Драгомира Вълчева: “Филогелос” — сборник с вицове от IV-V в. - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Филогелос през Фройд, с дискретното участие на мистър Фреймфит

Клетият мистър Фреймфит, освен че ми причини конюнктивит, е написал и статия, озаглавена “Иронията като релевантна неуместност” и публикувана в прашния (оттам и конюнктивитът) тридесет и втори брой на Journal of pragmatics, който забърсах с мокра кърпичка в една затънтена библиотека, точно под купола на локалната ми алма матер. В началото на статията мистър Фреймфит прави обзор на прагматичните подходи към иронията, а после излага своя собствена теория, според която всяко иронично изказване бива релевантно (т.е. имащо отношение) и в същото време неуместно спрямо придружаващия го контекст. Нямам представа какъв им е проблемът на хората, които влагат толкова усърдие да раздробяват чрез анализ различните подразделения на смешното. Като академичен кадър на държавния университет в Йънгстаун, мистър Фреймфит би следвало да живее в добре уредено общество, както и да работи в условия на безпрепятствен достъп до всякакви бази данни и книжни фондове, тоест да няма никакви проблеми. В най-лошия от случаите човекът може да е бил фрустриран от тъпото кудкудякане на жена, любовница, шеф на научно звено или към каквото там го е закрепостила нуждата от сигурност или иронията на съдбата. Е, при наличието на подобни предпоставки какво му остава на човек, освен да се оттегли на уединено място и написвайки обзорен опус за иронията, автоматично да се впише в необозримия дискурс за смешното...

Необозрим-необозрим, обаче с нашата мания да подреждаме фактите по темпорални оси, можем да забележим, че поне по отношение на вицовете нещата си имат своята начална точка. Първият запазен сборник с вицове се казва “Филогелос” и датира от IV–V век. На старогръцки philogelos означава “смехолюб”. Произнася се с ударение върху третата сричка, броено отдясно наляво: “филОгелос”. Сборникът съдържа 265 мини наратива със смехотворна поанта, ако приемем, че това е подходяща дефиниция за виц (но пък, ако разчитаме да си умрем от смях, четейки “Смехолюб”, добре ще е да се насочим към по-ефективен начин на самоубийство). Датирането на сборника в IV–V век е възприето с оглед на някои споменати битови подробности, например практиката да се носи панталон — първоначално елемент от мъжкия костюм само при варварските племена. Тържествата по случай хилядагодишнината от основаването на Рим се появяват някъде като декор и закотвят terminus post quem в 248-ма година, макар че част от вицовете несъмнено произхождат далеч преди тази дата. В действителност съществуват сведения, че в Гърция е имало сборници с шеги още през IV век пр. Хр. Според свидетелството на Атеней [1] в Атина действала група “на шейсетте”, които се събирали в храма на Херакъл и си разказвали смешни истории, а Филип Македонски бил толкова възхитен от тях, че им платил солидна сума, за да му пратят запис на шегите си. Все пак “Филогелос” остава единственият образец от този вид до времето на Ренесанса, когато италианският хуманист Поджо Брачолини (1380–1459) издава колекция от забавни истории (“Facetiae”), написани на латински.

Опитите за по-нататъшно вникване във “Филогелос” увисват в непрогледния смислов вакуум, образуван от пълното отсъствие на древни теории за вицовете. Разбира се, гръцката философия едва ли може да бъде заподозряна в липса на рефлексия върху смешното и за да не пропуснем всичко, ще отбележим само, че Аристотел полага този въпрос в полето на комедията (в “Поетика” [2]) или в предписанията за прилично поведение, съобразено с нормата на златната среда (в “Никомахова етика” [3]). В по-ново време Фройд обаче е написал “Вицът и неговата връзка с несъзнаваното”, така че “Филогелос” спокойно може да бъде разглеждан и през Фройд — от респект към името му, в името на експеримента или по някаква друга, недотам съзнавана причина.

Вицовете в анализа на Фройд [4]

1. Техника на вицовете.

Според използваната техника вицовете се делят на вербални и концептуални. Вербалните вицове си служат с три основни техники:
(а) сгъстяване
Пример за сгъстяване е “фамилионерно” [familionär] — образувана от Хайне сложна дума, в която се вмества разгърнатата фраза “толкова фамилиарно, на колкото е способен един милионер”. (47 с.)
(б) многократна употреба на един и същ словесен материал
Частен случай на тази техника е повторението на дадена дума с леки формални изменения: напр. traduttore–traditore [ит., “преводач-предател”]; amantes amentes [лат., “влюбените са луди”]. (67 с.)
(в) многозначност на думите
Във фразата “c’est le premier vol de l’aigle” [фр., “това е първият полет на орела”], казана по адрес на Наполеон III, се играе с полисемията на съществителното “vol”, което означава “полет”, но и “кражба”. (71 с.)

При концептуалните вицове трите основни техники са следните:
(а) погрешно разсъждение
Тук логиката се използва, за да прикрие някакво неправилно съждение, някакво изместване в хода на мисълта. Сред вицовете, с които Фройд илюстрира тази група, има няколко от поредицата за Schadchen (професионален еврейски сватовник) (99 с.):

“Един еврейски сватовник защитавал предлаганата от него булка срещу възраженията на бъдещия й жених:
— Никак не харесвам тъщата — казал женихът. — Страшно неприятна и глупава жена.
— Но ти ще се жениш за дъщерята, а не за майката, нали така?
— Да, обаче тя вече не е млада и въобще не може да се нарече красавица.
— И какво? Може да не е млада и красива, но за сметка на това ще ти бъде вярна.
— Освен това не разполага с много пари.
— Какво общо имат парите? Няма да се жениш за парите, я! Мислех, че имаш нужда от жена.
— На всичко отгоре е и гърбава.
— А ти какво очакваше? Не може ли да има поне един недостатък?”

