литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Кирил Василев
Проблемът на Ницше решен от Моцарт
За книгата „Свещенотрезвото” на Владимир Сабоурин







Въпреки че изследва процеси и явления от миналото (ХVІ-ХVІІІ век), в новата си книга „Свещенотрезвото” Владимир Сабоурин е ангажиран изцяло с настоящето. В миналото той търси произхода и границите на настоящето, а в очертаването на границите на настоящето открива възможността те да бъдат преодолени.

Под „настояще” тук се разбира не времева актуалност, а културно-историческата парадигма, в която все още живеят западните общества. Тази парадигма наричаме „модерност” и сме свикнали да полагаме началото на нейното установяване в епохата на Просвещението (ХVІІІ век), макар че това е твърде условна времева граница. Както споменава в книгата си Владимир Сабоурин, Модерността е разпростряна назад във времето чак до установяването на християнството в Европа.

Съвсем накратко можем да определим „Свещенотрезвото” като генеологическо изследване на произхода на модерната субективност като основополагащ феномен на Модерността. Основната теза на книгата е, че модерният Аз е конституиран с помощта на дисциплинарни техники, разработени в сферата на мистическия опит и по-конкретно в испанската католическа мистика през ХVІ век, чийто основни фигури са Свети Игнасио Лойола и Света Тереза Авилска. По-късно тези техники ще навлязат във всички политически и социални институции на модерната държава.

Така представено, изследването препраща към работите на Мишел Фуко и действително те са посочени експлицитно в текста като основен източник на вдъхновение и концептуална рамка на проучването на испанския мистицизъм. Към името на Фуко, като източник на концептуализиране, се нарежда и това на Адорно с неговата теза за специфичната диалектика на Просвещението, която започва с оттласкването на разума от мита и свършва с митологизирането на самия разум.

В духа на Фуко и Адорно Владимир Сабоурин гледа на Модерността с огромно подозрение. В правата и свободите, с които се гордеят либералните демокрации, и тримата виждат преди всичко добре маскирани ограничения на свободата на индивида, които предмодерните времена не познават.

Модерността в „Свещенотрезвото”, както и в текстовете на Фуко и Адорно, е представена като епоха на „меката” власт. Либералните общества са общества, в които телата са станали затворници на душите, а те на свой ред са управлявани с помощта на непознати в миналото дисциплинарни технологии.

Християнството има решаваща роля в изобретяването на тези дисциплинарни технологии. Пастирската власт, която идва на бял свят с появата на Църквата е нов тип власт, която изисква изричането на истината за живота на душата. Това е една от ключовите тези на Фуко, която Владимир Сабоурин използва като отправна точка в изследването на испанската мистика.

В един кратък текст, озаглавен „За управлението на живите”, Фуко посочва че тайнството на покаянието в Католическата църква, така както то е институционализирано след ХІІ-ХІІІ век, е от съществено значение при разработването на модерните техники за ръководене на поведението на хората. Именно в тези покаятелни практики започва масовото екстериоризиране на истината на съвестта.

В същата посока се движи и изследването на Владимир Сабоурин, но той не изследва изповедалните практики на Католическата църква, а специфичен мистически опит, фиксиран в текстове. Това му дава редица предимства, защото изповедалните практики не позволяват, заради характера си на тайнство, да бъдат изследвани отвътре. За тях можем да съдим само косвено по различни наставления за провеждането им.

Текстовете на Св. Игнасио Лойола и Св. Тереза Авилска също представляват изповеди, само че публични. Тяхната цел е да помогнат на „братята в ордена” или на християните изобщо в тяхното собствено обръщане към Бог. Фиксирането на мистическия опит в текстове ги прави особено важни в процеса на конституирането на модерната субективност, защото в тях се изобретява лексиката и граматиката на езика на душата.

Изследвайки произхода на каноничната католическа изповедна практика, както тя е установена след ХІІ-ХІІІ век, Фуко открива нейния корен в монашеските покаятелни практики, възникнали след ІV век., в които се разработват отношенията на пълно подчинение от страна на послушника на неговия наставник, а също и вербализирането на „движението на мисълта” при изповедта.

При появата на испанската мистика от ХVІ век част от дисциплинарните техники за управление на душите вече са изобретени. В „Духовни упражнения” на Св. Игнасио Лойола обаче те биват значително разширени и усъвършенствани, едновременно с уплътняването на вътрешното пространство на субекта, върху който тези техники биват прилагани. Защото без субект дисциплинарните техники са съвсем непотребни.

Фигурата на Лойола, както ни показва Владимир Сабоурин, представлява средоточие на ключови социално-политически трансформации, характерни за епохата на Контрареформацията. Игнасио Лойола е аристократ-воин, който се превръща в монах-воин. В своята мистическа практика той въвежда елементи от съвсем непознати в предмодерните времена военни педагогически техники.

Испанският мистицизъм и абсолютистката държава, която си служи с новите военни и бюрократични технологии са не просто синхронни, а взаимно обуславящи се явления. Това е една от важните и продуктивни тези в „Свещенотрезвото”. Рационалното овладяване и управление на обществото от страна на абсолютистката държава и рационалното овладяване и управление на душата от страна на мистика са две различни прояви на един и същи феномен. В съвсем експлицитен вид това единство може да се види в създаването на Йезуитския орден.

Връзката между политическото явление, каквото е абсолютистката държава, и религиозното явление, каквото е католическата мистика от ХVІ век, става съвсем очевидна, ако си дадем сметка, че и в двата случая става дума за премахване на всякакво посредничество в общуването с Бог. Абсолютисткият монарх не се нуждае от посредничеството на Църквата, както и мистикът. Затова мистиците по правило са подозирани в ерес от Църквата, дори когато, както е в случая със Св. Игнасио Лойола и Св. Тереза от Авила, се подчиняват безусловно на църковната йерархия и каноните.

Владимир Сабоурин открива и друго много важно сходство между абсолютистката държава и мистиката – жанровото единство на бюрократичните и мистичните текстове. Абсолютистката държава управлява чрез мощен бюрократичен апарат, който произвежда безкрайно количество доклади за всичко, което е във властта на суверена. Успешното управление изисква непрекъснато истината за състоянието на нещата. По същия начин духовното управление изисква точни доклади за състоянието на душата. Текстовете на мистиците са точно такива доклади.

В „докладите” на испанските мистици от ХVІ век модерната субективност се конституира като строго охранявано вътрешно пространство. Св. Тереза от Авила говори за „тъмната стая” и „вътрешния замък”. Достъп до този замък има само Бог. Когато обаче Бог престане до го навестява, както се случва в Модерността, замъкът се превръща в затвор, където човекът е затворил/овладял сам себе си.

Конституирането на модерния Аз и неговото овладяване и управление не е възможно без инструментализиране на тялото. Ранномодерната испанска женска мистика има ключова роля в този процес. В мистическия опит на Св. Тереза от Авила, според Владимир Сабоурин, можем да открием потвърждение на фукоянската идея за „конвулсивното тяло”, което е резултат от процесите на овладяване и едновременно с това е тяхна граница и точка на обръщане. Експериментирайки със своето тяло, включвайки болката и екстаза в сърцевината на своя мистически опит, Св Тереза се превръща в средоточие едновременно на дисциплинарни и контрадисциплинарни процеси.

Реториката на „женствеността”, разработена в текстовете на великата испанска мистичка, също е едновременно дисциплинарно и контрадисциплинарно постижение. Чрез тази реторика в дисциплинарните процеси биват въвлечени фигурите на еротиката и приятелството, но същите тези фигури са и фигури на съпротива и хетерогенност в тези процеси. Св. Тереза успява да пренесе и опази за модерността еротичния език на късносредновековната иберийска мистика, която синтезира в себе си арабски, християнски и еврейски елементи.

Изследването на ролята на испанската мистика от ХVІ век в процеса на конституиране на модерната субективност води Владимир Сабоурин до преосмисляне на традиционната пост-просвещенска интерпретация на Контрареформацията като свръх-консервативна реакция на Католическата църква спрямо модернизационните процеси, отключени от Реформацията. В тази перспектива Контрареформацията е изцяло вторично антимодернизационно явление.

За Владимир Сабоурин Контрареформацията има две съставки: институционална реформа, водеща до свръхцентрализация на католическата църква, която наистина е реакция срещу Реформацията и съвсем автономно духовно явление, каквото е испанската мистика, в което бива конституирана модерната душа. В тази перспектива испанската мистика и протестантската етика, която Вебер постави в основите на ранния капитализъм, са еднакво важни за възникването на Модерността.

Независимо, че в центъра на „Свещенотрезвото” стои изследването на ранномодерната испанска мистика, на което са посветени първите две части на книгата, третата завършваща част неочаквано ни отвежда от сферата на религиозното към сферата на естетическия опит. В тази част става дума за отношението между музиката и Просвещението с фокус върху ролята на операта в прехода от абсолютизма към модерната буржоазна държава и общество.

Историята на модерната душа, според Владимир Сабоурин, започва през ХVІ век с текстовете на великите испански мистици и свършва с появата на „Вълшебната флейта” на Моцарт, която е първата буржоазна опера. Тази история съвпада с историята на абсолютистката държава, която триумфира през ХVІ век и бива заменена от модерната буржоазна държава през ХVІІІ век. Абсолютистката държава затваря индивидите в частното пространство, запазвайки за себе си публичното. Абсолютистката църква затваря вярващите в изповедалните и дълбините на мистическия опит.

Концепцията за раждането на Просвещението и модерната държава от частното пространство, в което от абсолютистките режими изолират индивидите, принадлежи на Райнхард Козелек. Владимир Сабоурин я използва, за да покаже, че в това частно пространство се ражда не само автономната сфера на морала, който по-късно с възхода на Просвещението е наложен върху политическото, но и защото в това частно пространство се ражда феномена на буржоазната музика. След ХVІІІ век тя представлява привилегировано пространство за изява на субективността.

С появата на буржоазната музика душата е снабдена със свой привилегирован език, на който тя говори на самата себе си. Владимир Сабоурин припомня разбирането на Хегел за музиката в неговата „Естетика”. Там музиката е представена като „изкуството на душата”, като „душа, прозвучаваща непосредствено за самата себе си. Но появата на този нов език на душата преобразува самата душа. В музиката субектът се темпорализира. Той е преобразуван в темпорален континуум.

В размишленията на Хегел върху музиката Владимир Сабоурин с основание долавя квазимистически нотки. Хегел описва случващото се в музиката „като самосъзерцание на чистата светлина”, от което ясно се вижда, че мистическият дискурс в Модерността се утаява в естетическия дискурс и преди всичко в говоренето върху музиката.
Изобретяването на пианото и налагането му като „инструментът на музиката” символизира недвусмислено връзката между появата на модерната музика и обособяването на частното пространство под натиска на абсолютистката държава.

Но пианото е и знак за напредващата рационализация дори в сферата на музиката. „Темперирането” на пианото е процес на отделяне и изключване на части от сетивното възприятие, на притъпяване на слуха, както отбелязва Вебер, в името на естетическата наслада.

Анализът на произхода и трансформацията на жанра на операта, която прави Владимир Сабоурин в „Свещенотрезвото” доразвива централната идея на книгата за парадоксалната роля, която изиграва абсолютистката държава в изграждането на Модерността. Строгото разграничение между публично и частно, отделянето на религията и морала от политическата сфера, появата на автономната естетическа сфера са конститутивни явления за Модерността, които обаче са резултат от овладяването на индивидите от страна на абсолютистката държава.

Операта се ражда на площадите в Италия през ХVІІ век като масово зрелище, а завършва развитието си в затвореното пространство на оперните театри пред очите на една елитарна и високо образована публика. Това е процес на вторично присвояване на публичната сфера и на политическото от сферата на частното, където се заражда буржоазното общество. В това присвояване политическото се обезсилва и трансформира в естетическо.

В „Надзор и наказание” Фуко показва, че властта в абсолютистката държава е церемониална власт. Публичните изтезания в епохата на абсолютизма през ХVІІ век са точно такова церемониализиране на упражняването на властта. В него се репрезентира триумфиращата власт на суверена, който трябва да отговори на предизвикателството на престъплението. Този отговор е задължително асиметричен, защото всяко престъпление в абсолютистката държава е престъпление срещу суверена, а той е извън реда на индивидите, той е изключение.

Владимир Сабоурин вижда в развитието на жанра на операта проекция на ключови социално-политически трансформации в хода на налагането на модерната държава. Оперната церемония произхожда от церемониалния характер на властта в абсолютистката държава. Това прехвърляне на репрезентирането на суверена в сферата на естетическото постепенно го десубстантивира. В оперното представление репрезентатът е продукт на репрезентацията и успехът на този процес се потвърждава от публиката. По този начин „суверенът” става заложник на публиката, която се състои от буржоа.

Операта се оказва свързващо звено между приватния харатер на буржоазната музика и публичния церемониален характер на упражняването на абсолютистката власт. Това я прави особено ценна за един социологизиращ поглед, защото в нея могат да се наблюдава конституирането на модерното общество в самата „утроба” на абсолютизма. Да се видят скритите процеси на постепенно обезсилване на властта на суверена и зараждането на една нова власт.

„Вълшебната флейта” на Моцарт е парадигмална творба в това отношение, защото от една страна е произведение, предназначено изрично за буржоазна публика, а от друга в центъра на неговия сюжет стои една инициация, в която буржоазният субект бива просветен в лоното на абсолютистката държава. Тази инициация е съпроводена от алтернативна церемониалност, възникнала в парадоксалното приватно/публично пространство на тайните общества, които се раждат като реакция срещу абсолютизма.

Конституирането на модерния субект, оформянето на буржоазното приватно пространство, раждането на модерната западна музика и възхода на операта се оказват различни аспекти на един процес, задвижен от възхода на абсолютистката държава през ХVІ век, който постепенно слага край на същата тази държава. Но ключовите политически и социо-културни явления и практики, родени от абсолютизма, залягат в основата на модерната държава и общество.

В самия край на „Свещенотрезвото” Владимир Сабоурин прави един необичаен ход като се опитва да свърже модерната музика с теологията, естетическото с религиозното, чрез посредничеството на моцартовата музика. Основание за това му дава изключителния интерес към музиката на Моцарт на едни от най-големите протестантски, католически и юдейски теолози на ХХ век като Карл Барт, Ханс Урс фон Балтазар и Якоб Таубес.

През ХІХ век Киркегор видя в музиката на Моцарт образцов израз на естетическото отношение към света. Век по-късно, след две световни войни и концентрационните лагери, Карл Барт посочи тази музика като доказателство в „голямата теодицея на света”. За Барт музиката на Моцарт е върховен израз на помирението между Бог и света. Тя е музиката на Въплъщението, чиято тайна е любовта. Впълъщението е основата на видимата Църква – това дава основание на Владимир Сабоурин да съзре в нея праобраза на моцартовата музика. Чрез разкриването на теологическия аспект на тази музика, темата за богопознанието става свързващото звено между началото и края на историята на модерната душа.

„Свещенотрезвото” е книга, която впечатлява с мащаба на своя замисъл. Нейната оригиналност се състои преди всичко в свързването на раздалечени и на пръв поглед несъвместими социо-културни явления и дискурси. Тя е написана страстно, със силен екзистенциален ангажимент. В нея деконструктивисткият патос е съчетан с ясна политическа позиция. Книгата може да бъде критикувана, но не бива да бъде отмината с мълчание, най-малкото защото тематично тя няма предшественици в българската хуманитаристика и в този смисъл поставя едно начало.








Връзка: Владимир Сабоурин, Свещенотрезвото





  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: October 11th 2010
Изпратил: Кирил Василев
Посещения: 1638






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.04 Секунди