Анета Димитрова
Обстоятелственият контекст на жанра диалог и отношението му към литературния пир | Страница: 1/5
Жанрът диалог е нов обрат в старогръцката литература - подражанието на действителността (mimesis) има нова форма, която се занимава с частния живот на отделния човек, с гласа на човека като частно лице (idiotes). Разговорът в неофициален тон, рамката на частното пространство, подражанието на живота в неговото многообразие и комплексност се разгръща чрез изграждането на тази естествена среда като литературна/условна форма, чрез старанието на автора да създаде тази рамка като вътрешен контекст[1] на изложението-разговор.
Жанрът пир произлиза от диалога и в много отношения съдържа същите характеристики и е носител на същите значения - и двата жанра се основават на диалогичното общуване, имитират действителността в аспекта на общуването, като диалог или (опит за) полилог. Ако разговорът при диалога се намира в някакъв обрамчващ контекст (битова рамка, литературно пресъздаване на действителността), то може да се сметне, че литературният пир е един възможен вариант на диалог, по-точно вариант на контекст, наред с вариантите разходка (напр. “Федър” на Платон), посещение на частен дом (напр. “Протагор”) и т.н. Обособяването на варианта “пир” като отделен жанр е знак, че неговите специфики трябва да се търсят в приликите и разликите между двата жанра, в литературната им реализация, традицията и нейното преобръщане в произведенията на по-късните автори.
За да функционира диалогичната форма като жанр, определени елементи и значения трябва да се повтарят във всички произведения в тази форма. По начало той имитира разговор в частна среда между двама или повече участници, съответно изисква пресупозицията “неофициалност, естественост”, използва формата като път за разкриване на идеи и мисли - тази пресупозиция се спазва (успешно или не) или се опровергава (при пародиите) във всеки диалог. Жанрът търпи развитие, на което се дължат и различията при различните автори и епохи. Диалогът в най-високите му образци, Платоновите диалози, е динамичен разговор-подражание на динамичната действителност - с въпросо-отговорна структура, с причинно-следствена връзка и същевременно с асоциативна промяна на темата, с развитие на гледните точки и наличие на резултат (промяна от начално в крайно или по-късно състояние).
По отношение на диалогичната форма и ролята на обстоятелствената рамка в Платоновите диалози Томас А. Слезак убедително прави по-различни заключения.[2] Изборът на тази писмена/литературна форма за фиксиране на някои от философските възгледи на Платон е следствие на самите възгледи. Явно не става дума за достигане до истината в хода на дискусията и диалогът не представя “живия процес на дискутирането”, а по-скоро диалогичността на мисленето (с. 32). Целта му е постигането на съгласие (с. 131), а също показва “пътища във философията, които са търсени и обхождани от конкретни хора, обременени с грешки и ограничености като самите нас” (с. 142). Това означава, че при Платон подражанието на живата действителност има друг смисъл и рамката на диалозите индивидуализира различните начини на мислене, които са преодолявани от философа-диалектик. Разговорът е воден от него, а не се развива в посока на истината.
Този подход към формата и вътрешния контекст едва ли е бил разбиран, а още по-малко следван, от по-късните автори на диалози, които не споделят философските възгледи на Платон. Следователно трябва да се очаква или отмиране на диалогичната форма (което не става), или използването й с други цели, а именно като разговор в писмена форма, подражание на частната действителност. Но не-Платоновите диалози губят своята убедителност поради отсъствието на обединяващата фигура на всезнаещия философ, който води разговора. Ето защо разговорът може да бъде и статичен, обмяна на реплики, което го отдалечава от прототипа. Литературната условност се превръща във формално рамкиране на статично изложение - такава става формата у по-късните автори. Продуктивната форма се превръща в проформа, в чист литературен продукт.
Проблемът за ролята и значенията на контекста в жанровете диалог и пир в старогръцката литература ще се сведе в настоящата работа до въпроса за формализирането и преобръщането на значещите елементи в произведенията на късните автори.
Напред (2/5) 
| |
| |
| Накратко | С възникването си диалогът се противопоставя както на поезията (епос и драма - литература par excellence за елините), която има множествен субект, така и на реторическото прозаично говорене, което е насочено към множествен обект. Макар че диалозите говорят за високото, и то не само аналитично, но и символично, частното пространство и отделният човек присъстват в тях на много нива. Самата форма пресъздава неофициален разговор, участниците са поставени в ежедневни ситуации-случки, за които да се разказва, например смъртта на Сократ или идването на Протагор в Атина - “извънредно”, но частно.
Ситуирането на разговора-диалог в някакъв контекст увеличава художествената условност, прави го наративен, конструира една по-цялостна картина на действителността. Пресъздава се не само разнообразието на живота, но и една важна характеристика на диалога - наличието на вътрешен контекст, който има отношение и към съдържанието.
| |
| Бележки под линия: | [1] Тук и по-долу “контекст” се употребява със значение на съдържаща се в текста рамка, за разлика от историко-културния контекст, който е присъщ на всеки текст, но в случая не се взима под внимание.
[2] Слезак, Т. А., Да четем Платон, С., 2002, 29-36, 126-133, 142-143.
[3] Вж. напр. Hirzel, R. Der Dialog. Ein literaturhistorischer Versuch, Bd. 1, Leipzig, 1895; Clay, D. The Origins of the Socratic Dialogue, In: The Socratic Movement, ed. by Paul A. Vander Waerdt, Cornell UP, Ithaca and London, 1994, 23-47.
[4] Hirzel, op. cit., 2-67; Богданов, Б. Мит и литература, т. 1, София, 1998, 238.
[5] Имат се предвид най-вече диалозите на Платон като представителни за жанра, но от друга страна те са изключителни, много по-богати на смисли, което ги отличава от традицията.
[6] Срв. делението на диалозите на драматични и наративни, което има отношение към наличието на “разказ за”, на рамка.
[7] Тук се имат предвид пировете от класическата епоха, които са модел за литературно изображение. Връзката с аристократическия им произход и наличието на такива сцени още у Омир не противоречи на изложената теза, но в случая не се анализира.
[8] Пак там в бел. 1 се отбелязва, че вероятно пример за това дава Аристотел в своето произведение “Пирът”.
[9] Xen. Symp. I. 1 (курс. м., А. Д.). Прев. Р. Стефанов, в: Ксенофонт, Сократически съчинения, С., 1985, 141.
[10] Срв. Xen. Symp. II. 1.
[11] Хьойзинха, Й., Homo Ludens. Изследване на игровия елемент на културата, С., 212-226.
[12] На бълг.: “Пиршеството, или лапитите”, прев. Вл. Атанасов, в: Лукиан. Сатири и пародии, С., 1986.
[13] Известно е, че за основа на пародията Лукиан използва Платоновия диалог “Пирът” и някои епизоди пряко си кореспондират - те няма да бъдат подробно коментирани.
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 5
Гласа: 13
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|