литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Жак Дерида
Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност
Предпоследното интервю на Жак Дерида пред Жером-Александр Нилсберг, публикувано във вестник l’Humanité, рубрика “Свободна трибуна”, 28 януари 2004 г.
Превод от френски: Тодорка Минева





Включващо около 80 тома, творчеството, което Жак Дерида създаде за около четиридесет години, днес е признато в цял свят като една от основните съставки на нашата философска модерност. “Деконструкцията”, според името, дадено й от самия мислител, надхвърля строгите рамки на академичното изследване: неговите книги се занимават както с текстове на Платон, така и с текстове от международното право. Има обаче една основна повеля: отвореността за това, което се случва, за предстоящето, за другия.



l’Humanité: От около петнадесет години книгите Ви дават повод за рецепция, която се помества на терена на политическото. Трудовете Ви са насочени главно или към политиката на приятелството, или към политиката на паметта или пък към политиката на гостоприемството. Как разбирате термина “политическо”?

Жак Дерида: По необходимост ще отговоря схематично, в телеграфен стил. Ако дълго време текстовете ми бяха считани за политически неутрални, макар че пристрастията ми към левицата бяха известни, то е защото, отнасяйки се винаги внимателно към политиката, аз не се разпознавах, не разпознавах това, което се опитвах да мисля, в господстващите политически кодове. Това обяснява факта, че никога, в продължение на много време, не съм изричал нито дума срещу Маркс, но и нито дума в негова защита, оставайки твърде внимателен към ставащото в тази насока. Същевременно се стараех да сторя възможен един политически говор, който отчита работата на деконструкцията, с която се бях заел. Очаквах да мога да свържа работата на деконструкцията с един обновен концепт за политическото. Това ми се стори възможно в момента, в който тъй наречените комунистически режими се срутиха и смъртта на Маркс бе оповестена повсеместно. Смятах, че това е несправедливо и политически пагубно, опасно. Призраците на Маркс е сложна, стратифицирана и съзнателно противоречива книга, не само “в полза на” Маркс, но и — по своему — за Маркс. После се заех във всякакви книги, речи и в преподаването си да разсъждавам над това, какво би могъл да представялва един Нов интернационал, отчитайки глобализацията, новите проблеми за сувернитета и за всичко това, което в политиката е в процес на скъсване с вертепа на политическото: териториализираната държава–нация, свързана основно с националното вкореняване. Става дума да се преосмисли не политиката, а самото политическо, международното право, силовите отношения, да се разберат и анализират американската хегемония, критическата, парадоксална слабост на САЩ, новите места и новите начини на организиране на политическите движения, подвижната разнородност на алтернативните глобални сили, които ще решават — в това съм убеден — бъдещето на “света”.

l’Humanité: Когато Ви чете човек, му се струва, че един друг призрак броди из вашите текстове и в някои от концептите, които разгръщате, като справедливост, прошка, гостоприемство: призракът на етиката.

Жак Дерида: По някакъв начин етичните въпроси винаги са присъствали, но ако под етика разбирате система от правила, морални норми, то тогава аз не предлагам етика. Интересуват ме всъщност апориите на етиката, нейните предели, най-вече въпросите за дара, за прошката, за тайната, за свидетелството, за гостоприемството, за живото — животно или не. Всичко това предполага мислене за решението: отговорното решение трябва да издържа, а не само да пронизва или да надхвърля опита за неразрешимото. Ако знам какво трябва да сторя, аз не вземам решение, а прилагам знание, разгръщам програма. За да има решение, трябва да не знам какво да направя. Това не значи, че трябва да се откажем от знанието: нужно е да сме информирани, да знаем колкото се може повече. Излиза, че моментът на решението, етичният момент, ако предпочитате, е независим от знанието. Тъкмо в момента на “не знам кое е точното правило” се поставя етичният въпрос. Следователно мене ме интересува не–етичният момент на етичното, моментът, в който не знам какво да сторя, в който не разполагам с норми, в който не трябва да разполагам с норми, на които да се опра, но в който трябва да реагирам, да поема отговорностите си, да взема страна. Спешно, незабавно. Това, което правя тогава, е както не–етично, така и етично: безусловното гостоприемство е невъзможно в полето на правото или на политиката, на самата етика в тесния смисъл. Същевременно трябва да сторя тъкмо това, не–възможното; ако прошката е възможна, трябва да можем да прощаваме непростимото, тоест да сторим невъзможното. Правенето на невъзможното не може да бъде етика и същевременно е условие за етиката. Опитвам се да мисля за възможността на невъзможното.

