Георги Гочев: VOGELFREI<br>1881 г. без Маркс II - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

VІ. ИЗГНАНИЕТО

Домът на Дидим Закс.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Е, готов ли съм… какво ми е?

Дидим Закс: Заморяваш ли се, когато ходиш?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Понякога…, но доста вървя… заради работата…

Дидим Закс: Имаш ли сърбеж, когато уринираш?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Защо ме питаш…

Дидим Закс: Не се притеснявай, сега те преглеждам като лекар… притесняваш се от приятеля…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Има ли от какво да се притеснявам?

Дидим Закс: От колко време имаш обриви?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Ами, общо-взето, след около месец, откакто вие се появихте (смее се)… може да сте ми лепнали някой немски вирус.

Дидим Закс: Едва ли, значи година и половина…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Някъде там… всъщност смятате ли да се връщате…

Дидим Закс (смее се): Не и докато има в Германия общо избирателно право…

Пиер Жарден-Ламаркьор: То и тук имаше…

Дидим Закс: Имаше… аз какво казвам. В Берлин почти не останаха парижани.

Пиер Жарден-Ламаркьор: При вас е друго…

Дидим Закс: Е, ние имахме и октомврийски закон… и в резултат вече нямаме социалисти… а професионални изгнаници. Гади ли ти си често?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Понякога сутрин… просто пием много напоследък. Важно е, че се отървахте…

Дидим Закс: Замалко да ни подгонят и към цирка, но ми се струва, че циркът, който забъркаха досега, ги подсети, че на арената ще трябва да пуснат и някои от техните, за да изглежда по-истинска борбата… а в такъв случай ще пострадат. Колкото и да ни изтощават, все нечий врат щяхме да докопаме. Общо избирателно право – когато го получихме, някой се пошегува да стягаме багажа.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Сега ще си починеш…

Дидим Закс: В професионален план не е добре, защото губя навика… ставам по-лош лекар.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Като революционер обаче…

Дидим Закс: Не знам, повече се надъхвам, не знам… на моменти не ми се гледа…

Пиер Жарден-Ламаркьор: И аз съм така… дано не е от болест…

Дидим Закс: Опитваме се да разберем… имаш ли някакви оловни съдове?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Много знам… ще питам Сибил. Имам сребърни. Брей, как се опули… знам за Йоаким и нея, онзи ден ги видях заедно… ти май се поизмори, я седни малко.

Сяда.

Дидим Закс: И на мен често ми се гади… тия години обърнаха главите на всички – ще се издавим, Пиер, в кръвта, която зашуртява, ако си прекомерно свързан с навика… И какво става в семейството – какво стана с баща ми, с братята му и децата им… Ние, които преди двайсет години се наричахме “превратаджии” в сводките, сега се нарекохме “революционери”, но виреем много по-добре при легалните средства, в леглата си, в полегнало положение…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Емблемите не стоят по прашна кожа…

Дидим Закс:… законността ни била убивала – при тази законност добиваме яки мускули и хубави бузи, и ако бяхме по-набожни, щяхме да прецъфтим в смъртта за един вечен живот. Онези, как да ги нарека – спекуланти на новата законност, само ни дразнят, за да излезем на улиците, а те да напечелят от бъркотията; ако обаче си траем, рано или късно сами ще нарушат фаталната си вяра в “законите преди всичко”. Нима онези, които днес са по кабинетите, не са вчерашните “превратаджии”, не ги ли познаваме колко са хитри – от преврат на преврат те са все при горивната камера: да не би ние да предизвикахме гражданите и войската през 1866 г.; ние ли прогонихме хановерския крал, хасенския курфюрст, насауския херцог. Съборилите три богопамазани корони се оплакват от преврат! Нека прекарват законопроекти против превратаджиите, нека направят целия наказателен закон на каучук; ако се опитват да удържат работниците, ще трябва нещо повече от примери за повратливото им приятелство, за печалба-симпатиите им. Да нарушат конституцията, да въведат диктатура, да върнат regis voluntas suprema lex! Те толкова ли са глупави? А ние какво да се оплакваме от навика?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Ще те правим французин… е, не боли толкова.

Дидим Закс: Не виждам как ще стане…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Сега е доста по-лесно… преди няколко години, в деня на годишнината от битката при Ватерло един от депутатите в Националното събрание се развика: “Аз по-малко се боя от нахлуването на прусаците, отколкото от навлизането на революционни емигранти във Франция”. Очевидно тонът се е променил.

Дидим Закс: Съвсем ли си сигурен? Онзи ден в болницата, през която минавам почасово за общи прегледи, някакъв болен ми се нахвърли; със сигурност беше разпитал какъв съм, каза ми: “J’aime mieux la terreur blanche que la terreur rouge!” – голям умник, определено. Отговорих му: “Случил си, че днес съм в бяло”, а след два дни се влоши и трябваше да го оперирам. Не знам дали се оправи, но ми стана неприятно, когато след епиграмата му болните наоколо френетично изръкопляскаха.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Това е френското гостоприемство… ще свикнат.

