литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Новелата: между статута и статуса на сокола
Борис Минков, Пловдив 2005, изд. Летера


Страница: 2/3


Соколът в отношението между пари и разказ
(първи екскурс)


Когато знатната дама, след дълго отклонение в куртоазната реторика, все пак достига до изказване на своето желание да получи сокола, рицарят, който до този момент по същия начин неизменно е обличал куртоазно както желанията си преди, така и отговорите на нейната реторика в сегашния момент, заплаква, с което внезапно прекратява режима на добрия тон. Дамата разбира прекратяването не само като отказ, но и като пресупозитивно включване на миналата ситуация (търсенето на различни, но намиращи се винаги извън сокола начини за спечелването на любовта на дамата), чиято актуалност е поставена под съмнение от неизяснения статут на сокола (като поставян в ценностната йерархия на рицаря по-високо или по-ниско от любовта на дамата). Разсейващият недоразумението уточняващ (и в този смисъл втори, дошъл след плача) отговор на Федериго гласи, че сътресението не се съдържа в статута, а в статуса на сокола. Когато обеднелият в следствие на нещастната си любов рицар е поднесъл сокола си на дамата като ястие, той не е предполагал, че тъкмо в този момент тя го предпочита “в съвсем друг вид”[1]. Този праг, който изяснява връзката между двете състояния на сокола, изразяваща се с опозицията на предикатите от двете страни на времепротичането на историята[2], не е задължително да бъде обозрим. Евентуалната непрозрачност на пространството между двете предикативни състояния, която в случая е реална само за дамата, докато в същото време рицарят вижда “през нея”, следва да раздели историята на две части, като разказвачът само допуска какъв може да бъде характерът на съществуващата връзка между двата края. И докато в конкретния случай соколът на Федериго няма хипотетичната възможност да се явява в кой знае колко различни помежду си статуси, то разгърнатата в хипертрофирането на куртоазната реторика повествователна ситуация набелязва макар и в най-общ вид основните си варианти, формирани едновременно както около осите ‘сега — преди’ и ‘знание — незнание’, така и около променящите се в зависимост от разположението по тези оси отношения между разговарящите.

Реторическите експликации в разговора около сокола повтарят движенията на любовтото преследване от началото на новелата. Това е отчетлива игра на дистанциране и приближаване, в която соколът се явява стойностен еквивалент; в този смисъл обсъждането прераства в разговор, който непрекъснато пулсира между процедурата по договаряне на цената и уточняване на това какво представлява ценното. При това новелата налага един краен субективизъм като арбитърска гледна точка в обсъждането, независимо от присъствието на странични персонажи (като приятелката на дамата и нейните братя), които имат единствено ролята на непредубедени свидетели при договарянията. В същото време обаче става дума и за обективни дадености; новелата е също и разговор за непомерното харчене в “предишното” и крайната оскъдица в “сегашното” — състояния, които са напълно измерими. В тези две времеви точки става размяна на ролите по отношение на това кой е агентът на приближаващото куртоазно ухажване, преследващ и преследван сменят местата си, подготвя се нова концепция за даването и приемането. Като стратегии на усвояване на действителността разточителството и разказването имат типологично сходни основания. Това са стратегии на реторическото и технизиризащото, на отдалечаването и отлагането, на контенето и натруфеното; те — в противовес на парите като медиум на аскетичното — работят за триумфа на ирационалното. Новелата възприема това противопоставяне като фундаментално за човешкия опит. Изначален човешки рефлекс е да се решават сложно и описателно (или куртоазно в дадения случай) конкретни задачи. Дори когато е принуден да излезе от режима на инструментализиращата самия него куртоазност, човекът прави това с реторически жестове. Жестът на пожертването на сокола, допълнен с разполагането му върху “единствената белоснежна покривка, която му била останала [на Федериго - Б. М.]” [3], е също така дълбоко разточителен. Той е отговор на онази непомерност, с която дамата, идвайки с молба да й бъде подарен соколът, твърди, че е дошла да възнагради Федериго за всички загуби, понесени заради нея в предишно време[4]. Това последно прахосничество на рицаря поставя въпроса за жертвата по особено остър начин. Жертвата, която не успява в своето предназначение да доведе до утоляване на своевременното желание (като не получава птицата, синът на дамата умира), предизвиква утоляване на предишно желание, при което обаче се снема статутът й на жертва. По такъв начин, след като и без това в хода на разказа до този момент разменната му стойност е била определяна винаги под доминацията на индивидуалното, на сокола вече не се гледа като на рационализиран еквивалент на привличането. С момента на хвърлянето на перушината, краката и клюна на сокола пред дамата, и то изрично посочени в качеството им на доказателство[5], Федериго окончателно се връща в демонстрирането на богатство. Този момент представлява затварянето на онази реторическа разточителност, която беше започнала привидно парадоксално сред най-големия недостиг с очевидно излишната преценка на статуса: “и понеже не разполагал с друго, Федериго опипал сокола, видял, че е доста тлъстичък и решил, че птицата може да стане достойно за дамата ястие” (подч. мое - Б. М.) [6].

Темпорализирането на схемата на действието е една от най-значимите трансформации, които Бокачо осъществява спрямо използваните от него жанрови форми. Спорът за различните статуси, както и смените между статусите, може да се възприема и като следствие на това темпорализиране. В перспективата на предлитературния опит на описваните от Жол прости форми промените в статуса се разчитат като метаморфози. Темпорализирането обаче налага важната перспектива, от която изглежда, че лутането между различни проявления, между различни метаморфозни фази, е в динамично равновесие с говоренето за това лутане, че протичането на разговора и взаимните очаквания за него определят не само разполагането на ценността на отделните предмети и хора, но и договарят ролите, под които тези предмети и хора участват в разказа, лабиринтите на разговора заедно с лутането на имплицирания възприемател в тези лабиринти определят техния статут и статус.

Преминаването на рицаря Федериго между състоянията на богатството и бедността не очертава просто профила на определен набор перипетии. Това е израз на вече набелязаната опозиция между реторическата изобилност на разказа и парите като медуим на аскезата — противопоставеност, определяща присъствието на човека в света. Мисълта за ‘пазара’ в тази новела е трайно свързана с конципирането на “обществото”; това е мястото на естественото обкръжение, в което за да бъдат възприети, опосредстването и обявяването преминават през призмата на размяната (рицарят е говорел за любовта си, устройвайки разхитителни угощения в своята среда). Въпреки че е механизъм, изначално основаващ се на природното, пазарът поема от антиприродната техницизираност на свързания със заобиколки, запъвания, възпирания и реторики разказ. Федериго е харчил безогледно именно защото е антропологизирал пазара на обществените анонси, защото му е привнесъл твърде много разказ. Престижът наистина представлява важно сечение на това вторично обвързване на пазара и разказа, но заради това си разполагане престижът е залог както на реторическата правилност, така и на всяко отделно решение с оглед на една бъдеща платежоспособност.



Бележки

[1] Бокачо, Джовани: Декамерон, С., 1970, стр. 465.

[2] Виж наративната схема на Данто: Danto, A. C.: Analytical Philosophy of History, Cambridge, 1968, p. 236.

[3] Бокачо, Джовани: цит. съч., стр. 464.

[4] пак там, стр. 463.

[5] пак там, стр. 465.

[6] пак там, стр. 463-464.








Назад Назад (1/3) - Напред (3/3) Напред




литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.09 Секунди