Димка Гочева: От Лимерик до Барън - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

От София до Лимерик

И така, на 23 август 2003 г. се отправих към страната на Иън Скот Ейрегена. Щях да участвам в юбилейния 25 конгрес на Европейската асоциация за институционално изследване, което всъщност е по-новото име на старото Европейско общество за висше образование. Това беше и едно от последните ми пътувания, свързани с големия международен проект за ролята на университетите за трансформирането на обществата, осъществяван от Институт Отворено общество в ЦЕУ — Будапеща, по който работех през 2002 и 2003 г.

Следобед взех самолета до Лондон и след три часа безметежен полет кацнахме там. Единственото нещо, което ме тревожеше, бе това, че както винаги, когато отивах в чужбина, макар и за броени дни, едното от децата ми се разболя с температура. Този път това беше Теди. И все пак, надявах се, че е само някаква настинка и заминах, макар и притеснена.

На Хийтроу първо се обадих на нашите, защото децата бяха останали при тях. Внезапно вдигнатата температура на Теди вече беше спаднала. Поуспокоих се и се пошлях малко. Това е любимото ми летище. Има много хубави магазини и огромни книжарници във всеки от четирите му дяла, така че човек може да прекара неусетно там няколко часа между отделните си полети. Този път там ме изненада новооткритият сувенирен магазин на British Museum. Почти всички най-интересни и най-прочути експонати на Британския музей вече са сложени на плакати, картички, календарчета, вратовръзки, моливи, писалки, подложки за “мишки”, метални кутии за желирани бонбони, опаковки на шоколадови иделия и т.н.

След това се преместих в онази част на Хийтроу, от която излитат самолетите за Ейре и Северна Ирландия. След като минах през паспортната проверка, първото нещо, което направих, беше да си купя една голяма бира. Моята любима: “Гинес”! Дойде ми таман добре, защото Хийтроу, наред с всички удобства и развлечения, които предлага, е херметически опаковано така, че не може никъде да се види отворено прозорче. Може би заради климатичните инсталации, или заради това потенциални нелегални емигранти да не се промушват през тях? Знам ли. Във всеки случай този ден беше горещ, а климатиците работеха слабо, та с бирата се освежих. Докато зяпах огромните заглавия на всички британски вестници през този ден и още по-огромните им карикатури, разбрах, че в Лондон, макар и извън Хийтроу, има един човек, на когото със сигурност му е още по-горещо през тези дни. Разбира се, става дума за Тони Блеър, на когото му предстоеше през следващите няколко дни да се яви на изслушване при лорд Хътън във връзка с разследването на убийството на д–р Дейвид Кели.

Най-после стана време и за втория полет — от Лондон до Лимерик, и по-точно казано до летището Шанън. Този полет беше още по-кратък, продължи по-малко от час, но мисля, че това беше най-красивият полет, за който си спомням. Беше на залез. От дневната светлина, към онова, на което хората от британските острови казват twilight. Отначало полетът беше сравнително на ниско и от прозорчето ми видях прекрасно очертания югоизточен и югозападен бряг на Ирландия. После в един момент самолетът се изкачи по-нависоко и на залез слънце пътувахме сред едни чудни облаци, като сред декорите на филм–приказка. Обикновено полетите минават на височина, която оставя облаците далеч отдолу като пенлива равнина. Този път, този полет минаваше през самите облаци, които с причудливите си форми и с цветовете, които имаха на залез слънце, ме накараха да си помисля: “Сигурно това е любимото място за игра на Господ”.

Самолетът се приземи на летището Шанън и почти веднага след това се смрачи. За момент на летището се поколебах — за първи път в живота си пътувах в чужбина съвсем сама. Обикновено съм с колеги и познати, или с Николай.

По съвета на домакините, получен по електронната поща, първо се качих на един автобус до центъра на Лимерик. В късната съботна вечер градът бе осветен и някак весел. По улиците имаше много млади хора, които безгрижно се шляеха насам-натам, както става вечер в някои наши черноморски курорти. Попитах една групичка как биха ме посъветвали да се придвижа най-бързо до университетския кампус и те ми казаха: С такси!

Качих се на такси и отново малко се уплаших, когато видях, че излизаме извън града, но тревогата ми бе неуместна. Скоро пристигнахме в Дромроу Вилидж, което всъщност е кампуса на университета в Лимерик. Обадих се на рецепцията и малко след полунощ се настаних в стаята си в общежититието, което се състои от няколко малки, нови, приятно изглеждащи блокчета, облицовани с дървени плоскости и наречени с имената на различни дървета и храсти. Отвътре също изглеждаха много добре — стилно и семпло, с отлично подбрани цветови съотношения на плоскостите на мебелите, завивката на леглото и пердето.

През прозореца ми нахлуваше някакъв странен шум, сякаш от река, при това голяма… Но беше тъмно и нямаше как да разбера дали наистина има голяма река наблизо до утрото на следващия ден.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а