Вера Балева: Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред. - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Ана І–ва

15.09.1978 г. Варна

Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред. Тъпо не може да се каже. По-скоро безцеремонно. Гледаше и нищо не виждаше. Тя беше на няколко стотина дни. Тя беше много живяла. Когато се появи на бял свят, за нея всичко бе интересно. И закачливият вятър, звънко смеещ се, гальовен, дързък и груб. И езерото, което нямаше миг спокойствие, мятащо се насам-натам, или диплейки своите вълни като стар скъперник. И бръмбарчето, което смешно поклащаше крачка и искаше да се покатери по нея.

В началото всичко й бе интересно. Но скоро й омръзна. И ето, много време тя стои безцелно вперила поглед в нищото. Питаше се от време на време за какво живее, но не можеше да намери отговор. Това не я тревожеше. Просто й бе все едно. Стои и гледа.

Тя нямаше и да трепне, виждайки в мъдрата утрин появата на слънцето, което за другите бе цяло тайнство, както нямаше да трепне, ако някой хлапак я отрежеше. Просто, за да върши нещо. Или да размахва нещо.

Тръстиката в езерото.

А сега? Здравей!

Снощи попаднах в някакво ужасно положение. Както си вървях нехайно (походка “ала Мистър Питкин”) с ръце в джобовете, в една тъмна уличка изскача тъмен субект. Тъмно беше и ясно, че и субектът ще е тъмен. Градският часовник отдавна бе отброил два глухи удара. Късният час, тъмнината, изскачането на тъмния субект, ме наведоха на мисълта, че ще стана обект на нападение. Толкова много съм слушал за такива работи, но да си призная, колкото и да ми е неудобно, не съм ставал участник. Пряк участник. И ето най-после, удобен случай.

Субектът изсъсква “Горе ръцете!”, че чак подскочих два метра над земята. След малко С. (така ще го наричам по-нататък, за да е по-съкратено — от Субект) ми тикна в ръцете автомат. Точно така, автомат. След което извади от една торба, брезентова, окачена на гърба му (дотогава не бях я забелязал) два пистолета. Зареди ги, насочи ги срещу мен и каза: “Стреляй!” Онемях. А той: “Стреляй или ще те убия!” Можеш да си представиш картината. С. ми бе тикнал автомат и ме заплашваше, че ако не го застрелям, ще направи същото с мен.

Луната изгря и хвърли мрачни отблясъци върху непознатия. Той ме гледаше заканително и умоляващо. Без да имам сили дори да помисля, бавно натиснах спусъка.

Ангел

Това писмо е от Лудия. Има клеймо от Москва. Недоумявам. До старите неотговорени въпроси, свързани със загадъчната му особа се прибавя нов въпрос. Какво прави в Москва? Защо отново липсва простичко обяснение? Не ми се гадае. А и за какво ще ми послужат някакви предположения? Достатъчни са ми тревогите.

Днес е първият учебен ден. А аз вече не съм ученичка. Съвпадението е нелепо, защото е първият ми работен ден. Сякаш нарочно автобусът минава покрай едно училище и продължава към Девня.

Лабораторията е бяла и просторна. Химическите анализи се извършват на всеки кръгъл час. Траят двадесет минути. През останалото време и при положение, че всичко наоколо блести от чистота съм свободна. Може да ми е мъчно, да си мечтая или просто да си мисля за Лудия.

Телефонът е пластмасово червен. На бюрото е указателят, който в следобедните часове ми се вижда доста интересен.

За шефката не ми се пише. Не ми се пише и за бримката на новия ми чорапогащник. И за това, че ще работя на три смени с достатъчно почивни дни между тях. Не ми се пише и за Веселка, момичето, което ми е съквартирантка от цели пет дни. Не ми се пише и за морето, и за вечерта. За нищо не ми се пише.

Плаче ми се.

Напред (2/5)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а