(б) обединяване
При тази техника се получава неочаквано обединяване на две разнородни идеи. То може да се постигне например чрез съюза “и”, както е в изречението на Хайне: “По принцип жителите на Гьотинген се подразделят на студенти, професори, филистери и магарета.” (108 с.)

(в) косвено представяне
Нещо може да бъде представено по косвен начин чрез своята противоположност, чрез алюзия, чрез аналогия и прочие. Примерът за представяне чрез противоположното отново е от Хайне: “Тази дама напомня за Венера Милоска в много отношения: също като нея тя е извънредно стара, зъбите й липсват до един и има бели петна върху жълтеникавата повърхност на тялото си.” (109 с.)

2. Цел на вицовете.

Крайната цел на вица е да избегне различни видове ограничения и да отприщи източници на удоволствие, които с времето са станали недостъпни за нас поради цивилизационни наслоения и образователна обремененост. По-конкретно според целта си вицовете биват:
(а) невинни (те са цел сами по себе си),
(б) тенденциозни (обслужват някаква цел извън самите себе си).

Най-разпространени от тенденциозния вид са враждебните вицове. Те се стремят да представят някакъв враг като дребен, жалък и комичен и така да доставят удоволствие чрез постигане на надмощие над него. В този случай препятствието пред пряката агресия срещу врага е вътрешно — най-често от естетически порядък. Враждебните шеги могат да изразяват и критика срещу високопоставени особи, преодолявайки в този случай препятствия с външен характер. Атакуват се също институции и догми — морални или религиозни. Най-сетне обект на критика може да бъде и самият разказващ субект, както и субектът като представител на някакво колективно тяло, например етническа общност. По повод любимите си еврейски вицове Фройд не пропуска да вметне, че едва ли съществуват много народи, които са склонни да се забавляват до такава степен за сметка на собствения си характер (157 с.).

3. Механизъм на удоволствието и психогенезис на вицовете.

Стана ясно, че вицовете постигат ефект на удоволствие чрез преодоляване на външни или вътрешни бариери. Във втория случай се премахват вече съществуващи задръжки, в първия случай се осуетява възможността за възникване на нови. По принцип както за създаването, така и за поддържането на задръжки се изисква някакъв “психичен разход”, следователно във формулата на успешния виц “набавеното удоволствие съответства на спестения психичен разход” (166 с.).

Някои импликации относно “Филогелос”

1. Ако погледнем протагонистите на “Филогелос”, можем да заключим, че гръцките вицове са тенденциозни, като критиката им е насочена срещу педанти, сребролюбци, жители на Абдера (в Тракия), жители на Сидон (във Финикия), жители на Кима (в Мала Азия), шегобийци, грубияни, некадърници, страхливци, мързеливци, завистници, чревоугодници, пияници, хора с лош дъх, жени с разпуснат нрав и женомразци. Но вглеждайки се по-внимателно, какво установяваме? Установяваме, че почти половината от корпуса на “Филогелос” е заета от вицове за педанти. В случая с “педант” превеждаме за удобство гръцкото “scholastikos”, което в дадения контекст означава “иначе образован човек, на когото обаче му куца логическото мислене”. Не само в серията за педантите, но и почти навсякъде основната техника на вицовете се състои в прикриването на погрешна логика зад уж логични разсъждения. Излиза, че гърците всъщност се надсмиват над собствената си рационална образованост и в крайна сметка постигат удоволствие чрез разтоварване от бремето на критическата мисъл, на софистиката, на реториката.

2. “Вицът е двуличен палавник, който служи едновременно на двама господари” — казва Фройд (208 с.). Вицът трябва непременно да бъде разказан и на някой друг. Разказващият вица си доставя удоволствие, като спестява психичен разход чрез отстраняване на някаква задръжка, но истинско облекчение може да получи само с посредничеството на още едно лице в ролята на слушател. Инвестирайки вицовете в писмен сборник, Филагрий и Хиерокъл — хипотетичните съставители на “Филогелос” — мултиплицират до безкрайност броя на потенциалните си адресати, при което набавеното удоволствие и съответното му облекчение вече би трябвало да са достигнали астрономически размери.

3. Фройд предполага тясна връзка между механизмите на вица и съня. И в двата случая протичат процеси на сгъстяване, представяне на идеи по косвен начин, изместване от нормалния ход на логиката, водещо до абсурди и безсмислици. Потиснати в несъзнаваното мисли се изплъзват от опеката на цензуриращия разум. Сякаш предусетил това характерно родство, “Филогелос” е съхранил и вицове, в които нонсенсът на съня директно се прелива в абсурда на умишлено приспаната разумност:

Един педант сънувал, че е настъпил гвоздей. Събудил се и превързал крака си. След като се осведомил за причината, приятелят му казал: “С право ни наричат глупаци. Защо ти е трябвало да спиш събут?”

* * *

В качеството си на човек, който не е успял да запомни дори и четвърт виц в живота си, аз, разбира се, изобщо не съм наясно защо ми се случва да представям сборник с вицове. Но то пък кой ли е наясно защо му се случва това, което му се случва. Нещата са ужасно неуместни, макар и релевантни. Знам, знам, така е, докато сме тук, неволни жертви на нелепи гравитации, няма измъкване, любими simplicissimus. Когато минаваш, рефренът винаги е “eat me in the space”. Ето че пак успях да не се изкажа адекватно. Извинявайте, извинявайте.

Напред (2/2)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а