l’Humanité: “Възможността на невъзможното”, казвате Вие. Така определяте и деконструкцията. Впрочем днес не можем да не мислим, четейки това, за терористичните атаки, сполетели САЩ през септември 2001 г. В една книга, която в момента подготвяте, Понятието за 11 септември, Вие пишете, че случилото се застарашава едновременно “системата на интерпретация, аксиоматиката, логиката, реториката, понятията и оценките, за които се счита, че позволяват да се разбере и обясни именно нещо такова като “11 септември”. Имам желанието в този момент да се обърна към вас с един от въпросите, които Вие задавате: “Можем ли да пукнем тъпанчето на един философ и той да продължава да ни чува?”

Жак Дерида: Навярно бих искал да пукна тъпанчетата на философите, без при това философията да погине. Това, което е важно за мене, трябва да бъде чуто от едно философско място. Но нека оставим това. Нека се върнем на конкретния въпрос, който поставяте, наистина смятам, че понятията, които бяха манипулирани и инструментални при тълкуването на “11 септември”, са понятия, които оттук насетне се подлагат на радикална деконструкция. Не теоретична деконструкция, а практическа деконструкция. Тя е в ход, тя е, както често казвам, “случващото се”: претекстът за войната срещу тероризма не издържа, защото самите понятия “война” и “тероризъм” вече са несъстоятелни. Генералният секретар на ООН Кофи Анан подчерта това на едно заседание: ние не разполагаме със строга дефиниция за международния тероризъм. И понятието за война предполага в старото европейско право етатичната фигура на неприятелите и обявяването на война от една държава на друга държава. Случаят съвсем не е такъв. Това не е нито международна война, нито гражданска война. Дори понятието “партизанска война”, предложено от Карл Шмит, не е уместно. “Терористите” от типа на Ал Кайда не представляват нито държавата (актуална и виртуална), нито волята за основаване и възстановяване на някоя държава. В станалото на 11 септември няма нищо такова. Целият концептуален апарат, който обикновено използваме, вече не работи: ни война, ни тероризъм, както бе изтъкнато. Концептуалните противоположности като национално/интернационално, гражданско/военно, вече не действат. Трябва да се измисли отново всичко това. Нещо, което, без да си правя илюзии, ще става дълго, постепенно, с големи неравности в развитието, както се изразяваше някога марксистката реторика. Краят на държавата, отмирането на желанията за суверенитет не са нещо предстоящо, а се случват в нашия свят. Непредвидимо винаги е времето — или по-скоро ритъмът на подобни неизбежни промени.

l’Humanité: САЩ са спасителен бряг, който често Ви е приемал. Има ли специфични причини за това?