Дидим Закс: Как ще свикнат, като заради проклетите милиарди и глупостта на вашия Наполеон германците ви станаха кръвни врагове… още повече, че Бисмарк връщаше пленените полкове да стрелят комунари… на кого ги приказваш тия…

Пиер Жарден-Ламаркьор: При толкова промени, при толкова новости, не е трудно… то не е насочено към вас, не е лично, можеше да е всеки…

Дидим Закс: Но не е…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Виж какво, Дидим, ние дълго сънувахме и не можеш да ни виниш, че се дразним на чужденците… Изсънувахме цяло обсадно положение, в което всеки беше застрашен и всеки, който млъкна, оцеля. Нямахме никаква силна подкрепа: Планината се напъна и роди някоя и друга петиция, колкото за вътрешните страници на няколко малотиражни вестника, но накрая отдаде и последната си морална бариера – девствеността на конституцията…

Дидим Закс: Пиер, не мога да ви съжалявам… чак толкова.

Пиер Жарден-Ламаркьор:… военните ни тревожиха с пъшкането, че ги поставили да пазят в очакване; депутатите се опитаха да подгонят Третия и малоумното му правителство заради историята с Рим – позоваха се на вече развратената конституция – нищо. После затвориха вестниците, продадоха печатарските машини да правят на тях плакати за театрите на Втората империя, редакторите-социалисти направиха приятелки на негрите по колониите. Всички млъкнаха, но доброто беше, че и роялисткият бяс се кротна.

Дидим Закс: Принуди ги собствената им глупост – Наполеон, преди да стане император, искаше да стане крал, а вместо това стана длъжник на едрите кредитори. И когато го напънаха да връща, плати без много уговорки издръжката на Луи Филип, върна му испанските картини, и седна да умува над “Aut Caesar, aut Clichy”, или император и протеже на заемодателите, или в затвора за дългове.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Но така звучи много статично…

Дидим Закс: Защо да е статично, както казваш? Вътрешен мир в някогашния речник означаваше работа за военните навън, наказателни експедиции…

Пиер Жарден-Ламаркьор: И какво? Вътрешен мир – сандък за ценните ми придобивки от петте войни: ядох ги копитата на кримските амазонки; ядох ги – луксозните виенски череши; от Индокитай какво – жълта треска; Сирия – шепа нагорещени от пясъка фурми; Мексико – широки матраци и евтини услуги; Германия – няколко милиарда по-малко в ръцете на едрите банкери.

Дидим Закс: От милиардите стана такъв парник, че не се дишаше. Едрите фабриканти ги завъртяха, а заедно с това и главите на младите момичета, които хукнаха да стават работнички, вместо да си гледат семейството. Колонизираха селата вашите милиарди, Пиер, ето това направиха.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Ясно е, че и сега никой не е доволен. Чуй само какво викат. Партиите извън властта: “Corruption!” Народът: “A bas les grands voleurs! A bas les assasins!” Памфлетите: “La dynastie Roth shild… les juifs rois de l’epoque… rien pour la glorie… la paix partout et toujours!” Но да си призная, това ми се струва по-нормалното. Републиканските филипики повече ми допадат.

Дидим Закс: Прав си, но отговори ми… без да се сърдиш… имал ли си странни контакти… наскоро…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Доста рязко… това за амазонките и черешите беше метафорично…

Дидим Закс: Разбирам, Пиер, но да бъдем честни, мисля, че имаш сифилис, при това напреднал, а това е опасно…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Какво говориш? Да не се побърка?

Дидим Закс: Имаш всички симптоми… освен ако не си се отровил с нещо…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Сигурно така е станало… непременно ще питам за съдовете, съдовете, Дидим… сърцето ме боли често…

Дидим Закс: Това не е добре също… вероятността да си се отровил обаче е много малка… моля те, не се сърди, помисли за контактите…

Пиер-Жарден Ламаркьор: Да не те хвана страх…

Излиза ядосан.

VІІ. VOGELFREI

Стаята на Йоаким Закс.

Йоаким Закс: Не разбирам. Видя ли много нови неща?

Сюсон: Не ме разпитвай. Уморена съм.

Йоаким Закс: Защо обикаляш толкова, работата в града не е лоша.

Сюсон: Сравнявам, гледам…

Йоаким Закс: Какво толкова сравняваш?

Сюсон: От теб – уместен въпрос. “Едно и също” – това искаш да кажеш, нали.

Йоаким Закс: Тогава… как издържаш?

