литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Пролуките ни
Снежана Иванова, „Пролуки“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2010





Светът е криптограма на Всевишния,
която човек непрекъснато се мъчи да разгадае.


Исак Нютон




Дълго време се колебаех дали да нося очила, докато един ден, по-скоро една вечер, осъзнах, че няма да мога да чета. Оттогава слагам очила за четене и светът вече не е така размазан пред очите ми, а на фокус. Като в онзи първи и единствен роман на Артър Милър – „Фокус“, от края на Втората световна война, издаден на български през 2010 г. от изд. „Ера“. Докато привършвах „Фокус“, затънал в задоволство, от печат излезе поредната дванадесета книга на Снежана Иванова „Пролуки“ (всъщност преди нея очаквах отпечатването на сборника й с културологични есета „В/зад огледалото на Кронос. Обред и инициация“ като поредна съпътстваща книжка на алманах „Света гора“, но той се забави). Свързвам романа на Милър с поетичната книга на Иванова по няколко причини, като изключим случайното съвпадение на паралелното четене: „Фокус“ е в любимата и на Снежана тема за еврейството с неговата съдбовна избраност за скиталчество и при-съствие; удивително актуален и днес, той е, според самия Милър, „роман за превъплъщенията“; за рециклиращата се матрица на личностно и социално, които по особен начин маркират обгледаемостта на вътрешното битие. Всъщност Фокусът ни изправя пред една съществена дилема: „Доста е трудно – пише Милър – и изисква много силен характер да застанеш пред огледалото на реалността, на некрасивия свят и да видиш себе си“. Визията, засилената опция (чрез фокус, процеп, пролука, огледало, лупа, стъкло, вода и под.) върху един свят, който мислим, че познаваме, е свързващата, тези на пръв поглед безкрайно далече един от друг текстове, нишка. И един фрагмент на Емил Чоран по този повод: „Когато вървя по улицата, сякаш всички неща са реални. Но когато погледна през прозореца – през всеки прозорец – всичко ми се струва нереално. Хората, дърветата, животните са като неземни. Защо стъклото на прозореца ни отделя така от живота? Да, прозорецът, който ни свързва със света, всъщност ни отдалечава от него повече от дебелите зидове на затвора. Наблюдавайки живота, започваш да го забравяш. [...] С времето всеки поглед губи връзката си с живота и окото се превръща в нещо нереално. И колкото повече виждаш, толкова повече се отстраняваш от нещата, докато накрая започнеш да не можеш да ги различаваш...“ („Сълзи и светци“, изд. „З. Стоянов“, С., 2005 г., с. 51).

Ще призная, че след толкова мои отзиви и рецензии за книги на Снежана Иванова от началото на 90-те, та до днес, още ми е трудно да пиша за нея. Тя „плаче“ за една интелигентно написана монография, за което съм говорил неведнъж, и въпреки това сам не съм сядал над нея, все още. Може би защото още не съм прочел както трябва любимите й автори-изследователи в областта на философията, етнографията, фолклора, религиите, литературознанието, на които тя често се позовава в своите есета – М. Елиаде, Ж. Дюмезил (за който се ядосва, че все няма кой да го преведе и издаде), К. Г. Юнг, Дж. Г. Фрейзър и Н. Фрай (фундаменти, които днес изглеждат архаични в очите на специалистите по митология и сравнителна религия), Дж. Стайнър, Жан Дорес, Ян Асман, М. Смит, Ил. Пейджълс, Бусе, Р. Барт, Кл. Леви-Строс, Селин Хасан, Ахмед Осман, В. Рабинович, Ал. Фол, Ив. Маразов, М. Арнаудов, Й. Иванов, Хр. Вакарелски, Вл. Сабоурин и още мнозина световноизвестни и млади хуманитаристи. Разбира се, изреждането е доста хаотично и виси във въздуха, ако не познаваме прозата на Сн. Иванова, която може да служи за еталон в жанра философско есе в България (и не само) поне в момента. Най-общо в тези текстове авторката следва кабалистичната доктрина – задължителен казус за перспективата и историческото развитие на човека и човечеството. Идеите, прокарани в есетата, виждаме в нова – поетична форма – в нейните стихосбирки. Идеи, облъхнати от източния философски мистицизъм и западния скептицизъм, родени от едно дълго скитничество през „всеобщата другост“ в „мочурливите хиатуси на историята“, „когато евреинът в мен странно надвиваше арийската памет“ (паметта, която е най-страшното наказание), идеи-огледала на Времето, родени от същата тази памет и пророческите сънища на поетесата.

Но да се вторачим с гностически поглед върху прозренията в настоящите „Пролуки“. Да се опитаме да „погадаем“, да разшифроваме скритите послания на книгата, която се оказва една от наистина най-трудните, концептуални стихосбирки на Снежана Иванова. И най-мистичната. Ще припомня не за първи път статията на Цветанка Еленкова в сп. „Език и литература“ (кн. 1–2, 2004 г.), в която (находчиво) една от бинарните двойки в „матрицата“ на най-новата българска поезия е именно тази на Борис Жогов – Снежана Иванова: първият авторката обича (it. – Цв. Еленкова) заради теологическата и есхатологическата наситеност на неговата поезия, а втората – „заради мистиката й и необходимостта от такава в по-голяма степен в словото“. Разбира се, това не е мистична в терминологичен смисъл стихосбирка. Мистичното е едно от нивата, които задават стихотворенията. По-скоро можем да причислим поетесата към „трансценденталните“ [поети, писатели], ако следваме двудялбата на Б. Пенчев в неговите „Бележки под линия“ (вж. цитираното по-горе списание), което задава и предрешеността на противоборството между днешните „иманентни“ и „трансцендентални“ в полза на „иманентните“. Всъщност поезията на Снежана не е просто артикулиране на метафизични проблеми; „И как да нарека нейната лирика – философска, религиозна, онтотеополитическа?“ (пита М. Бодаков – вж. по-долу). Наистина как? Без да мисля, че това не е толкова важно, ще кажа все пак, че тази поезия е истинска, тя е перфектна формално-структурно и семантично-съдържателно, тя те превзема отвътре, преди да си я разбрал, преди да осъзнаеш нейната „мистичност“. А това не е малко, всичко е.

Много от мотивите, образите и темите в поезията на Снежана Иванова са с библейски корени или са свързани с общочовешката митология – изгнание, изход, завръщане, страдание, жертвоприношение, страх, свобода, лишеност, смърт, прераждане; Тайната вечеря, Възнесение (Спасовден); образи от Старозаветните легенди, от фолклора, философски термини, или конкретни обекти и реалии от действителността – Хаити („Хаити“), Демир Баба („Светилище“), краен квартал („Краен квартал“), квартира („Квартири“). Марин Бодаков (в първото представяне на антологията „Преодоляване на страха“ пред публика във В. Търново, 2009 г.) е убеден, че „нейната поетика е като вакуумирана: Снежана има ограничен – това ни най-малко не означава беден – речник. Нещо повече, този речник безкомпромисно се самоограничава, защото той се стреми да бъде изграден от основополагащи понятия“. И още: „Тя връща Словото назад, свива го, присвива го болезнено – до една изначална точка на езикова и мисловна компресия, от която единственият изход е лирическият взрив“. […] „... чрез този подход Снежана не пише книга, не, тя гради храм на кота нула“.

И „Пролуки“, както всички досегашни поетически книги на Сн. Иванова е единна, монолитна откъм форма и съдържание, словесно прецизна, дори фина, но и „една много твърда и дори монументална поетика [...] поетика на крайните обобщения, на законодателните обобщения“ (М. Бодаков). Тук ще обърнем внимание повече на семиотичната страна на книгата, на семантичните ключове за декодиране, различни за различните нейни книги, за които вече съм споменавал в някои критични текстове. В случая „Пролуки“ реактивира една стара визионерска тема, за която загатнах по-горе в споменатата книга на А. Милър и фрагмента на Е. М. Чоран. Мисля, че най-изчерпателно тя присъства в „апокрифа“ „Писмо“ на Збигнев Херберт (от великолепната книга с есета „Натюрморт с юзда“, изд. „Стигмати“, С., 2008). През 1924 г. у лайденски антиквар е намерено писмо, за което се предполага, че е писано от великия художник Й. Вермеер до не по-малко великия природоизследовател Антоан ван Льовенхук, когото свързваме с мискроскопа най-вече (става въпрос за „златния“ XVII в. на Холандия). А че е негово дело, съмнение почти не остава след като Херберт ни го цитира ред по ред. Понякога (както в случая) такива документи са особено важни: едновременно интимно признание, те са манифести, програми и крият в голяма степен пророчество – „не искаме да го приемем, защото в нас се таи дълбок страх от откровение, неприемане на чудото“ (Зб. Херберт). (Подобен „страх“, признавам, изпитвам след прочита на всяка книга на Снежана Иванова.) И така – писмото, което ще разкажа с бедния си речник в няколко изречения: Вермеер, съзнавайки важността на проблема, пише писмо до приятеля си Льовенхук (макар че двамата биха могли да се срещнат в лабораторията му и да поговорят, както се е случвало често). Поводът е една демонстрация на микроскопа, която Льовенхук прави пред Вермеер (последният е искрено удивен, че водата не „чиста като стъкло“, а „в нея се кълбят странни твари като в прозрачния пъкъл на Бош“). Льовенхук косвено иска да каже следното – вие, артистите, сте, „така да се каже, занаятчии, работещи в материята на илюзиите“, увековечавате „привидността, живота на сенките, измамната повърхност на света“, но всъщност нямате смелост да достигнете „същността на нещата“; аз и подобните на мен сме „майстори на истината“. Вермеер е против. За да подсили своята теза, той разказва легендата за китайския император Ши Хуан-дзъ. Императорът, както можете да се досетите, е привърженик на доктрината на Льовенхук само че на по-високо – политическо ниво; като човек на делото, на овластеното дело, той се стремял да промени облика на небето и земята, та да остане името му в историята. Това, разбира се, не става – умира банално (задавя се от зърно грозде), а името му остава една безкръвна буква, един символ сред безкрайната редица от символи и знаци на безумството и насилието в човешката история. Ще завърша краткия коментар на „Писмо“, породен от страх: „Виждаш ли – пише Вермеер, – страхувам се, че ти и подобните на теб се отправяте в опасна експедиция, която може да донесе на човечеството не само полза, но също и големи, непоправими беди“. Въпросът, що се касае до съдбата на човечеството, наистина е глобален. Но разрешаването му засяга и един по-„страничен“ аспект – за съдбата на изкуството, за ролята му и значението му в живота на човечеството. Ето отговора на Вермеер: „Ако добре разбирам моята задача, тя се състои в помиряването на човека със заобикалящата го реалност, затова аз и моите събратя по занаят повтаряме безкраен брой пъти небето и облаците, портретите на градове и хора – целия този карнавален космос, защото само в него се чувстваме сигурни и щастливи“. И последно: „Нашата задача не е да решаваме загадките, а да ги осъзнаем, да сведем глава пред тях, а също да подготвим очите за нестихващ възторг и удивление“. Пред силните творци на изкуство, независимо от големите или малките теми, от формата с която ни ги представят, наистина свеждаме поглед, изумени, възторгнати, удивени от света, който сме мислели, че познаваме. Тези творци, за разлика от китайския император Ши Хуан-дзъ и подобните му, обикновено надживяват времето си. Ето такива мисли минаваха през главата ми, когато четях Снежана Иванова. Опитах се за видя света, който мислех, че познавам, през пролуки, които не подозирах, че съществуват. Трошах огледалата и гледах парчетата – всяко от тях отразяваше свой свят, който не бях виждал преди; опитвах да изляза през врати, които ме бяха заклещили; преминавах през мостовете на Времето; лутах се из бездните на духа; бях вХаити, в чужди къщи и квартири, докоснах се до Бог („Човек е мястото, в което Бог се среща със себе си“ – вж. по-надолу в структурата на книгата).

Ето кратък катехизис на „пролуките“: пролуките едновременно свързват и отдалечават; пролуките разцепват, разрушават един видим свят, като едновременно уплътняват реалността, същността на нещата – диалектическа проява на антитезата раждане/създаване – разруха/смърт; те откриват вътрешната реалност, места със свръхконцентрация на енергия, субстанции; през пролуката погледът се фокусира, първоначално размита, визията добива очертания, изяснява се, става по-голяма, превръща се във второ отражение на действителността (изкуството, но не само); процепът, подобно лупата, стъклото и др.., е като първичните води, през които гледаме – виждаме един флуиден, обтекаем, променящ се свят; погледът през пролуката е движение от стационарен към подвижен, флуиден, изменчив свят (това дава възможност да видим други светове от различни ъгли и посоки, в които въображението, фантазното играе голяма роля); потенциална възможност на процепа (като Кристалното кълбо на Мария-Антоанета) – да видиш нереално различни неща, дори Божественото проявление, които в действителност не съществуват заедно; пролуката дава възможност за смесване на светове, времена, предмети (ако Ат. Далчев се опитва да „прави“ от предметния свят метафизичен свят, то тук е обратното, или както е при М. Елиаде – сън наяве – да преведеш митовете, легендите на достъпен, „човешки“ език); пролуката не е света на окото, а света на сърцето – чувствата, емоциите, опита...; само чрез пролуката човек може да преодолее вътрешните си небеса (както св. Павел); пролуката е с двойна опция – зависи от коя страна ще гледаш, такъв ще е образът; пролуката не е цялостност, тя е блянът по цялостност („усмихвай се възнасяй се заспивай / безкрепостна невпаметена / смиром / милувката на стареца / случайно разпознал / че още / тук / си жива“ – „Квартири“).

Структура: 25-те лирически къса са отделени в няколко цикъла чрез свързващи прозаически фрагменти (от ония, извинете тривиалността, които прорязват съзнанието като светкавици и се явяват толкова рядко – като откровения Господни). Първи цикъл визира мисълта, размислите („Всичките ни размисли за божественото са само пролуки през огледалото, в което не можем да го видим.“), втори цикъл – архитектониката („Човекът е архитектоника на божественото, което полът разкъсва и обезмерява. Всъщност полът е единственото, което прави Бог несъотносим и непоносим за човешкото.“), трети цикъл – имената („Огледалото без блясък: Имената овременяват сенките. Пролуките отсъстват видимостта.“), четвърти цикъл – съобщността („Тялото: съобщност от лишености, които търсят свойнствената им наличност.“), пети цикъл – формата/тялото и формулата/Словото – от инволюция към еволюция („Формата удържа божественото в човека. Формулата разгръща човешкото към Бога.“), шести цикъл – мястото за срещата („Бидейки мястото, където Бог се среща със Себе Си, човекът непрекъснато обитийства скиталчествата на Бога из Самия Него.“) – ако се доверим на Паскал, Бог е кръг, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде, всички точки са едновременно статични и едновременно се движат. Стихосбирката е рамкирана логично от въвеждащото „Post mortem“ и финалното „Възнесение“. Всъщност истинският финал е следният прозаичен проблясък: „Пролуки от двете страни на огледалото: Бог е Panos в представата на човека. Човекът е androgenos пред лицето на Бога“. Двете страни на видимия и невидимия свят: Бог е цялостен, човек е двусъщностен (не двуполов) – от двете същности на Бога. Бог никога не „усеща“ Своето, мислено от нас разделение, докато човек драматизира (в) собствената си – световна раздвоеност.

В което няма нищо трагично, ако имаме сетивата и опита да гледаме – навътре в себе си, и навън – към необятния космос. Тази стихосбирка, голямото и истинското изкуство изобщо, освен пророчески, винаги крият и едно предупреждение. Предупреждение, формулирано от Вермеер в цитираното по-горе писмо: „Не си ли забелязъл, че колкото повече средствата, инструментите за наблюдение се усъвършенстват, толкова повече целите стават далечни и неуловими. Все по-самотни сме в тайнствената пустиня на вселената“.








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: November 3rd 2010
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 1998






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.07 Секунди