължение“. Разбира се, това са различни книги, както и тези на всички следовници на Кафка, произхождащи от сходна естетика, такива като по-малко познатите у нас Бруно Шулц (1892–1942) от Полша, Марлен Хаусхофер (1920–1970) от Австрия, които са от различни поколения и страни, и мн. др. Обединява ги обаче нещо важно: постоянните теми за смисъла на живота, за изворите на живота и страха от смъртта, отчаянието, самотата, рекапитулациите, съмненията; меланхоличната гротеска – така типична за средноевропейския (австро-унгарски) модернизъм, а ако говорим за следвоенното поколение австрийски белетристи – също това, че „те се стремяха да бъдат универсални, без да имат нужната екипировка. […], а и „изповедността, прикрита под прозирна иносказателност, тъй като на интимното преживяване трябваше да се припише всеобщ, социално обусловен характер“ (вж. „Съвременната австрийска литература“ от Курт Клингер, ЕИ LiterNet, 26.01.2009).

Положението при Матей Вишниек е по-особено. Познат и известен предимно като драматург, но и поет, белетрист (още по времето на „златната епоха Чаушеску“, от т.нар. „поколение’80“), той черпи от най-доброто в румънската традиция до него (включително великите румънски авангардисти от началото на миналия век), но открива своя почерк и в пространството, подхранвано от Кафка, Достоевски, Е. А. По, Лотреамон, Бекет, Йонеско, допадат му сюрреалистите, абсурдния театър, магическия реализъм, всичко, освен соцреализма (впрочем единственото му „реалистично“ произведение е дисертационният му труд „Съпротивата чрез културата в страните в страните на Източна Европа“). Ето защо когато емигрира във Франция през 1987 г., той се чувства като „у дома“, в своята духовна родина, и пише на френски, подобно на великите си съвременници М. Елиаде, Чоран и Йонеско.

Романът му „Господин К. на свобода“, както подсказва заглавието, е роман за свободата и несвободата на човека, пречупени през кафкианското разбиране на проблема (вж. особено „Дневници“ на Кафка). Един разказ с привидно прост сюжет. „В едно прекрасно утро освободиха Козеф Й.“ (първо изречение на романа на Вишниек) и „Козеф Й. възвърна до известна степен съзнанието си, когато се оказа в килия номер петдесет.“ (едно от последните изречения). Целият пълнеж на романа от 230 с. е между тези две констатации; една абсурдна елипса, измината от Козеф Й., за да се завърне към началото.

Чел съм поне няколко книги (романи) и съм гледал немалко филми, които започват така: един затворник излиза на свобода. Оглежда се, ослушва се и се започва… Например „Още един глупак“ на Джеймс Хадли Чейс, „Трупът на моя враг“ на Фелисиен Марсо (мисля и двете филмирани) и оная прочута лента „Двама мъже в града“ (1973) с Ален Делон, който свърши под гилотината. Да не говорим за киноповестта „Калина алена“ (1973) на Василий Шукшин, също филмирана.

Скритият парадокс е в обратния финал – една история започва там, където вече е приключила друга. Всъщност, оказва се винаги, че историята е една, но прекъсната от хиатус (зев), от някаква цезура (когато тази цезура е основна история, то тя е „затворническа“, а финалът обикновено е излизането навън).

И ето: затворникът излиза. Животът привидно продължава, но миналото, което той смята за изчезнало (избледняло, променено или просто изтрито като с гума), изплува, придобива релеф, става реалност, която го хваща за гушата. Тогава затворникът започна свое разследване, за да реконструира миналото и да издири истинския виновник. Понякога той се опитва да заживее в новата действителност нов живот, но отнякъде изникват познатите (му) тъмни сили, за да го въвлекат отново в подземните си дела. По-често свършва зле, понякога – не. В повечето случаи обаче героят е яростен, той е самата ярост. Търси отмъщение, защото панделата освен че подклажда яростта и злобата, учи на справедливост. Справедливост извън закона.

Подобна е и жанровата лента на Явор Гърдев (той я нарича постсоц неоноар) „Дзифт“ по сценарий на Владислав Тодоров. Но да се върнем към началото: един тип излиза от затвора. И към думите-рефрен на Молеца, които звучат, струва ми се, неоспоримо: „Днес излязох на свобода и свободата свърши. Тръгнал съм да мра“. И умира, стиснал диаманта (двигател на криминалната интрига) в ръка, с думите: „Молеца, който случайно живя и не без друго умря“.

Въпреки това: „Краят започва от самото начало“ – казва Молеца. И обратното – допълваме ние.

… В началото на ноември 2010 г. след 22 години зад решетките излезе на свобода последният български затворник (циганин убиец), осъден преди 1990 г. на смърт чрез разстрел (след 90-а смъртното наказание в България е отменено). На въпрос на журналистка от bTV от какво се страхува сега, той отговаря: „От живота...“ От живота!

