литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Владимир Шумелов
Роман за страха и самотата
Марлен Хаусхофер, „Стената“, прев. Недка Николова, изд. „ПИК“, В. Търново, 2010





Немскоезичната литература е един от приоритетите на издателство „ПИК“ – В. Търново, и то е извървяло вече дълъг път в нейните дебри, за да ни представя водещи и недотам известни имена и заглавия. Голяма част от тези заглавия достигат до нас благодарение на културните центрове в съответните немскоговорещи страни, посолствата на тези държави у нас, програми за издателска дейност, както и на различни културни центрове и фондации, като например Международното дружество „Елиас Канети“, и преди всичко на труда на филолози-германисти от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, известни преводачи от столицата. Романът „Стената“ (1963) на австрийската писателка Марлен Хаусхофер (Мари-Хелен Фрауендорфер, 1920–1970) излиза на български с любезното съдействие на Österreichisches Bundesministerium für Unterricht, Kunst und Kultur и Посолството на Република Австрия в София. Преводач е Недка Николова (от Великотърновския университет, преводач и на откъсите от известната „Социология“ на Г. Зимел, излязла през 2002 г. в „ПИК“), корицата на „Стената“ е отлична, дело на фотографа Найден Найденов и по проект на Александър Б. Г., донякъде пренасяща стилистиката и идеята на оригиналното издание („Die Wand“) с фрагмент от „алпийски“ пейзаж. Липсата на информация за авторката, както и за книгата, поставена в контекст (на вътрешните страници на българското издание или на задната корица), ме задължава това да свърша аз.

Творчеството на Марлен Хаусхофер всъщност е преоткрито като значително литературно дело чак след нейната смърт. Родена на 11.04.1920 г. във Фрауенщайн, Австрия, тя учи германистика в столицата Виена, а след това в Грац. До смъртта си на 21.02.1970 г., когато умира в една от австрийските клиники, живее и работи на свободна практика в Щирия (с административен център Грац – европейска столица на културата през 2003 г.). Носителка е на престижни литературни отличия: поощрение към Австрийската държавна награда за литература, наградата „Теодор Кьорнер“ на град Виена, на самата Австрийска държавна награда за литература. Приживе издава романите „Стената“ (награда „Артур Шницлер“ за 1963 г.), „Небе, което никъде не свършва“, „Мансардата“, които обаче критиката и читателите забелязват чак през 80-те години на миналия век: през 1983 г. издателство „Класен“ публикува „Стената“ и „Небе, което никъде не свършва“, а през 1984-та – „Мансардата“ – като нови издания. Според критиката тези книги са „крачка към поетическия реализъм“, а за „Стената“ – „модерна приказка“, „притча за победата на жената“; пак за „Стената“ Ханс Вайгел пише: „Голяма творба, чиято външна простота достига класически измерения. Тя може да бъде наредена сред шедьоврите на западната литература.“

И нещо за контекста. Когато говорим за съвременна австрийска литература днес (да уточним, че става дума за прозаици) през съзнанието ми (ни) хаотично преминават ето такива имена: Елфриде Йелинек (Нобел за 2004 г., скандалната писателка, феминистка и активистка, род. 1946), Елиас Канети (Нобел за 1981 г., роден в Русе през 1905-а и починал в Цюрих през 1994 г.), Петер Хандке (1942), Томас Бернхард (1931–1989), Герхард Рот (1942), Юта Трайбер (1949), Роберт Менасе (1954), Илзе Тилш (1929, нейни книги излязоха в периода 1999–2001 г. в престижната колекция „Bibliotheca Austriaca“ на изд. „ПИК“), разбира се още Ингеборг Бахман (1926–1973), Ерих Фрид (1921–1988), Яков Лин, Райнхард Федерман, Ханс Карл Артман... Списъкът е дълъг, някои от изброените вече не са между живите. Но в голямата си част те са продължители в някаква степен на идеите на средноевропейския модернизъм от времето на Астро-Унгария и на традициите, създадени от Якоб Васерман (1873–1934), Артур Шницлер (1862–1931), Хуго фон Хофманстал (1874–1929), Райнер Мария Рилке (1875–1926), Роберт Музил (1880–1942), Франц Кафка (1883–1924), Йозеф Рот (1894–1939), Стефан Цвайг (1881–1942) и др. И като казах Кафка, ще ми се да спомена още една писателка – Мариане Грубер (родена във Виена през 1944 г.), чиято книга „Към замъка“ (изд. „ПИК“, прев. Недялка Попова, представила на български и други нейни книги) е реплика-продължение на недовършената „Замъкът“ на Франц Кафка. Споменавам я отделно, защото тя засяга същностни за новата австрийска проза черти, откриваеми и в „Стената“ на М. Хаусхофер. Те са особено отчетливи и в прозата на друг съвременен австрийски автор – Петер Хандке, и особено в повестта му „Левачката“ (1976): бихме ги обобщили така – склонност към проникване в потайностите на човешката душа (да не забравяме небеизвестната „психоаналитична школа“), изострено любопитство към необикновени и гранични душевни състояния, съдби и характери, към „мистерията“ на съществуването; извеждането на преден план на такива мотиви и теми като смъртта, упадъка, резигнацията; това всичко, съчетано с особеностите на стилистиката на австрийския художествен изказ (по-особен в подножието на Алпите) – повишена метафорика, склонност към езикови експерименти и игри и пр., по-нисък социален и политически ангажимент в сравнение с литературата, творена в Германия, да речем. Цитираните по-горе книги на М. Грубер и М. Хаусхофер, макар и писани в различни периоди, са сходни с някои технически похвати от „Левачката“ – несантиментален, строг и клинично ясен предметен език, вплетени в авторовия текст диалози, което засилва внушението за формално, безлично и механично общуване. Но да завършим с характеристиките на младото следвоенно поколение австрийски писатели: „...те се стремяха да бъдат универсални, без да имат нужната екипировка. И понеже това поколение мислеше подчертано антидогматично, в своята литература често ставаше тъй абстрактно като най-отявлените догматици. Обща черта тук бе изповедността, прикрита под прозирна иносказателност, тъй като на интимното преживяване трябваше да се припише всеобщ, социално обусловен характер“ (вж. „Съвременната австрийска литература“ от Курт Клингер, ЕИ LiterNet, 26.01.2009).

Една е темата, която обаче непресъхващо и настойчиво подхранва австрийскатаа проза, темата за самотата. „Стената“ на М. Хаусхофер не прави изключение. Лесно бихме включили този роман в един хипертекст от ескейпистки антиутопии – от Хенри Торо („Уолдън“), през Уйлям Голдинг („Повелителят на мухите“) до У. Фокнър и доста други (сещам се за Веркор и Макс Фриш още). Но той е малко по-различен. Както и последното произведение на Хаусхофер „Мансардата“, и този роман е съкровено лична изповед, разказана под формата на дневник. И тук разказът е накъсан от спомени, съновидения и описания, душевни състояния. Пред нас се разгръща житейската история на 40-годишна жена (в „Мансардата“ жената е вече около 47-годишна), която е с отворен край. Наративът тече така леко, ненатрапчиво, не-литературно, така нормално, че читателят вярва на всичко (да не забравяме, че това е антиутопия – захвърления накрай света Робинзон, а всъщност вече един свят е загубен; това е фикшън, но всичко сякаш би могло и да се случи), и ако авторката беше изкарала един хепиенд (това е било сън, недоразумение и пр.), щеше да изпорти цялата книга, а заедно с това да погребе и голямата идея на романа, заложена чрез този сюжет.

Това е книга на въпросите за смисъла на живота, за изворите на живота и страха от смъртта. Но това е и книга за рекапитулациите, за преразглеждането на въпросите и отговорите, за съмненията. Какво би направила една сама жена, захвърлена от обстоятелствата в една ловна хижа в подножието на Алпите, когато разбира, че е обградена от невидима, незнайно откъде появила се (като стъкло прозрачна, но здрава и непреодолима) стена от останалия свят – свят мъртъв в буквалния и преносен смисъл? (Останали са ѝ малко дърва, храна, млекодайната крава Бела, котка и кучето Рис.) В тази хижа на приятелско семейство тя е отишла „за малко“, а приятелката ѝ и съпругът ѝ отскачат до близкото село на пазар. После се появява Стената и животът свършва. Или започва. Проблемът с произхода на Стената не получава развитие в хода на разказа. (Една от алюзиите е, че съобразно годината на издаването на книгата, става въпрос може би за секретна разработка на една от страните в годините на Студената война. С течение на времето жената престава да мисли за Стената, дори не я сънува, но „дори когато мисля за нея, тя не ми се струва по-страшна от тухлена стена или градинска ограда, която ми пречи да продължа по-нататък. Какво ли пък толкова особено има в нея? Предмет от материал, чийто произход ми е неизвестен.“) Героинята, която остава безименна до края на разказа (както и героинята в „Мансардата“), започва да се бори за живота си, а може би и за живота на последния човек на Земята, съществувайки в свое собствено времеизмерение. Някъде тогава започва да пише своя дневник. Парадоксално, защото вероятно никога няма да бъде четен. Няма кой да го прочете. Какъв е смисълът да пишеш тогава? („Понякога трябва просто да си представям, че пиша за хора, тогава ми е малко по-лесно.“) Книгата е леко депресивна, на места – повече, защото как можеш да се отърсиш от лошите мисли на разсъмване или през дългите зимни месеци в планината? Ами с тежка физическа работа, за да оцелееш, защото си сам. А мислите – животът до и след Стената – са неизбежни. Равносметката на 40-те и оттатък. Какво постигнах, има ли смисъл, какво загубих с предишния живот, какво постигнах в новия? Стената благословия или проклятие е? Как минава времето в самота (минутите, часовете, дните, седмиците, месеците, сезоните) и как се посрещат новите сезони и празници (Коледа) за пръв път самотно? Явно Коледата и всички останали празници вече са били изгубени за човечеството някъде назад във времето, те са изгубили отдавна очарованието, тайнствеността си, станали са редови дни. Тоест тук, в света на жената, „зад Стената“, нещата изгубват сакралния си, или там както го наречете, смисъл и остават номинации на строго реални в природата явления и предмети. Излиза, че светът преди („отвъд Стената“) е бил измислен, фалшив, нереален, а тук, в гората и планината, той е реалистичен, нормален. Както в екзистенциализма, и тук трябва да оставиш надеждата, защото как би си отговорил на въпроса: „А мога ли Аз това да издържа?“; кой може да подозира какви сили и възможности има, докато не попадне в такава ситуация на Избор – между непосилно тежкия живот без надежда за спасение и смъртта, дори и лека. И ако в началото все пак съществува някаква идея и надежда за избавление, към края става ясно, че тя е ненужна илюзия.

Романът е до голяма степен автобиографичен. И тази авторефлексивност се открива и в другите ѝ прозаични творби. През краткия си 50-годишен жизнен опит Марлен Хаусхофер е познала собствените си вътрешни Стени чрез духовното отчуждение на близки и роднини и неразбиране от околните. В конкретния случай нейната „Стена“ се превръща в могъщ символ на невъзможността да се слеят двата свята – външния и вътрешния, духовния, в един свят на любов и взаимно разбирателство.

И все пак това това е роман за страха, камерна история за съвременния опит на страха, когато четеш и той неусетно те превзема отвътре; генетично заложеният у всеки човек, свикнал да мисли с категориите на вечността, страх от необратимия край.

Едно от последните изречения в „Стената“ е: „Споменът, тъгата и страхът, и тежкият труд ще останат, докато съм жива.“








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: February 24th 2011
Изпратил: Владимир Шумелов
Посещения: 1386






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.06 Секунди