Жак Дерида: Много пътувах, може би дори прекалено, не само в САЩ. Бих искал да не ме свързвате с този “американски” образ, той не отговаря на действителността, а на желанията и интересите на някои хора. Би трябвало да казват същото и за всички континенти и всички страни в Европа. Първата година, която прекарах в САЩ, 1955–1956 г., се дължи на случайността: спечелих стипендия благодарение на директора на Екол нормал, за да ида в Харвард. Върнах се в САЩ десет години по-късно, поканен бях на един колоквиум от Рене Жирар. Лекцията, която четох тогава — критика на някакъв вид структурализъм, — произведе ефекта на бомба там. С право или не, те видяха в това първия сигнал за тъй наречения от американците по-късно пост–структурализъм. Поканиха ме отново, на три пъти, през три години. В крайна сметка Университетът в Йейл, после този в Ървин, Калифорния, и в Ню Йорк ми предложиха да провеждам семинари по няколко седмици, веднъж годишно. Никога не съм пребивавал в САЩ, не съм прекарвал там повечето си време. Впрочем казвайки това, искам да отбележа, че рецепцията на моята работа в тази страна бе наистина по-великодушна, по-внимателна, там се сблъсках с по-малко цензура, препятствия, конфликти, отколокото във Франция, така е. Макар че деконструкцията беше предмет на порядъчни и ожесточени битки в САЩ, там спорът бе по-прям отколкото във Франция, оставайки ми поле за действие. Накрая благодарение — и по причина — на историята на американския университет в него се работи много, добре и доста бързо. Най-малкото в близките за мене среди.

l’Humanité: Една друга страна е оставила следа в съществуването Ви: Алжир. Вие сте роден и сте отрасъл там. След заминаването Ви от столицата Алжир през 1949 г. тази страна е била разтърсена от множество обществени и политически кризи. Какво е отношението Ви днес към родната Ви земя?

Жак Дерида: Нека най-напред уточня, а после ще Ви разкажа един анекдот. Уточнението: до 19–годишна възраст никога не бях напускал предградието на Алжир — Ел Биар. Въобще не познавах “метрополията”. Анекдотът: през 1996 г. Парламентът на писателите, чийто съсъздател и вицепрезидент съм, посвети в Страсбург едно от първите си заседания на Алжир. Преди началото на дебатите ораторите се събраха в една зала. До мене се озова една млада алжирка. “Да не би да сте живели в Алжир, на улица Орел–дьо–Паладин?” — Да. “Номер 13?” — Да. “Аз също.” Тя се представи и аз разбрах, че е дъщеря на алжирците, на които моите родители оставиха апартамента си, когато трябваше да напуснат Алжир. По-късно тя също трябвало да напусне Алжир, поради двойното си положение на жена и на интелектуалка. Тази млада алжирка беше израснала в къщата, където бях раснал аз, и беше дошла на това заседание на Парламента на писателите като свидетелка на алжирската драма, на избиването на интелектуалците, на ислямисткия фанатизъм, който съсипваше страната. Днес живея в това мъчително противоречие: роден в Алжир, с всички страдания и носталгията, която това предполага (наричам я носталжирия), живея в една страна, Франция, която е и моя страна, и наблюдавам оттук мъчителната история на независим Алжир.

l’Humanité: След идването Ви в Париж, по време на подготвителните занимания в Луи–льо–Гран, Вие сте се възхищавал от Сартр и Бергсон. Същевременно пътят Ви се е отдалечил значително от тези двама философи. Какво мислите за тях днес?

Жак Дерида: Вярно е, че за мене Бергсон бе възхитителен и както за цялото ми поколение, Сартр беше значима фигура като философ и ангажиран писател. Как ретроспективно гледам на възхищението си? Не го отричам. Ако сега имах време и бях по-свободен, бих искал да препрочета тези двама мислители и да ги изуча. Но отдавайки им почит, опитвам се в моите деконструктивистки анализи да отбележа любовта си към текстовете, не бих го сторил, без да изтъкна отново тяхната оригиналност и техните ограничености, тези на една френска философска и институционална традиция. У Бергсон и Сартр съществуват начини на поведение, на разсъждение и на писане, които не могат да бъдат открити нито на немски, нито на английски и са напълно непознати в чужбина.

l’Humanité: Ваши приятели са крупни философи и писатели като Алтюсер, Левинас, Бланшо, Жан–Франсоа Лиотар. Приятелството изисква диалог. Творчеството Ви може ли да бъде четено като диалог с тези ваши приятели?