Сюсон: Там еднообразието е някак различно, а и съм израстнала с това… знаеш за баща ми, знаеш за тифусните ми кошмари…

Йоаким Закс: Тоест – ти си възпитана в това.

Сюсон: Слабо е, никой не го е искал.

Йоаким Закс: Имунизирана…

Сюсон: За тялото може би…

Йоаким Закс: Ако се разболееш?

Сюсон: За мен няма да е бедствие… най-много да поседя малко сама.

Йоаким Закс: Не се ядосвай, опитвам се да разбера какво те дърпа така упорито.

Сюсон: Защо просто не приемеш, че си струва?

Йоаким Закс: Да, че си струва.

Сюсон: Няма как по-лесно да ти го обясня.

Йоаким Закс: Пак не те разбирам. Трупа се.

Сюсон: Така си се учил… тези места са за теб само примери.

Йоаким Закс: И така не става… всъщност баща ми винаги е бил отворен…

Сюсон: Да, да… ако кажа… на несправедливости, на грозното… ще ме разбереш.

Йоаким Закс: Добре, но ти каква работа имаш там?

Сюсон: Би било неискрено да кажа, че преживявам…

Йоаким Закс: Толкова да кажеш, че и съпреживяваш…

Сюсон: Деля онова, за което говориш…

Йоаким Закс: Ако дойда с теб?

Сюсон: Повече няма да искаш.

Йоаким Закс: Веднъж поне бих изтърпял.

Сюсон: Няма да се мъчиш срещу скуката си обаче.

Йоаким Закс: Нали там е… плътно, точно така… плътно.

Сюсон: Да си обграден, запазен, вместен – няма да си, повярвай ми.

Йоаким Закс: Ще ми обясняваш на място.

Сюсон: Няма да се получи.

Йоаким Закс: Добре, може и да си права… но не означава ли, че и ти се заблуждаваш?

Сюсон: Тръгвам с това опасение… като премина…помериума, изчезва.

Йоаким Закс: Тоест те се доближават към нас.

Сюсон: И вие им пречите.

Йоаким Закс: Опитваме… но неизбежно ще ги приобщим; ако ще се пазим от тях, трябва да ги приобщим.

Сюсон: Друго е.

Йоаким Закс: Какво?

Сюсон: Те са като умрели.

Йоаким Закс: Може и да са болни, може и да са на път… чак умрели.

Сюсон: Като умрели… ти казваш болни… по-ясно ти е така.

Йоаким Закс: Разбирам накъде водиш… че сме ги оставили.

Сюсон: Грешиш. Това е същият страх, аз да видя баща си. Ако трябва да съм откровена, най-малко това искам.

Йоаким Закс: Значи търсиш него.

Сюсон: Стига ми, че е там… но да го търся, страх ме е от него, както вас…

Йоаким Закс: Както нас… продължи…

Сюсон: Ами не ме прекъсвай… както вас ви е страх да не нахлуят…

Йоаким Закс: Опитвали са, ето комуната…

Сюсон: Остави комуната… тя не ви навреди чак толкова, още повече че ти си бил в Германия…

Йоаким Закс: Тогава…

Сюсон: Ти си мислиш: ще ни вземат работата, ще отровят водата, ще изядат всичко.

Йоаким Закс: В общи линии – това е.

Сюсон: Ще се смесят с вас.

Йоаким Закс: И какво – нима не можем да ги различим; нима дрехите им не са различни, нима не говорят иначе…

Сюсон: Какво искате преди всичко?

Йоаким Закс: Не знам.

Сюсон: Да се оградите.

Йоаким Закс: Много царствено ни представи… все едно не живееш… от тази страна.

Сюсон: Просто искам да разбера – мога ли да съжалявам?

Йоаким Закс: Значи затова ходиш – изпитваш си чувствата. Някакъв успех – страдаш ли повече?

Сюсон: Говорех за съжалението… не ми е ясно… за себе си, такъв вид… тук се увличам.

Йоаким Закс: От кое?

Сюсон: От онова, заради което се ограждате – сигурността.

Йоаким Закс: Тя не ме притеснява – защото не я виждам… няколко години ние сме страхотно несигурни…

Сюсон: Май нацели.

Йоаким Закс: Увличат ме други неща… да съм по-свободен, малко по-богат…

Сюсон: Живеем в лабиринт на справедливостта, реда, религията, семейството, покупките и продажбите, забраните, властта, празниците…

Йоаким Закс: Нещо нередно ли виждаш в това?