При М. Вишниек няма нищо такова. Никакъв реализъм в духа на горните примери, никакъв постмодернизъм. Донякъде разнороден и еклектичен като някои от своите румънски събратя абсурдисти, във всички жанрове, в които твори писателят, отчетливо личат белезите на неговите учители – абсурдистите, но също и технически похвати като цирковото, маскарадното, гротеската, карнавалното, сатирата, буфонадата, вдъхновени от комедия дел арте, от текстовете на Караджале, Йонеско, Жари, Урмуз, сюрреализма, или в по-общ план – авангарда в изкуството на миналия век. Романът му приема литературната форма парабола, така както параболи са неговите известни пиеси, често с невероятно дълги заглавия (вж. напр. „Прекрасната история за мечките панда, разказана от един саксофонист, който имаше любовница във Франкфурт“ или „Добре, мамо, но тези разказват във второ действие какво се е случило в първо“). Разбира се, параболите му не се покриват съвсем от литературоведческата трактовка на термина. За да се разбере драматургичната техника на тези параболи, е нужно да се изследват различните ефекти, постигнати чрез повторения (на сцени, реплики и пр.), неочаквани финали, миксиране на фантазно и реално, съзнателно и несъзнателно, които водят до създаването на един свят – абсурден, кошмарен или поне странен, но описан без модерния черен хумор и натурализъм, свят, твърде близък до този на средноевропейския модернизъм.

Като емигрант от последното румънско поколение интелектуалци, Вишниек обичайно поставя в центъра на търсенията си проблема за свободата. Това е и неговото послание: „Опитах се да не бъда манипулиран от утопии или контраутопии, както и от идеите на комунизма или от съблазните на консуматорското общество. Пиша, за да разбера тайната на човешкото същество и най-вече противоречията на човешката природа и начина, по който могат да се преодолеят. Пиша, за да премина собствените си граници, да ги преодолея, да открия какво точно е скрито в моя мозък и в моята душа…“. Освен всичко друго, романът е и рефлексия на биографичното: осъзнаването на категорията Свобода през личния опит, когато дисидентското се проявява чрез отказ от несвободата и приемане на ценностите на демокрацията, постигнато през съзнателния избор и борба в името на тези ценности. Но какво се случва, когато си излязъл от една затворена система и трябва да се адаптираш към новата свободна система? Ето в отговора на този въпрос романът „Господин К. на свобода“ се оказва терапевтичен за Вишниек.

Зад абстракцията в повествователния сюжет – незнайно къде ситуирано градче, с незнаен затвор до него, и герои, които действат като марионетки (вж. сполучливата идея на Андра Бадулеску за корица на романа с марионетка, направена от Ерик Дьонио) – прозира идеята на автора да схематизира света като затвор (затвор в затвора в конкретния случай) и невъзможността на човека да живее „свободен“ (затворникът Йозеф К., незнайно защо лежал в затвора и жител на близкото градче, е освободен, но по различни причини не съумява да се впише в „свободното“ общество). В затвора на Вишниек цари ентропия, а нейното действие се усеща осезаемо през целия сюжет; затворът с оказва много по-голям от този, който познава героят; близкото градче се руши, но се строи нов, по-голям и по-модерен град; избягалият затворник не се оказва изолиран случай, а цяло ъндърграунд общество със свои закони и социален живот; демаркацията от двете страни на свободата и демокрацията се оказва илюзорна и непостижима. Алогичността и абсурдността на действия и ситуации потиска, предизвиква тревога и страх у протагониста Козеф Й., често той е на границата между живота и смъртта, между миговете на щастие и отчаяние, но във финала намира успокоение, намерил себе си и вътрешната си свобода (духа) отново в килията, която е обитавал преди да „излезе“ на свобода.

Разбира се, ако не имитираше/дублираше/дописваше толкова Кафка, неговия свят и идеи, романът би съумял донякъде да се впише в по-големия хипертекст от искейпистки антиутопии, съставян от творби на Х. Торо, У. Голдинг, У. Фокнър, М. Фриш, Веркор… Но това не е и точно антиутопия (както някои смятат „Процесът“ на Кафка за „предтеча“ на романа-утопия). По-скоро, както това вече е отбелязвано нееднократно (Младен Влашки), можем да проследим взаимовръзките на романа на абсурда – „Процесът“ на Кафка – с екзистенциализма на Камю и неговият роман „Чужденецът“, които пък отвеждат към „театъра на абсурда“. И ако приемем с леки резерви художествената еклектика в романа на Вишниек по отношение на моделите, които следва, то със сигурност можем да кажем, че текстът му е определено критически към обществено-политическите системи, които авторът е обитавал и обитава днес, което е постигнал чрез езика – пестелив, без пряко изобличителен патос, с повишена метафорика, загадъчност, напрежение на сюжетното действие. Едновременно с това ще открием склонността му към проникване в тайните на човешката душа, изостреното любопитство към гранични ситуации и състояния, към „мистерията“ на съществуването. И да не забравяме, както го определя неговият преводач: „Матей Вишниек е блестящ стилист от френски тип…“.










Връзка: Господин К. на свобода в изд. „Гея-Либрис“





  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: June 30th 2016
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 638






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди