райна маркова: ch1r0n - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Петък, Февруари 22 2003
[23:35]

В началото на февруари пак музикант, но електронен, ме откри и влезе в листа ми — uviolet. За да излезе от там почти веднага с гръм и трясък. И за да се наложи скоро след това да търся отново начин да се сдобрявам с него.

...

През март открих прозрачността на черното и чух звука на пръстовия си отпечатък.

През април, 2001 — вече описвах света на табуто с чистите линии на смъртта (все още само за себе си). И превеждах текст за Мерзбоу. Все още само за себе си.

Преди Великден пишех Месо в Б., четях за смъртта на Дамиен и плачех почти денонощно.

А след Великден ти взе, че се обади пак и аз полудях, забравих какво е предпазливост и хукнах обратно към С.

Ти ме посрещна тържествен и някак лъчезарно озъбен на прага на стария, красив, миришещ на гробница дом. Този път не по халат. Въведе ме вътре, разказвайки ми как наистина си летял до Виена, но си се отказал от химиотерапията, защото не си искал да пропилееш времето, което ти остава по такъв глупав начин. Завърши с думите, че все така ме искаш, само дето си по-малко сигурен, че желанията ти имат нещо общо с възможностите.

“Химиотерапия ли?” — хлъцнах.

”Ето. Виждаш ли? А можехме просто да ... пием чай?”

”Все още можем!” — казах и имах чувството, че жестоко ме будалкаш. После почнах бавно да разкопчавам най горното копче на ризата ти. Разкопчавах го толкова бавно, колкото въобще е възможно да се разкопчава. За времето не беше прав. Имахме цялото време на света.

После легнахме на дивана. Голо беше само лявото ти рамо. Ти говореше колко виновен се чувстваш, че съм толкова млада и по всичко личи — невинна — и как не искаш да ми объркваш живота и емоциите, но пък от друга страна точно това искаш. Отговорих ти, че външността лъже и, че не съм нито млада нито невинна и, че никога не съм била. Засмя се и нарече начина ми на изразяване странен. Наложи се с документ за самоличност да доказвам, че и аз съм дете на 60-те — hoc est enim corpus meum. А ти възкликна щастливо: Ако това е възможно, значи всичко е възможно!

Тогава се свих до теб като до свой близнак — гръб до гръб — общ гръбнак — буква капа. И тихичко казах, че никой не знае какво е всъщност животът: дали е основан на въглерода, дали на силиция, дали е кристал или полипептидна верига или въобще няма връзка с химията, а е електронно-реверберираща верига някаква. Така се беше случило, че бях чела Докинс наскоро и ти говорех, че от туй дето виси на чатала ти, твърде малко зависи дали нещо ще остане след теб. Колкото до удоволствието, което мога и искам да получа... спомни си петата Гносиена — казах. — Спомни си какво ми говореше за телата? Ти, ти го говореше... че ние НЕ сме телата... Нали? Ето, аз те допълвам — НИЕ паразитираме в телата. Това тяло понася добре паразита в себе си” — и погалих бедрото си. “А това — не.” — погалих твоето.

“Правиш ме толкова спокоен!” — въздъхна ти. Мълчахме дълго. Докато не каза: Намери ми тяло!

А аз в миг си представих телата ни готови за ритуална размяна, "fighting with property”, нещо като индиански потлач вместо обичайната битка между примати, където тялото е единствената property. И ние, щастливите нещастни деца на 60-те, забравени от Бога и забравили Бога, самодостатъчни и нарцистично обсебени от споделената тайна помежду си — оставяме единствените посветени в тази странна икономия на дара!

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а