Жак Дерида: Да. Но това, че има диалог — дума, която не ме интересува много, — не означава, че книгите са последователни отговори или въпроси към тези мислители. Всъщност в тях има повече адресираност, отколкото диалог. Някои мои текстове бяха адресирани по-конкретно към тези приятели, но от това те не станаха по-малко четивни за останалите. Така стоят нещата с книгите ми за Бланшо или за Левинас. Така е и с Призраците на Маркс, които не мога да обясня, без да разкрия, да разровя цялата история на моите отношения с Алтюсер, тоест не само с Алтюсер, но и с тези, които бяха около него, когато преподавахме в Екол нормал сюперийор, във времето на Алтюсер в една епоха, това, което ставаше с него, около него тогава; Да четем “Капиталът” , За Маркс са трудове, с които не винаги бях съгласен, но никога враждебен. Също и Дельоз. Чувствах се съпричастен към тезите на Дельоз, но никога не бих писал като него: ние подхождахме и пишехме по толкова различин начини. Например бях много впечатлен от неговия труд за Ницше, но не можех да се съглася с Анти–Едип. Не бях съгласен и с това, което той казваше за Арто, макар да споделях интереса му към Арто. Казах му го впрочем, отношенията ни винаги са били много приятелски, както с Лиотар. Ставаше дума за един и същи тип близост. Всичко това е твърде сложно, нужни са ми няколко броя на l’Humanité, за да се поясня.

l’Humanité: Има един известен ваш афоризъм: “Няма нищо извън текста.” Ако всичко е текст, всичко е подвластно на метода на деконструкцията. Не означава ли това да се върви в посока, обратна на многообразието на системите за разбиране на света, което еволюцията на науките разкрива?

Жак Дерида: Започнах преди около четиридесет години с размишление върху писането, върху текста. Това, което бе важно за мене отначало, макар да бях по професия “философ”, беше литературното писане. Питах се: какво представлява писането? Какво става, когато човек пише? За да отговоря, трябваше да разширя понятието “текст” и да се опитам да оправдая това разширение. “Няма нищо извън текста” не означава, че всичко е хартия, запълнена с писане, а че всеки опит е структуриран като мрежа от следи, препращащи към нещо различно от самите тях. Другояче казано, няма сегашно–налично, което да се конституира, без да препраща към друго време, към друго сегашно–налично. Сегашно–наличното като следа. Той е трасиращо и трасирано. Разширих понятието за следа, като включих в него самия глас, с идеята да преосмисля субординацията във философията още от гръцката античност, субординация на писането на словото (логоцентризъм) и на живото сегашно–налично на гласа (фоноцентризъм). Казвайки това и въпреки потребността от критика, деконструкцията не е критика. Тя не включва нито оценъчно съждение, нито процес на дисквалификация. Тя не е също така, ако трябва да си послужа с Вашите думи, метод. Идеята за метод предполага съвкупност от разчетени процедури, предходни спрямо опита за четене, за интерпретация или за преподаване, както и известно умение. Ако някои са открили някаква рекурентност — тъкмо това думата “метод” бележи, нали? — в деконструктивните мотиви, деконструкцията не е метод. Нито “критика”, нито “метод”, преминавайки по този начин през една история или една генеалогия на идеите за “критика” или за “метод”, деконструкцията отдава дължимото на интерпретациите на прочита, на писането, на трансформацията на цялостния текст, които са все събития. Те извикват нови неща, смайващи за онзи, който има опит за тях. Няма овладяване на деконструкцията, просто среща “на други неща”, на някой друг, който Ви диктува всеки път своеобразния закон на един прочит, който Ви повелява да бъдете отговорен, да отговаряте за прочита си. Същевременно, макар че нищо не убягва на текста, текстът не се тотализира. Поради самата структура на следите, от които е съставен и които насочват към нещо различно от самите тях, тоталността не е система, така както не е философия: тя изучава философския принцип. Става дума за своеобразна авантюра, чието разгръщане зависи всеки път от ситуацията, от контекста, дори политическия контект, от субекта, от неговото вкореняване на определено място и в определена история, които му позволяват — така да се каже — да благослови деконструктивния жест.

l’Humanité: Вашето мислене се занимава и с времето, същевременно не предлагате философия на времето. По-скоро имаме впечатлението, че става дума за философия на събитието. В нея смъртта играе ролята на основно понятие, позволявайки Ви да артикулирате правилно времето и събитието, нали?

Жак Дерида: Имате право, няма философия на времето в това, което пиша. Но няма и философия на събитието, нито пък философия на смъртта. Няма философия на каквото и да било. Наистина, отначало разработвах философското наследство, касаещо времето — Кант, Хусерл, най-вече Хайдегер — и привилегията на сегашно–наличното в мисленето за времето. Здравият разум ни казва, че всичко е настояще: миналото и предстоящето се известяват в модалности, които са винаги модалности на настоящето, на живото сегашно–налично. Опитах се да поусложня именно тази очевидност. Въпросът за времето си остана в цялото ми творчество. Същевременно това, което казвате, за едно преимуществено внимание към събитието, е точно така. Това внимание постепенно се усилваше. Събитието като това, което се случва, непредвидимо, своеобразно. Не само “това”, което се случва, но и това, “което” се случва, случвайки се. Въпросът: “Какво да сторя с (това), което се случва”, повелява мислене за гостоприемството, за дара, за прошката, за тайната, за свидетелството. Политическите залози на тези размишления бяха подчертани. Всичко това засяга “(това), което се случва”, събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого. Откъдето и този мой интерес към текста на Бланшо за смъртта като невъзможност. Но нека го кажа по-просто: смъртта е най-постоянната тема във всичките ми писания, много преди Glas (Galilée, 1974) и след Donner la mort (Galilée, 1999). Мога да дам за пример три типа размишления, които засягат тази мисъл за смъртта. Завещателният характер на писането (За граматологията, Minuit, 1957): когато пиша, знам много добре, че това, което пиша, може да ме надживее, че това, което стои в основата на следата, може да изчезне, а следата да остане, става дума за нейната структура, структура, която нарекох завещателна; призрачността също е неотделима от понятието за следа, размишлението за нея се среща при мене много преди Призраците на Маркс: следата не е нито жива, нито мъртва.; и накрая, що се отнася до големия въпрос за смъртното наказание, на който особено държа (подчертавам, поради политически причини), на него съм посветил семинар, воден в продължение на години, и имам няколко борбени постъпки, включително по повод “случая” с Мумия Абу-Джамал, към чиято книга съм писал предговор (На живо от коридора на смъртта, La Découverte, 1999). Историята на смъртното наказание ми се струва важна сама по себе си и в същото време забележителна ръководна нишка за мисленето на държавата, на суверенитета, на властта.








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: October 13th 2004
Изпратил: Argos
Посещения: 4733
Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност
публикувано от Един читател на 2005-04-07 18:20:50
Резултат:


http://www.hydra.umn.edu/derrida/jdalf.html
Бройте! :)

Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност
публикувано от Един читател на 2004-10-16 19:59:56
Резултат:


А, на мен и 80 тома ми се виждат множко, въпреки че откак се въвеждат компютрите обемите драстично нарастват. Обаче числото 400 го пише в Културката. И аз взех, че се хванах за него. Щото манията за Дерида за повечето си е чисто и просто едно голо надмерване.

В тази връзка да се преведе и публикува горно интервю е чудесна идея.

Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност
публикувано от Един читател на 2004-10-16 16:13:34
Резултат:


Dragi Edin,
Kato kak si predstavjash kletijat filosof da e avtor na 400 truda? Janvo stava duma za 80. Takava e tsifrata, posochena v ofitsialnija mu nekrolog vav frenskite medii.
Edna

Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност
публикувано от Един читател на 2004-10-16 11:51:40
Резултат:


Ей, голяма работа сте това преброителите. В Култура–та пишее над 400 книги — самостоятелни или в сътрудничество, тук 80 тома.







литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди