литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Книга за книгата
Алберт Бенбасат, „Печатни пространства и бели полета“, ИК „Слово“, В. Търново, 2010





Алберт Бенбасат нарича книгата „осмото чудо на света“. Така е озаглавил и предговора към сборника си с текстове, посветени на проблемите на книгата и книгоиздаването, „Печатни пространства и бели полета“. Той е продължение и доразвитие на идеите от неговата предишна книга „Книгата като тяло и дух“, но в настоящия сборник „осмото чудо“, този приятел на човека“ се разглежда като триединство: дух – тяло – стока (вж. първата добавка към предговора, 2008 г.). През същата 2008 г. излиза от печат и сборникът на Бенбасат „По въпроса за книгата“. Във втората добавка към предговора „Осмото чудо на света“ (от декември 2009 г.) се казва, че „Печатни пространства и бели полета“ е продължение на „По въпроса за книгата“, но че е „структуриран различно и съдържащ по стари и съвсем нови работи“.

Съвсем сполучливо авторът е поставил за мото на сборника две мисли: на Франсоа Волтер – „Книгите се правят от книги“, и на Димитър Подвързачов – „Приятелю! Ти си помислил, изглежда, че да подвързваш и да пишеш книги е едно и също?!“, които имплицитно подкрепят основната теза за посоченото триединство на книгата (дух – тяло – стока).

Сборникът е структуриран в четири раздела: „От ръкописа до пазара“, „Пиянството на един четящ народ“, „Университетската книга на българския пазар“ и „Към еврокнижната зона“. Тази структура отразява един типично български, уникален модел на книгата и книгоиздаването, който не повтаря западноевропейския развоен модел. Може би затова книгата се открива с текста „Защо Паисий не е отпечатал „История славянобългарска“? И трябва ли пак да я преписваме?“ Първият раздел на сборника е свързан с книгоиздаването, в частност родното, в неговата диахрония – отделните фрагменти сглобяват пъзел, чиито по-важни елементи са: двувековния юбилей на българското книгоизване, началото на масовото книгоиздаване в България, текстът за Александър Паскалев („Универсален издател и меценат“), първата антология на българската поезия „Българска антология“ (1911 г.), съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, издателство „Хемус“ („Културна мисия и рекламна стратегия“), библиотека „Златни зърна“ на издателство „Славчо Атанасов“, ролята на илюстрованите пощенски картички с еротични сюжети, както и „Комиксът – мост между цивилизациите на словото и образа“. Вторият раздел „Пиянството на един четящ народ“ е реплика от Вазов към трансформациите на българската книгоиздателска индустрия в годините на Прехода след 1989 г. в контекста на миналото: с тоталитарните години е свързан и първият текст „Цензурата върху книгата“ (ограничаването на свободата на словото със създадения „отдел „Пропаганда и агитация“ към ЦК на БКП още през 1944 г., въвеждането на „Главлит“ през 1950 г., списъците с т.нар. „вредна литература“, „вертикалната“ и „хоризонталната“ структура на цензорския контрол над книгоиздаването, скритата и явна медийна цензура, инструментариумът на тази цензура, опитите за противодействие и пр.), чийто финал, естествено, остава отворен – чл. 1 от тоталитарната Конституция бе премахнат още през декември 1989 г., ликвидирани бяха старите структури, свързани с книгата и медиите, но контролът върху тях, върху публичността въобще продължи да съществува под друга форма (изкушавам се да прибавя към този финал песимистичната равносметка на Марин Георгиев десет години след промените от 1989 г., казани на Кръглата маса „Литературните издания – проблеми и перспективи“: „Убежището на въображението стана излишно, словото изгуби значението си на водител; каквото и да напишеш, кажеш, извикаш, изгуби значение, защото всичко можеш да кажеш и напишеш, извикаш. Свободата го уби, обезсили, маргинализира, в периферията отиде и писателят...“). Следващите текстове разглеждат различни аспекти на книгоиздателския процес през годините на Прехода: трансформациите в книгоиздателския бизнес до средата 90-те години на XX в. (смяната на модела – държавиздат – самиздат – частиздат, разкриването на нови пазарни ниши, абдикацията на държавата от издателския бизнес и пр.), които го промениха до неузнаваемост, но на практика липсваше „национална стратегия за подпомагане на социалнозначимата книга“; историята и перспективите на „книжния“ площад „Славейков“ в София; един поглед към великотърновското издателство „Слово“ (който не бива да тълкуваме като приятелски жест към издателя на този сборник, защото първото частно търновско издателство и едно от първите български частни издателства след 1989 г. наистина доказа през трудните години на Прехода, че сериозното издателство трябва да изпълнява своята културна и обществена роля достойно, да има чувството за мисия – в онзи смисъл, в който са я схващали големите български издатели от ранга на Ал. Паскалев или „Хемус“ например); и за да бъде достатъчно аргументиран, Ал. Бенбасат отделя един текст, посветен на поредицата „Нова българска класика“ на издателство „Слово“, която трябваше да се яви продължител на поредицата „Малка ученическа библиотека“ и да включва най-представителното от българската поезия, проза, критика и есеистика след Втората световна война (текстът е четен на обсъждането и дискусията на поредицата, организиран от „Слово“ през 2000 г., в които участие вземат Генчо Стоев, проф. Никола Георгиев, проф. Симеон Янев, проф. Добрин Добрев, проф. Иван Радев, доц. Владимир Атанасов, доц. Виолета Русева, Йордан Ефтимов, Емил Басат, издателите и др.; в своя постскриптум авторът отбелязва, че от 2000 до 2003 г. в различните серии на новата поредица „Нова българска библиотека“ има излезли 30 заглавия). Разделът завършва с две глави, формулирани така: „Литературата като вещ“ и „Личната библиотека – начин на живеене или на доизживяване“. Те са интересни не само като анализи, но и като прогностични текстове, които не са пропити нито от „песимизъм“, нито от „критична носталгия“, така, както би трябвало да бъде в едно – евентуално – постиндустриално българско общество. Третият раздел „Университетската книга на българския пазар“ (звучи като оксиморон) включва глави за „Годишника на Софийския университет“, поредицата „Университетска библиотека“ – като продължение на „Годишника“, и „Университетската книга на българския пазар“. Освен диахронния поглед върху тези академични поредици, е проследена и тяхната днешна съдба, в която виждаме известен оптимизъм. И ако днешният умерен оптимизъм с отделни поредици е свързан с ретроспекцията на историята на университетското издателство „Св. Климент Охридски“, то равносметката сега не е в полза на академичната книга и нейното отсъствие от пазара и панаирите за книги. Причините са много и комплексни. Въпреки това изглежда посланията на автора изглежда са били чути, защото след 2005 г. издателството на първия и най-голям български университет „отново заприлича на водеща институция в полето на академичната книга, каквата му се полага да бъде“. Последният, четвърти раздел е наречен „Към еврокнижната зона“ – един доста дискусионен и публицистично зареден в своята реторика раздел, който държи да дълбае върху проблеми, чието решаване би ни доближил до „еврокнижната зона“. Заглавията в раздела говорят красноречиво за тези проблеми: „Редакторът – тази изчезваща порода“, „Издателско печалбарство и държавно безхаберие“, „За ползата и вредата от издаването на нацистка литература“, „Управляващите ни не обичат книги“, „Панаирът не е книжарница“, „Евроинтеграция и книгоиздаване. Или за правилата на играта“, „Българската книга – конвертируема валута?“, „Щрихи към медийния образ на българската книга“, „Паралелното книгоиздаване. Книгата и вестникът“, „Мафия – книга – медия – бум!“, „Гугълите“.

Този отзив бих могъл да завърша по различни начини. Аз избирам последния (по списък): „гугълите“ са рожби на глобалната епоха – те нямат нужда да се ровят (четат) из Вавилонската библиотека, те бродят из интернет и търсят..., но търсачката произвежда от тях консуматори и плагиати на готова информация, те паразитират върху готовата информация в мрежата – в крайна сметка мрежата прави някои от тях пирати, престъпници, автори с фалшив авторитет, хора, лишени от всякакъв институционален и личен респект... Това е поколението на нашите деца. И тази книга е обърната именно към тях: „Необходимо е най-сетне да осъзнаем, че на децата трябва да се помогне да преодолеят страха си от книгата“. С това изречение започва текстът на задната корица, а на снимката до него авторът показва на малко дете книжка с обяснението как да преодолее този страх.








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: January 23rd 2011
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 1934






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.04 Секунди