Сюсон: Не, не… имаме някаква свобода – нелоша, ако успеем да опазим реда…

Йоаким Закс: Мислиш като мен…

Сюсон:… ако успеем да опазим реда, но когато се опитаме да си послужим с тази свобода, като птици да излетим от убежищата си, спойките на механичните ни криле се стапят от едно много силно слънце, което обикновено наричаме “покрайнини”, наричаме “разсадник на инфекции”, наричаме “грубост”. Реториката пада, след нея граматиката – в отворилото се море от парии, над тях восъкът и аналогиите, върху тях трупът на примерите, мъдростите, опита, най-сетне тупва умрял страхът, че бащите ни могат да нахлуят в лабиринта.

Йоаким Закс: Не можем да получим и малка част от тази твоя безмислена свобода.

Сюсон: Напротив, напротив…

Йоаким Закс: Не ми се спори с теб… ако не я искаме, не можем да опазим и останалото.

Сюсон: Много важно!

Йоаким Закс: Важно е… нима някои от онези там не са набожни.

Сюсон: Ако не бяха набожни… нямаше да позволят да ги използвате.

Йоаким Закс: И как ги използваме.

Сюсон: Да ви пазят.

Йоаким Закс: Тоест ние сме ги изработили.

Сюсон: Без да се сърдиш – така е. Приличате на онзи баща, който предупреждавал дъщеря си да внимава като излиза в града, но вътрешно се надявал някой да й хвърли око.

Йоаким Закс: Пак не те разбирам.

Посяга към нея. Любят се.

VІІІ. COUP DE PAPA

1873 г. Домът на Шарл Гарние.

Пиер Гарние: Не виждам защо теб ще занимават с дълговете…

Шарл Гарние: Логично е… започват да ги събират, ето, войната свърши…

Пиер Гарние: Те и преди войната, тоест между войните, пак бяха настоятелни; мисля, че ги разбирам, макар че да говорят за нова комуна, за – как я нарекоха – комуна на длъжниците, малко ми се струва прекалено…

Шарл Гарние: Опитват се да ни изнудват с общи приказки… че работниците само си търсели повод… в действителност тях ги е страх от подобно нещо; при втори опит ще пропаднат окончателно старите дългове.

Пиер Гарние: Значи ти си за нова комуна?

Шарл Гарние: Разбира се, че не съм… нали ако спечелят, първо нас ще хванат защо строим такива разточителни сгради, когато работниците… знаеш какви ги приказват. После ще се сетят за речите на злощастния ни император и като императорски строеж нищо чудно да решат да го сринат или превърнат в нещо друго.

Пиер Гарние: Можеш само да се надяваш.

Шарл Гарние: Докато е на власт републиканското правителство, докато имаме за президенти доскорошните приятели на императора, няма да имаме пари за строежа, тоест нещата няма да вървят, или ще вървят съвсем бавно, но поне – къде от чувство за дълг, къде от неспособност – те няма и да предприемат нищо против нас.

Пиер Гарние: Какво да предприемат, като са набъркани. Онзи ви продаваше стомана на завишени цени, друг отклоняваше хора да му строят вилата…

Шарл Гарние: Винаги е било така…

Пиер Гарние: Обобщенията ти много ги обичам.

Шарл Гарние: Раздразнителен си станал… ако нещо мръдне, аз отивам в затвора, макар че нищо не съм направил.

Пиер Гарние: Ти какво искаш да си направил… повече? Мотаете се вече колко години.

Шарл Гарние: Повтарям ти, не е моя вината… като намерихме вода отдолу, какво можех да направя, освен да се включа при помпите; като завъртяха парите за строежа по собствените си дружества и после изкупиха акциите, за да балансират цените – какво можех да направя – купих и аз акции. Бих бил глупак да се дърпам, когато всички натам теглят.

Пиер Гарние: Сега защо не си изтеглите от Лондон приятелчето…

Шарл Гарние: Друг ще му мисли, защото не става въпрос за лични отношения…

Пиер Гарние: Защото ако се върне, досегашните му приятели ще поискат отчет, за да замажат глупостите, които на своя глава извършиха. Ясно е, че той ще го обере, но покрай него ще идат и доста от вашите…

Шарл Гарние: Пак извъртя…

Пиер Гарние: Вас ви е страх, че не можете да предвидите какво ще се случи, ако той се върне… иначе досега да сте го докарали: може например комунистите пак да скочат, може кредиторите да станат по-надъхани, може Германия да нахлуе, може Прусия да нахлуе. Като го държите настрана, загърбвате част от проблемите, за да предотвратите други. Подло е, но е разумно.

Шарл Гарние: Добре, ти какво би направил?

Пиер Гарние: Как така ме питаш…

Шарл Гарние: Само хипотетично, кажи.

Пиер Гарние: Колкото и странно да ти се струва, бих се съюзил с комунистите против кредиторите. Няма да е трудно – те обичат онеправданите, задлъжнелите, безсънните, които кроят планове; въобще няма да се питат за причините, ако им представите работата правдоподобно. С тяхна помощ прегазвате кредиторите, отменяте дълговете и докато те си мислят, че сте отменили въобще паричните отношения, се съюзявате с еснафите, които най-много биха пострадали, ако дребните, ежедневни пари изчезнат. Те ще започнат да гонят работниците от ресторантите… да им гледат по-внимателно сантимите…

Шарл Гарние: И как ще се издържат тогава, нали именно…

Пиер Гарние: … по-малко ресторанти е добре и за самите тях – ще жертват заради печалбата от оборота част от своите. След това се съюзявате с лекарите, след това с учителите… странно е как работникът си мисли, че трябва да бъде обслужван – един да му готви, друг да го лекува, трети да обучава детето му. Неспособен да върши нищо от това, той ще е склонен на всякакви отстъпки, включително на властта. Най-сетне, вие излизате на чисто, кредиторите са в затвора, част от еснафите са отворили пак ресторантите си, по-хитрите са станали новите кредитори, комунистите си получават обратно супата, иглата, учебника.

Шарл Гарние: Абсолютно безмислено!

Пиер Гарние: Може и така да е…

Шарл Гарние: Не знам кога стана такъв комбинатор… по кафенетата сигурно.

Пиер Гарние: Не си направи труда да ме учиш…

Шарл Гарние: Какво не съм си направил труда… всеки път идваш с мен, когато трябваше да… с колко хора съм те запознал… сам не можа да изкреташ втори клас… Без глава да беше, щеше вече да си се уредил някъде на служба.

Пиер Гарние: Придворен комбинатор. От толкова придворни архитекти, нямаше да се вредя…

Шарл Гарние: Неблагодарен си.

Пиер Гарние: Във вашите стандарти, аз трябва да се гордея с теб. Като минавам покрай “Богородицата”, да казвам “моят татко я е реставрирал”, като минавам покрай кафене “Рим”, уж случайно да подметна “моят татко има наградата на Рим” – кой ти знае…

Шарл Гарние: Гордея се с тези неща…

Пиер Гарние: Гордей се с каквото си искаш… като минвам покрай “развалините” на Операта и ме питат “нали твоят татко… на Наполеон протежето”, трябва да казвам “ами, не… той само в началото, сега е много болен.”

Шарл Гарние: Ще го преживея.

Пиер Гарние: Как ще си сложиш името до този театър? Не ти ли писна?

Шарл Гарние: Ще го сложа. Целта на хора като мен, целта, към която само инстинктивно, в дълбочина се насочвахме, Пиер, беше да направим за хората в града убежища, да направим при по-голям късмет града-убежище.

Пиер Гарние: Добре, ясно, но защо това…

Шарл Гарние: Защото усетихме, че градът преследва хората, а те не искат да излязат от познатото, не искат да живеят дълго извън навика. Какво направиха комунарите – събраха се на барикадата и след ден-два започнаха вечер да се прибират да спят по домовете си, да наглеждат жените… а на сутринта – обратно. Коректно казано, нямаше комуна!

Пиер Гарние: Има ли значение. Ти все за фасадата…

Шарл Гарние: Прав си, за фасадите сигурно можеш да ме съдиш – за поръчките, за поръчителите, за спекулациите… но не можеш да ме съдиш за тази фантастична, нереална принуда на града… да създаваме в него убежища…

Пиер Гарние: Бонапартови дворци…

Шарл Гарние: Бонапарт беше поръчител, при това не от най-лошите; когато вашите комунисти решат, че е време да се строи… да не мислиш, че от тях ще излезе нещо по-добро.

Пиер Гарние: Сред тях има и умни хора, хора с вкус…

Шарл Гарние: С вкус… разбира се… говоря за това, че и те ще поръчват фасади, докато в действителност договорът между нас ще се държи върху убеждението, че ние им строим убежищата, които те изискват…

Пиер Гарние: Какви убежища… строите троянски коне, чиито търбуси погълнаха милиарди с обещанието за благоустрояване…

Шарл Гарние: Общо погледнато, така е… но всъщност не сме хитрували.

Пиер Гарние: Архитекти-борсаджии – не само направихте троянския кон, ами го пуснахте на борсата пред уж слисаните троянци. Ясно е какъв удар…

Шарл Гарние: Малко проблеми си имахме…

Пиер Гарние: Да, да, с лаокооновците-борсови инспектори, дето жертваха децата си, тоест работата, за която са ги поставили… чудовищното качване и падане на цените, фалшивите оферти, слуховете, Осман – този епичен Синон на градското благоустрояване…

Шарл Гарние: Изумен съм от теб… можеш да започнеш в някой вестник.

Пиер Гарние: Сигурно няма да стане…

Шарл Гарние: И защо да не стане… поел си най-добрите хватки от реториката на Втората република.

Пиер Гарние: Не мога да прекъсвам, не мога да се разправям с натрапници…

Шарл Гарние излиза.

ІХ. РАЗДОРЪТ

Първа част: Домът на Дидим Закс – сутринта.

Г-жа Закс: Донесоха пощата… две писма.

Дидим Закс: Я да видим…

Взима писмата и отваря първото. Преглежда го. После казва:

… чуй само, от нашия умник Любке, съвсем се е побъркал: “Драги Дидим, днес сутринта в леглото ми дойдоха следните диалектически мисли за природните науки”… чуй надолу, “под-вид c) механика на контакта – докосващи се тела… той се проявява в две форми – триене и удар. Двете имат това свойство, че при определена степен на интензивност и при определени условия те произвеждат нови”, подчертал е “нови”, “нови, вече не само механически действия: топлина, светлина, електричество, магнетизъм. Кой ни доказва това най-добре – любовта…”, и така нататък, чуй обаче и края, “ако ти се струва, че има нещо в тая работа, не разгласявай много, та да не ми открадне идеята някой въшлив французин”. Съвсем е изперкал. Прав бях, като разправях, че и без полицията, и без специалните закони нашите социалисти са съвсем безобидни луди…

Г-жа Закс: Ужасно е, не се подигравай…

Дидим Закс: Не го правя, ще вземе някой да ме чуе…

Г-жа Закс: Другото писмо?

Дидим Закс: То е ясно, от Пиер, моя свекър…

Г-жа Закс: После ще говорим за това… какво пише?

Дидим Закс: След общите приказки за изгнаническата съдба, която ни направила животни и неблагодарници… ето това е интересно вече, не бил имал връзка, откакто жена му починала и че само в ума на един, я гледай ти – на един продажен лекар, и той подчертава, можело да се появи така неморална идея… не бил учуден, че нямам клиентела… а, това определено е новина – забранявал на Сибил да излиза с Йоаким…

Г-жа Закс: Какво ще правим?

Дидим Закс: Не каза “при това нещастие”…

Г-жа Закс: После се шегувай…

Дидим Закс: Продажният лекар иска да се позабавлява…

Г-жа Закс: Стига вече, никак, ама никак не е смешно, какво ще му обясняваме… на Йоаким…

Дидим Закс: Нищо няма да му обясняваме… Ще ме заплашва тоя мухльо, който се срамува от баща си – както се говори, дворцов слуга на Третия, оперетка някаква. Зарязъл му името, за да се нарече простичко, по народному с това сочно Жарден, г-на Градина… но и добавил героичното Сърце на Ламарк, все едно на погребението на стария генерал бащата Гарние водил свитата с опечалените роднини, а после от кухнята си… носил и храна по барикадите, за да помага на другите, както казва, роднини на сърцето му… кърпил Гаврош и прал семейството му… Дори така да е, като гледам сина, сигурно бащата – когато настъпили с топовете, през градините, през вътрешните дворове направо при коменданта хукнал да разправя какъв голям приятел на властта бил и точно къде имало “скупчване на елементи”.

Г-жа Закс: Не се заяждай с него; наистина нямаме много приятели тук, работата ти не върви и ако не стане чудо, а то няма да стане, защото всички сте атеисти, скоро няма да се върнем в Германия. Ще се разприказва.

Дидим Закс: Като не стане тук, ще идем в Англия – там има много като нас и ще ни помогнат. Във всеки случай нямам намерение да се поддавам на високомерието му – голям моралист стана. Той, сифилисът да не расте по дърветата… Дъщеря му е добро момиче, но ще я прежалим, мисля, че Йоаким също го е направил… нали нещо разправяше точно ти…

Г-жа Закс: Но така не рискуваме ли да засилим… навиците му.

Дидим Закс: Чии навици? За Пиер Сифилистичното Сърце няма какво да мислим…

Г-жа Закс: За Йоаким говоря… едва се оправихме с перачката, а сега…

Дидим Закс: Каква перачка… а и какво сега, всички спят с перачки… нали затова в последно време им се плаща повече; някои семейства даже са им дали стаи, за да не се разкарват техните.

Г-жа Закс: Не ставай циничен.

Дидим Закс: Не съм циничен. Скоро ще започне в някоя фабрика, докато реши какво ще учи – там пак ли ще го мислим. Не се плаши от градския позор – плаши се да не доведе някоя бременна от покрайнините с цяло семейство безработни. Ще му кажем после…

Обяд.

Дидим Закс: Виж, Йоаким, с бащата на Сибил се скарахме…

Йоаким Закс: Научих, не си виновен, той е доста отпуснат…

Дидим Закс: Защо да е отпуснат?

Йоаким Закс: Ами, засичам го по разни… кафенета, говорят за него доста, което не е нормално, нещо за баща му, че се бил представял за друг… това със сифилиса не ме учудва…

Дидим Закс: Предполагам, че се досещаш – вече не можеш да се виждаш със Сибил…

Йоаким Закс: Скарахме се преди няколко дни, още преди вие…

Дидим Закс: Добре, тоест не е добре, но ще го преживеем… Какво е това с перачката, майка ти много се натревожи…

Йоаким Закс: Да не се отпуска тя…

Дидим Закс: Да не ги слушам такива, прави каквото правиш, но внимавай, не искам да се изнасяме в близките години, защото знаеш колко трудно се установихме тук, а хората са много подозрителни към чужденци…

Йоаким Закс: Аз всъщност нищо…

Дидим Закс: Едва ли е нищо, та да тръгнат приказки, не ща комуни, разбрахме ли се…

Йоаким Закс: Разбира се. Да, извинявай…

Обръща се и излиза.

Втора част: Домът на Пиер Жарден-Ламаркьор.

Пиер Жарден-Ламаркьор (към дъщеря си): Слушай добре. Преди почти 1600 години в римската империя по подобен начин хазяйничела опасната партия на преврата. Тя подкопавала религията и всички основи на държавата; направо отричала, че волята на императора е висш закон; била безградна, скитала напред-назад колкото да се хване на нечий гръб. И колкото повече се хващала, толкова повече на местното гостоприемство му харесвало да се разпуска с този гост, та накрая тя се почувствала силна, показала се отпред – тоест отишла в Рим, като стъпкала и досегашния си гръб, простите и объркани на кого да вярват селяни, и своите, които се опитвали да я опазят същата. Тази партия на преврата, известна под името християни, имала много привърженици и във войската – цели християнски легиони. Колко му трябва на един глупак – дай му план, дай му втори план, ако първият се провали, сритай го да тръгне, и е готов. Диоклециан обаче въвел закон против социалистите-християни, бил е прозорлив човек: събранията на превратаджиите били забранени, местата на събиранията – доколкото ги знаели – били затворени и даже разрушени, говорело се, че се събират в гробове… забранили им да носят кръстове така, както в Саксония, в страната на онова говедо, са забранени червените кърпички; не им давали длъжности; съдът отхвърлял жалбите им. Обаче извънредните мерки останали безрезултатни – християните се надсмивали и късали окачените закони, подпалили двореца на императора в Никомедия. Какво направил той: какво направи Наполеон – погна хората и после сам се оказа обграден. Останалото го знаеш – Константин, дето поповете наричат Велик, провъзгласил християнството и… искам да кажа да вземем мерки, за да не се стига дотам да се сродяваме с превратаджиите, с тия рурски селяни, които разбират само от картофи и заради тях… толкова и разбират, не си спомняш…, но аз ги помня 45-46-та… ти не си била родена тогава… ядяхме ябълки, защото бяха най-ядливи. Надявам се не е късно, тоест не те питам, просто спри да се виждаш с него, още повече, че чувам…

Сибил Ламаркьор: Какво чуваш?

Пиер Жарден-Ламаркьор: Не си особено прозорлива.

Сибил Ламаркьор: Е, хайде, все се обясняваш като свещеник.

Пиер Жарден-Ламаркьор: Съжалявам – повече щеше да ме чуеш, ако бях, но не съм, както и да е. Говори се, че младият Закс, за когото искаш да ни сродиш, хойкал с перачката им – затова сега старата им пере бельото, докато намерят ново момиче. Немци, всичкото им такова – първо пращат добри мостри, после онова, което са измели от склада.

Сибил Ламаркьор: Ако се водя по теб, никога няма да имам нормална връзка…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Нормална връзка, нормална връзка… в днешно време няма нормални връзки, има само връзки…

Сибил Ламаркьор: Това са глупости…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Не ми дръж такъв тон, откакто майка ти почина, си станала ужасна…

Сибил Ламаркьор: А ти си потаен…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Какъвто искам, мога да съм; няма да ми водиш сметка… с тая комуна всички превъртяхте… връзка… току виж си понесла някой Закс… вече…

Сибил Ламаркьор: Искаш да не ти проговоря повече ли? Все ме обвиняваш за неща, с които нямам общо: майка умряла, аз съм й донесла болестта; дядо умря, аз съм изгубила документите по наследството; обвиниха те за комунар, макар да бяхме насело тогава, аз съм била причината, защото…

Пиер Жарден-Ламаркьор: Не съм го казвал… няма да се виждаш с него. Това е всичко. Както казваше баща ми, “аз баща ли съм, или лукова глава.”

Сибил Ламаркьор: Не знам, но си станал голям кретен.

Излиза.

Х. ЛАБИРИНТ: ТУК ЖИВЕЕ МИНОТАВЪРЪТ

Убитите комунари: Буржоазният ум остана без функция, буржоазната глава провисна изморена, кротната от толкова глупости… и реши да повярва за момент… израстъците, язвите на това тяло избягаха във Версай… прусите обградиха салона за пожертвования, който беше обградил лабиринта, и зачакаха… тогава изпразнихме моргите, направихме от крадците лекари, от джебчиите монтьори направихме… забранихме смъртта, кражбата, едрата и дребната, сексуалните оргии престанаха, защото проститутките отидоха с паркетната canaille в покрайнините на Париж, а онези, които останаха – започнаха да учат… животът тръгна по старому, но хората бяха щастливи, защото живееха под обсадата на “дните в свои ръце”…

ето го острова жив и зелен,

със сладка вода, с цвята украсен,

мъжът е изправен, дарен е със мощ,

жените са общи, нощта не е нощ…

всеки ден падаха бомби с пожелания от страна на дървените глави – “Предайте се”, “Ще ви пощадим” и подобни, а нашите им отговаряха – “Ние вас няма да пощадим, така че се пазете”… скоро започнахме да разпределяме храната и като изключим дребните неприятности с климата, прекарвахме повечето време навън, разбира се, в разговори за бъдещето… Европа виждала ли е по-кротко чудовище… оставихме вратите на града отворени, за да дойдат онези, които искаха, оставихме жилищата си отворени, за да види който иска вътрешността на този нов Бог, децата му… Европа виждала ли е по-мирен “Молох”… “Молох за честните хора” ни нарекоха крайно десните вестници… дочувахме възбудените викове откъм Сен-Жермен и Версай и се усмихвахме, че ето, съвсем скоро, съвсем скоро Старият свят ще умре от Венерина болест, или от преяждане, препиване… décapiter, décapitaliser… сама глава сме в цяла Франция, в цяла Европа, без нужда от тяло – хранеха ни очите й, обонянието й, нежните и човешки вкусове, слуха й – не подминаваше болката на слабите; обезглавихме машината на държава, която множеше изроди-използвачи, капризни галфони, смучещи като вампири кръвта на ежедневието под дрехите на la fine fleur… докато Бисмарк се чешеше и прозяваше, докато прусите дремеха в полето и от време на време пускаха да минат някой от пленените полкове на Бонапарт, та да подсилили отскубнатите тестиси на държавата, докато Тиер, Жул Фери, Мак Махон приемаха папагалски делегации от колониите, една цяла тълпа уплашени и затова избягали от лабиринта еснафи, писатели, лекари наблюдаваше борбата през далекоглед…

очите му са чудна смес – стомана, минерал,

и в тази твар, и в този чар със символи обилен,

аз виждам древен сфинкс и ангел изнасилен…

мушкаше с пръст комунарите, броеше оръдейните изстрели и се кълнеше в своята собствена чест и в честта на своите проститутки, че пиесата тук била несравнимо по-добре поставена, че забавлението било тройно, четворно, че им липсвали само ментовите коктейли и черният задник на Катрин Джоунс…

кутия черна с розово бижу,

следите на ръце върху измамник-плюш…

но това било пренебрежително лишение – убитите в тази пиеса бяха действително мъртви, виковете на ранените не бяха подсилвани, а даже приглушавани от самите ранени, за да не плашат приятелите си, а и това не беше драма, а Европейската драма… от наблюдателницата на минали добродетели, останали без стойност, останали като скелет без плътта на властното доволство, тези хора гледаха всяко движение на чудовището, което траншира езика им, което намести огромните си крайници в дългите им, прави булеварди, което погледна с жълтия си от спане поглед в домовете им; беше толкова могъщо, толкова спокойно, че разбраха – ще умре скоро, но ще умре достолепно… и в този момент – от уплаха и настървение, те се втурнаха срещу чудовището и на свещения огън, с който то обграждаше територията си – комунарите запалиха театрите и канцелариите, които не им трябваха, сами станали актьори и мемоаристи на делата си, та на този огън те отговориха с безмислени пожари и то на места, на които държаха предците си…

и през огньовете, запалени от вятър и екстаз,

като мравуняк стар с отверстия разкрити

на светлия площад Развратът мрежи сплита,

пробива той умел, прокарва таен път,

като коварен брат, издебвайки часа

и като плътен плод от червеи заселен,

гърдите на града с език лигави черен,

отеква странен хор – там кухните кънтят,

оркестрени чела пръхтят, театри заквичават,

трапези в залите, от семето димът се вие,

провиждат двойки, тройки – и блудници със комарджии,

а за крадците пак за работа часът

след малко ще удари, врати ще разковат…

те толкова бяха гневни, че не различиха предишните си наслаждения… и когато им омръзна да правят набези по собствените си домове, да насилват и убиват хората, от които зависят и се хранят, когато им омразна и Пер-Лашез, и забавата да погребват с две лопати пръст недоубитите, те се св

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а