Борис Минков: Издадоха бордовия дневник на Стефан Кисьов - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Сред всичките емигрантски истории, които в последните години успяха да досадят на читателя с неизбежната си баналност и старомодност, книгата на Кисьов “Никъде нищо” е може би най-скучната. Тази скука е безспорно нарочно подготвена. Тя идва да каже, че този роман няма нищо общо с традицията на предишните, които преливаха от излишни страсти, носталгични комплекси по руски образец, от заклинания, верижни ритуали на прекрачването и нелепи обобщения с ескалираща народопсихологическа претенция.

В същото време обаче авантюрният модел, чийто скелет книгата на Кисьов грижовно пази, носи със себе си цялата гама от горе набелязаните преживявания, с които аматьорската литература маркира така нареченото поантиране. Лаическото писане не може да бъде “жестоко” или “мъжко”, както започна да се говори в мършавата секундарна литература за подобен род текстове. Напротив, то има доста общи черти с женското. Тук давам примери само в рамките на петнадесет страници от книгата: “Прииска ми се да умра” (стр. 151); “Какво ли бяха преживели?” (стр. 161, употребено в силната позиция на завършване на отделна глава); “Изведнъж ме обзе ужас” (166); “Чувствах се като в ковчег. Жив заровен” (169); “Погледнах я като втрещен”; “Стори ми се, че сънувам кошмар” (168). Ако към тези примери се прибавят хилядите “Проплаках” и характерното за начеващите писатели прекомерно доверие на лесните логически обрати (като случая с полуслепия адвокат, държащ в ръцете си съдбата на бедните емигранти), това вече до голяма степен изчерпва арсенала на четивото, което и след като се е отказало да бъде забавно, като е отказало да познава синонимията, не е станало хладнокръвно заради собствената си техническа немощ.

В жанров план нещата стоят по следния начин: опитът за създаване на хладнокръвен роман се проваля напълно, тъй като Кисьов използва като подложка не репортажа, а бордовия дневник на български турист от 80-те години. Подобен дневник отбелязва като всеизвестна наличност плетеницата от улици на непознатия град, за да насочи следващия минаващ по същия път или по книжния му еквивалент към мястото, където обменят свободно пари без документ и над лимита от няколко лева на ден или където продават евтини кожени якета. Кражбите не са вписват в бордовия дневник, но не от излишна “срамежливост” (иначе този дневник обявява и местата на безплатните тоалетни), а от изострено пътешественическо съзнание. Както показва допълнителната книжна кола с разкази, идващи след романа, с този проблем се занимават други жанрове.

Очевидно е, че тази книга по никакъв начин не представя “нещата от живота”, както се опитва да заблуди, а само маркира отдавна познати клишета, изкълчени лафове, на които отвсякъде им личи, че не познават нито един от социолектите, за които претендират, отдавна изчерпани мотиви и мотивации, пренесени без усилие върху схемата на цикличните перипетии.

Колкото до въпроса дали авторът наистина успява да се въздържи от изкушението да проектира своето Свръх-его върху персонажа си, може спокойно да се отговори, че не е така. И ако посочването на подобно несъществуващо (а и в крайна сметка напълно безинтересно за оня читател, към който книгата уж се е прицелила) отделяне е характеристиката, която трябва да се даде на романа, значи нещо не е наред в критериите и понятията при т.нар. критическо писане. Някак си не върви една аматьорска авантюрна история да се представя като “място на консолидация на българския роман”.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а