Мирослав Димитров: За доброто гребане - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Ако, докато блажено съзерцаваш морето, в погледа ти се появи старец с поочукана лодка и вниманието ти е шумно привлечено от точно тази част от пейзажа, машинално проследяваш движенията му.

Веднага разбираш, че това са бавните, почти лениви, сигурни движения на стар рибар. Избелялата и на места прокъсана фланелка с небрежно набрани ръкави, сякаш случайно метната върху загорелия гръб само потвърждава първоначалното впечатление. После, ако отместиш поглед към носа на лодката, ще видиш — нищо по-естествено от това — нямото възхищение в очите на приседналото там десетина годишно момче. Сякаш избелелите, нацепени от слънцето и водата гребла и загорелите мишци, които ги въртят са онези чудни магически материали, от които се създава философският камък.

Съвършенството на тази гледка, разбираш миг преди да отместиш поглед, се нарушава единствено от почти идеалната неподвижност на лодката, която променя само положението спрямо собствената си ос. Знаем, че при такова гребане лодката трябва да е вече при хоризонта — тогава? Ами тогава просто трябва да се вгледаш по-внимателно в неизменно бавните и сигурни движения на стареца. Наистина има нещо смущаващо, но трябва да внимаваш. От много взиране човек лесно може да сбърка и да открие грешка там, където няма нищо нередно. Затова си двойно по-внимателен. Ето, лодката напредна с няколко сантиметра, старецът отново се навежда, блъскайки без видимо усилие потопените весла — лодката потрепва докато ръцете му се събират хоризонтално изпънати пред гърдите. После натиска леко и греблата с тихо шумолене излизат над водата; придърпвайки дръжките им при гърдите си, той изпъва гръб назад и двете лопати се стрелкат по водната повърхност като крачка на педомерка, за да се потопят с плясък при достигане на мъртвата точка.

Странно, нали? Сякаш старецът гребе наопаки. Но, както казахме, човек лесно може да сгреши в преценката си. Сигурен ли си? Напълно възможно изглежда. Може би той гребе правилно и нещо друго кара лодката да потрепва, а носът й да подскача към брега или току да сочи в открито море като развалена стрелка на гигантски компас. Как може да знаеш това? Опитваш да си припомниш кои бяха правилните движения, полезният ход на веслата, как се движи тялото и — най-после — как гребеш ти самият? За нещастие точно сега това ти се струва невъзможно.

И докато ти седиш объркан на брега, старецът повтаря същото отново и отново, вперил сериозен, почти строг поглед над възхитената глава на момчето — право напред, по посока на въображаемото движение.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а