Данило Киш: Магичното завъртане на картите - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Credo

Две важни причини помагат да се разбере по-добре този бурен период от живота на Карл Таубе — нелегалността и многобройните псевдоними, с които си служел по онова време. Известно е, че посещавал емигрантските кафенета, че си сътрудничел с Новски[4], че общувал не само с унгарските, но дори и с немските и руски емигранти, че под псевдонимите Кароли Беатус и Кирил Байц пишел статии в левичарските вестници. Един непълен и доста несигурен списък на работите му от този период обхваща някъде към сто и тридесет студии и статии, а тук ще посочим само онези, които беше възможно със сигурност да дешифрираме по известна ожесточеност на стила (което е само другото название на класовата омраза): Религиозният капитал; Червеното слънце или за някои принципи; Наследството на Бела Кун[5]; Белият и кървав терор; Credo.

Неговият биограф и познат от емигрантските дни д-р Томаш Унгвари дава за Таубе следното описание: “Когато през 1921 год. се запознах с другаря Байц във Виенската редакция на списание “Ма“, тогава редактирано от колебливия Лайош Кашак, бях изненадан от неговата, т.е. на Байц, скромност и спокойствие. Макар да знаех, че той е авторът на “Кървавият терор“ и “Credo“ и други текстове, по никакъв начин не можех да свържа екстремизма на неговия стил с този кротък и мълчалив човек с очила с висок диоптър, който правеше впечатление на срамежлив и лесно смутим. И странно — продължава Унгвари — по-често го чувах да говори по медицински проблеми, отколкото по политически. Веднъж в лабораторията на клиниката, където работеше, той ми показа педантично подредени стъкленици със зародиши в различни фази на развитие. Всяка стъкленица носеше етикет с името на някой убит революционер. По този повод той ми каза, че на Новски буквално му призляло, когато видял зародишите. Този тих младеж, който, макар и двадесет и две годишен изглеждаше като зрял човек, много скоро влезе в сблъсък не само с полицията, която от начало дискретно го следеше, но и със своите сподвижници. Той смяташе, че нашите акции не са достатъчно ефикасни, че статиите ни са прекалено меки. След четири години във Виена, разочарован от бавното темпо на революционните промени, той замина за Берлин, където според него тогава се намираше “ядрото и сърцето на всички най-добри бежанци от Европейската тъмница”. От тогава до 1934 год. изгубихме следите му. Понякога, в някоя написана под псевдоним статия, ми струваше и мисля, не се лъжех, че разпознавам изреченията на Таубе, в които “като да беше вграден детонатор” (както е казал Лукач). Известно ми е,че до арестуването си бил сътрудник на Ернст Телман. Тогава през пролетта на 1935 год. четохме речта му пред Интернационалния Форум в Женева, в която направи ужасите в Дахау обществено достояние и още веднъж предупреди света за опасността: “Съблазън броди из Европа, съблазънта на фашизма“. Слабаците, възхитени от силата на нова Германия, от нейните загорели момчета и яки амазонки, дефилиращи под звуците на строги маршове, за миг се сепнали, слушайки пророческите думи на Таубе. Но това било само за миг. Тогава Таубе, предизвикан от провокацията на един известен френски журналист, свалил сакото си, смутено, но решително повдигнал ризата на гърба си и показал още незарасналите следи от тежки рани. Щом, обаче, нацистката официална пропаганда нарекла проявата на Таубе “комунистическа провокация”, същите тези слабаци отхвърлили всякакво съмнение — за нуждите на европейския дух са необходими нови, силни хора, а пък такива се закаляват с кръв и огън. Така дори онзи журналист, макар и за момент стреснат от живите рани, в своята статия отхвърлил всякакво съмнение и всяка очевидност, отвратен от слабостта си и малокръвието на своята романска раса, ‘която се разхленчва само при споменаването на кръв’.”

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а