Томас А. Слезак: Philologia ancilla philosophiae? - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Заниманията с идеите на предсократиците, на Платон, Аристотел или Плотин и вникването в тях са, според мен, занимания, продиктувани от нещо по-дълбоко от чисто исторически интерес. Вероятно ще е достатъчно, ако тук – вместо да правя подробна обосновка на това свое убеждение – просто напомня за живото присъствие на гърците в мисленето на мнозина философи от Новото време, от Хегел и Ницше до Хайдегер и Попър.

Как всъщност би следвало да четем античния текст?

Philologia ancilla philosophiae – филологията била слугиня на философията – аз самият, като грецист, приобщен към колегията на философския факултет, не съм имал трудности, произтичащи от така описаното съотношение между филологията и философията. Трудността се състои по-скоро в това, че похвалният сам по себе си стремеж към равнопоставеност (а той е една от добродетелите на демокрацията) обзе и философите. Превъзхождащата останалите, “съзидателната и властваща” (Аристотел) дисциплина вече не желае да бъде господарка и не желае да бъде обслужвана. Конкретната последица от това е, че станаха прекалено много философите, които се оказват неспособни да се възползват от услугите на филологията “слугиня”. Ще ми се с моята работа да помогна за намирането на изход от създалата се ситуация.

Просто не е вярно, че философът (бил той студент в някой от долните семестри или пък вече човек с име в научните среди) може само и единствено по силата на факта, че е философ, да вникне във философския изказ на литературните по формата си Платонови диалози. Аналогично и умението за адекватна интерпретация на Аристотеловата мисъл в нейната градация още далеч не означава, че е налице и другото умение – умението адекватно да бъде проследен философско-историческият изказ у Аристотел (що се отнася той примерно до Платон или до предсократиците) и да бъде съотнесен към представата за Платон и предсократиците изобщо. Онзи, който – тръгвайки от Хегел и Шелинг – умее да представя Плотиновата философия на духа, безспорно помага за това, основателят на неоплатонизма да бъде разбран. Спорен обаче остава въпросът доколко той всъщност зачита ясно заявеното желание на Плотин да бъде “само” тълкувател на Платон, защото тук допълнително е нужно филологическото описание на неговата тълкувателска практика, за което е нужно много учене, нужни са и много упражнения. А докато се научи да “може” всичко това, бъдещият (или пък признат вече) философ надали ще се чувства “господар”, понякога сигурно по-скоро “слуга” – а това стъписва мнозина, именно поради разминаването с демократически обусловения стремеж към равнопоставеност.

За немската философия би било само от полза, ако има мнозина философи, на които гръцкият език да е тъй вътрешно присъщ и които да боравят с методите на филологията тъй свободно, както поколението на Гадамер, Кун, Шулц и т. н. Този тип познание предпазва от изкушението в античните текстове да бъде привнасян прекалено много и прекалено безкритичен собствен прочит, продиктуван от свои интереси. Такава една методическа подсигуровка на подхода срещу повърхностната преднамереност не би ни отдалечила (както вероятно изглежда на пръв поглед) от въпросите, същностни за мислителите от Парменид до Прокъл, а напротив – би ги направила в повечето случаи по-живи и по-съотносими към нашето Днес.

Забележка: Превод: Бойко Атанасов
Преводът е по електронната публикация на оригиналния текст, поместена на интернет страницата на Философския факултет на университета в Тюбинген (http://www.uni-tuebingen.de). Преводът е публикуван в “Литературен вестник”, 10/2001, с. 13.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а