литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Гергина Кръстева
Трайността на един поетически дебют
Катя Белчева. Стъпала в пясъка. ИК „Жанет 45”, 2010





Първата стихосбирка на Катя Белчева се появява в момент, който няма как да не отчете факта, че поетесата е вече с утвърждаващо се име в полето на съвременната българска лирика, с множество публикации и награди в национални литературни конкурси. Това, че дебютът, който Белчева вероятно е имала възможност да реализира и по-рано, идва след една твърде сериозна литературна установеност, издава прецизно и критично отношение към личните творчески усилия, към личния градеж, който не е пожелал компромиса на бързата, но недонаправена книга, не е пожертвал смислената поява заради краткотрайния ефект, който често е присъщ на бързите дебюти. В този смисъл „Стъпала в пясъка” стои промислено и зряло, но едновременно с това е стихосбирка, белязана с полезната за един автор литературна празничност на първа лирическа книга.

„Стъпала в пясъка” художествено проиграва модела на една лирическа героиня, която пожелава да види/усети/улови/изобрази себе си в множество и най-различни версии, в своеобразното „изпробване” на собственото си звучене на „различни езици”. Може би именно поради това заявката в първия лирически фрагмент настоява: „Преведи ме на много езици./Разкажи ме от самото начало./Започни от първа глава,/там където съм бяла,/почти невидима”. Императивното е отправяне на особен тип предизвикателно намерение – към Другия, към езика, към книгата или може би дори към самата себе си като жест на провокативна авторефлексия. Последното, въпреки условностите, може да бъде потвърдено и в особената настойчивост на аз-изговарянето, което обсебва книгата и размножава лицата на лирическо присъствие в различни, стегнати и красиво прицелени в категоричността си форми – като например в „Аз съм костенурка…”, „От раковината в мен…”, „Оставих ръката си върху масата…”, „В центъра е ябълката”. Бялото и невидимо начало постепенно започва да изпълва себе си с цветове и контури, като едновременно с това очертава специфично хоризонтално конструиране на времето, което лирическата героиня на Катя Белчева „облича” в паметта за отминалост и се опитва да я разпознае в равностойна на художествената ѝ визия сегашност. Лично за мен е особено важна тази чувствителност към преживяното, което в стихосбирката „Стъпала в пясъка” очертава един от плътните лирически „сюжети”, свързани с детството и съпровождащите го топоси и обичани хора. Но споменът за детството тук успява да изговори себе си не само посредством стъписващите визии на загубата и смъртта, той се оказва и неповторимото време/състояние, което инкрустира сетивата с уникалност, дарява способността на умението да въобразяваш неслучилото сe, да прекосяваш болките и то не съкрушен и безмълвен, а придобил сила и особен език. Така текстове като „Надвеси се над мен лятото…”, „Навярно ще дойда през лятото…”, „Потропват с бастуни бабите…”, „Не зная дали някой…”, в които слънчевата образност на летния хронотоп е съсредоточена в разказа за събирането, се „вгражда” в малкия, но обсебващо-значещ детайл на раздялата в „Държа в ръката си камъче…”, „Изтънялата забрадка…”, „По обед жените…”, за да го превърне в картина на мига извън времето, в която се оказва заключен неподозираният опит на внезапното осъзнаване, че вече си отделен и Друг – „Когато майка ми покри с хартия…”, „Гледах как правят ръб…” и повече събран в себе си, в опита си, в езика.

В този смисъл, особен акцент в поетическият език на лирическата книга на Катя Белчева е пестеливостта на изказа, лаконичността, в която визията и нейният смисъл съумяват да намерят максималната си концентрация. Така се пораждат множество лирически фрагменти, притежаващи собствено ядро на автономност, но и щедро „обърнати” един към друг. Лично за мен „Допирам с ръце…”, „Отсякоха дървото…”, „Понякога е толкова лесно…”, „Погалвал ли си…”, „Не съм свикнала…”, „Две стъпала…”, „Вдигам ръка…” са най-силните, най-сполучливите сред тях. И заради виртуозната игра с парадокса, която е силно качество на поетесата и (много вярвам!) то да придобива все повече плът и сила в бъдещите ѝ творби и книги. Демонстрират го и текстове като „Искам да те препарирам…”, „Много мъже ще поискат…”, в които неочакваното се сглобява с усета за неминуемата болезнена ирония на предсмъртната усмивка, която, под една или друга форма, носи познанието.

„Стъпала в пясъка” е книга, която не тематизира обилно и още по-малко – не кокетира (с) умението да работиш с думите. Тя убеждава, че поетесата знае цената им, още повече, че в професионалното си битие (и) на преводач, Катя Белчева вероятно е изпитала тежестта и измамната им постижимост и в процеса на транспонирането им от един език на друг, особеното терзание, което носи колебанието и риска да ги натовариш с окончателен смисъл. Едва ли е случайно и това, че редактор на тази книга е Екатерина Йосифова – една от българските поетеси, която младите отдавна разпознаха като свой „родител”, мъдър и фин учител и в отговорното отношение към поетическото слово. Ето защо се изкушавам да „прочета” заглавието на лирическата книга – „Стъпала в пясъка” – и като метафора, образен код, който задава смисъла на винаги крехката връзка между трайното и нетрайното, между думата и неназованото от нея, между сигурността на посоката и постоянно разпадащите се, несигурни ориентири на пътя, между контурите на чистия релеф и неговата пясъчно разпадаща се краткотрайност, в крайна сметка – между категоричността на човешките творения и съмнението, с което природните светове подозират полезната смисленост на неговите усилия. Колкото и неочаквана да е посоката, тръгването-изричане винаги и по особен начин задължава, дори и с цената на това да осъзнаеш трудността на собствения си избор. Казано със стиховете на Катя Белчева – „Вървя по обратната страна на думата/към началото./Ако изрека част от себе си на глас,/вече няма да е репетиция./Повтарям мисълта,/зашивам смисъла/в подгъва на мълчанието./Не е лесно да изсипеш всички истини/като карфици”.








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: May 30th 2011
Изпратил: Гергина Кръстева
Посещения: 1150






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.05 Секунди