литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Ирина Кузидова
Розови прасета, зелени прасета
За новото представление на Явор Гърдев





"Пухеният" на Явор Гърдев е брутален наглед-размишление върху мултиплицирането на "реалности", чиято автентичност се оказва подкопана, защото те се пораждат като миметични (парадоксално, техният ейдос е онтологически миметичен, тъй като е литературен). "Пухеният" непрекъснато работи върху невъзможността да очертае ясни граници между текст и събитие или върху опасността перманентно да ги дублира, а за да се усложни още малко ситуацията, Текстът инверсира Събитието. Пиесата на Мартин МакДона се конституира тъкмо върху несполуката да се разграничи литература от реалност, а спектакълът на Гърдев допълнително визуализира това през сценографията на Тороманов (сцената е стъклена стая, през която зрителят вижда актьорите, при това от четирите възможни страни, но актьорите не виждат зрителя).

Засилващото се впечатление, което пропада в депресивната наслада от спектакъла, е че постановката на Гърдев върви към крайна анти-театралност. А подриването на театралността в "Пухеният" може да се види поне на три нива: 1. в липсата на стандартната сценична декламативност (актьорите изговарят репликите без типичната рецитационна интонация); 2. в сценографията (торомановската навигация на погледа, антиапостолска, и въпреки това очевидно през огледалото в реалността на загадката); 3. в невидимостта на трагедийното (протагонистът просто пропуска да се разчувства подобаващо от предстоящата си незаслужена смърт).

Постановката саботира типичната театрална ситуация на публика, разположена срещу сцена с актьори. Не че Тороманов & Гърдев откриват пеницилина с качването на зрителите на сцената (Гърдев е правил същото във "Във въздуха", М. Младенова във "Франческа" и т.н.), но тук зрителят е принуден да върви по линията на наблюдаващ-разпознаващ престъпника през огледалното стъкло, което, по перфектното сценографско хрумване на t.a.g.-овете, съвпада с катоптричното размиване между фикционално и реално. Още едно важно удвояване (но на фабулата) идва през текста на МакДона – с вмъкването на Катуряновия разказ "Малкият Исус". Както убийствата съвпадат с разказите, литературата – със злото, така и сюжетът на "Малкият Исус" не може да върви по баналното imitatio Christi, защото момиченцето не подражава, а настоява върху тоталността на аналогията: то е Христос. Тези екзегетични гафове или идентификационни нацелвания поддържат плътността на сюжета – част от героите (следователите) "разчитат" литературата, отместват "единствената задача на автора", непрекъснато изпадат в евтино алегоризиране (т.е. буквализиране) и в изнамиране на перверзни лайтмотиви от папките с разкази. Неслучайно в първата част натрапчиво се жестикулират кавички, подават се знаци-намигвания, уточняват се сигнификативните преводи на поведенческите жестове. Втората част тълкува, а и опрощава, през психоаналитичното рециклиране на озлочестеното детство (Катурян, Михал, Ариел) или потиснатия траур (Туполски) и въпреки екзекутирането на автора спестява непоносимата емоционална тежест на началото. Господ чува молбата на неповторимото прасенце, с което отговаря на уникалните си създания, че имат право на метафизична отплата за мъките по отстояването на другостта си. Идентичностите остават ненакърнени, измислени или реални глухи деца оцеляват по железопътни линии или край кладенци на сбъднатите мечти. Огледално на тях, светопораждащите ръкописи на Катурян се съхраняват за бъдните времена.

В "Пухеният" Гърдев остава верен на намерението си да се отмества от себе си, независимо дали това отместване допуска автоцитати и перифрази от предишните му спектакли. Бутафорната еуфория на революцията ("Марат/Сад") тук заглъхва не в частните, семейни скандали ("Живот х 3"), а в тежкото полицейско дишане в стаята. (А пропо, следвайки подобието на пожеланата автентика, Калин Николов смирено орязва постановката откъм музикални ефекти. Музика се чува в самото начало, с нахълтването на сюжета – тежка и чувствено ритмизирана, с далечни спомняния за възбуждащия звук на Massive attack; повтаря се при електрошоковото изтезаване на Катурян и се подменя с почти черковната в своята провлаченост мелодия при четенето на "Малкият Исус".) Политическият крясък и софистицираните пасажи от Бланшо (в "Марат/Сад") внезапно са изместени от елиптичните сентенционни проблясъци на етическия фундаменталист Туполски ("Два пъти зло не прави едно добро.") Вместо трагичните идеолози на революцията тук наблюдаваме ченгета, които дори не се самооблащават като властови фигури на тоталитарната си държава, а се държат като воини от великите сили на доброто.

Цикличното питане в "Пухеният" – разпердушинен от вътрешни микронаративи, от литературни фрагменти, от анти-драматургични абсорбирания на още един и още един и още един разказ – е как да се помири литературно и екзистенциално време и как да се справи(м) с размножаването на миметичността. Едното от възможните решенията е елиминиране на Твореца при запазване на сътвореното, но на практика това е само перформативното облекчаване на екзода, защото в "Пухеният" фикционалното притежава креативната мощ да продуцира реалности. Другото е истинното (т.е. не фикционалното и не реалното) да остане в клетката с готически ужасяващия и неразчетен надпис, защото истинното не се постига с литературни манипулации и имитативни отдалечавания. То съществува отвъд лудизма на мистифицираните граници в ситуацията на запитване, което не (бива да) получава своя отговор, освен този, че истинното е неартикулируемо.

Последна загадка БЕЗ отговор: дали "необразовният" МакДона, мислейки през топографията на източна Европа, тоталитарните режими и съветската морфология на имената, е дочул уверението на Булгаков (от "Майстора и Маргарита"), че ръкописите не горят?



"Пухеният", Драматичен театър "Стоян Бъчваров", Варна, по пиесата на Мартин МакДона "Пухеният" ("The Pillowman"), реж. Явор Гърдев, дизайн Никола Тороманов, музика Калин Николов; с участието на Михаил Мутафов (Туполски), Пенко Господинов (Катурян), Стоян Радев (Ариел), Никола Мутафов (Михал), Стефани Палова (глухонямото момиче)








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: February 23rd 2005
Изпратил: Георги Гочев
Посещения: 4307






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди