Георги Гочев: Из “Тела и дни” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Гл. 8. Утрин в Триест

По склоновете на града, от чиито варовикови пейки морето изглежда като трагична сцена, е постоянно влажно. Слънцето пада отвисоко, от самия си зенит, дори в най-ранна утрин, така че да сгрява над главите ни, да блести от белите къщи в ниското и по тенекиените им покриви, изрязани в квадрати и обковани чак до половината на комините, но никога да не стопля в краката, които, скръстени върху каменните плочи, попиват, все едно самите те са от варовик, цялата влага на морето, навлизаща отдолу по склона, издълбаваща го заплашително за първите къщи. Така силната топлина ни вкаменява на едно място, неспособни да се движим, с надеждата, че времето на деня ще разгърне сянката от съседния бор върху нас, но в същото време хладът и влагата ни тревожат. Тялото, очаровано да стои на този склон, се разделя на две сплетени в борба половини: горната е загледана неподвижно в морето, долната го ненавижда. Очите, недовиждащи морето, предават горната част; краката, обзети от силата му, долната. За нас морето е като светлина от изхода на гробница и към него се отвръща несвикналият, но вече затоплен от лъчите поглед, докато краката, вцепенени и прилепнали към дъното на гробната камера, се повличат безсилно, за да достигнат изменилата им мисъл. Светлината, отразена срещу нас, е толкова ярка, че в един миг нейната хранеща сила заслепява. Влагата е така жива, че в същия миг силата на покълналия живот смразява гледащия. Морето, гледано от сутрешния склон, най-безучастно, с абсолютната си власт, ни разгневява и лишава от воля. Нашата безучастност, следваща от несъизмеримия съюз между мисълта и морето, спасява мисълта ни. Морето е пределно в безкрая на хоризонта, насечено е от лодки и кораби, чиито платна естествено се разпъват между къщите по склона, толкова далечно на усещането за вода и поток, че по-скоро е ефирно, памучно, въздушно море, по което плават птици, сред което се колонизират облаци. На това място най-добре може да се мисли шегата на Аристофан за птиците, които заели един междинен облак и поставяйки се като митничари на благовонията, изпращани към боговете, започнали да изнудват хората. По подобен начин гръцките моряци овладявали някой малък остров, стоящ на важен търговски път и събирали такса от преминаващите. Може би тези птици, които сега кръжат по стената на морето, търсят своя облак, за да основат царство? Може би са прокудени, побеснели от глад, защото са изчезнали и гадателите, привличащи ги със зърнени топчета, и волята, за която те са летели над земята? Виждаме как се спущат към мачтите и се кълват на групи, крило под крило, после, изплашени от звук, който не чуваме, те се скриват в дърветата или около къщите долу на склона, без да можем да ги видим. Склонът е капан и убежище за онези, които са напуснали морето. Струва ни се, че когато бягат от морето, по морето, тези птици изчезват, за да се загнездят току в краката ни, но сетне невидимо под тях. Далечна заплаха, която обитава лабиринта от улички, канали и ъгли между къщите, пристройките и малките градини, навесени с лозя. Не е нужно по брега на морето да се дирят лабиринтите, описани у древните автори, защото всеки склон като този, на който стоим, представлява и мястото, подчинено на безупречния план, и усещането за заплаха, неподчинима на план или предвиждане. Да, тези места са населявани сляпо, заради някаква тежка съдба, по принуда. Почти нищо не научихме за туземните хора, нищо не разгледахме, освен богато изрисуваните им гробници. Тук всеки е дошъл отнякъде, дошъл е на кораб, пристигнал е, за да се засели у дома си, привиждан в сънища преди раждането, вплетен в приказки преди познаването на картите и буквите, мечтан като неприключим край на пътуване. Не са прави онези, които пишат, че хората се заселват на брега, само за да търгуват. Местните се заселват по тези склонове, защото вярват, че един ден навикът и мъката по морето ще ги запратят отново в търсене на своя дом, който е може би в дирята от корабите им, който закрепва и остарява зад тях, събирайки пяната от тази тъжна, но изпълнена с надежда бразда. Те живеят от близостта си с морето и то ги засища както с плодовете си, така и с очакването, което неговата непроницаема стена допуска подобно на пушек от огнището на дома. Като всички възрастни хора и те гледат по-надалеч, отколкото виждат очите им, замират пред нещо, което с идването си ще ги погуби, без дори да ги е познало, защото близостта, неусетното привличане, което е довело чужденеца при неговия непознат родител, е същевременно най-пълното безразличие, заблудата на пристигащия, който, поставен от трагичната съдба на кръстопът, не би направил място за колесницата на стария си, озлобен от гордост баща, би го нападнал и убил с оправданието за наранено достойнство. Слабото зрение на очакващия, на доближилия брега, за да наблюдава в изнемогата си безкрая, е заслепеното зрение на пристигащия, на доближилия брега, за да го направи свой дом, след като го плячкоса. Това море, по което за няколко дни можеш да прекосиш света на родителите си, да стигнеш Картаген, Испания, Херакловите стълбове, то заплашва пътуването и мисълта с избягали от дирята късове време, които са същностно морски, заситени с неопределеност, споени от близостта на небето. Близкото пътуване се е оказало търсене, което мигновено се отказва от пристана. Превърнало се е в далечно пътуване, по чиито някогашни дири неопределеното и невидяното са изпълнили моряка, гледащ картата, със сигурност и копнеж. Хората на брега и хората на палубите са завладени от възторг. Първите, скупчени със знаменца и венци, упоено прескачат от мачта на мачта, броят искрите в комините на параходите, отплаващи с тътен, показват на децата си нещо отвъд техните близки на кораба, нещо, към което моряците рисковано са тръгнали. Изчезнали от погледа на склоновете, някогашните моряци заставали в дъното на палубата, за да се взрат в движението на звездите, в трептенето на техния дом. Плавали са с вярата, че под небето, което са виждали през покривите на домовете си, те са си у дома, но и отдадени на същината на този дом, на предреченото от звездните тела още в мига на раждането. Гледащите звездите, изтеглящите пясъчно въже между себе си и своя звезден дом, са потъвали в нощта на собственото си раждане, завръщали са се при онзи порядък, който ги е начертал като лица и съдби, който ги е свързал с камък и кръст, който, най-сетне, е видял тяхната смърт и мълчаливо е означил съдбата им като надежда, отвоювана през времето. От нашия склон това звездно небе постепенно се разчертава по морето и като вещи астролози започваме да гадаем за болести, щастие, смърт по големината и плъзването на корабите, по тежкото им клатене. Виждаме всички сфери на това небе, виждаме как те се присрещат и разминават, как се събират една в друга, а следващ момент ги е раздалечил. Питагорейците смятали, че от движението на небесните сфери се произвежда чудовищен шум, който не чуваме, защото от първия момент след раждането сме привикнали с него и този навик е част от хармонията в света. Първият вик на света е изтръгнал от нас слуха за заплахата на звездното небе. После небето ни е повикало по-нежно, задушило ни е в музиката си, и от този постоянен, но вече смълчан вик, се е родил навикът. Но чуждата съдба, нашите собствени минали и бъдещи действия, сега ни зашеметяват с простотата си, с леснотата на зависимостите, сведени до волята на това море, най-тясната и най-широка сфера. Тишината от движението на сферите означава ясния момент на пораждането, на поражението на живота, който е оглушал за породилото го. Гледащите морето от тази височина предават волята на морето за живот, защото живеят във вцепенението на навика, на дома, който се пази и храни от морето. Да, ние живеем сигурни и благодарни за морския път, но отказваме да си служим с него по друг начин, освен като път към дома и мислите. Мислим за дните, които ни остават в този град и за завръщането по море, за прекосяването на морето. Когато разговаряме и насочваме ръка към пъстра лодка или към рибари, които героично хвърлят мрежите си, думите ни резонират като предопределения в особената тишина на морето. Знаем, че морето е най-дълбокият израз на движението, на плавната могъща промяна, за която времето на историята не значи нищо. Познаваме лекотата на неговата материя, благосклонната му, аристократична красота. И в същото време се ужасяваме, че идеалът на тази красота е издигнат от огромни маси безформена плът, от цялата тежест на света, която би познал напълно само удавникът, притиснат на морското дъно. В измамното си отстояние приличаме на изхвърлените по брега останки, растенията на съдбата. В измамното си задомяване приличаме на удавници, притиснати под небето. Морето е съседно на нас небе, а небето е море, загърнало всичко. Изправяме се трудно и слизаме към хотела, чийто покрив сме разпознали от височината. Провираме се между пиниите и кипарисите, закрепяйки ръце по прорезите на кората им, после стигаме стаята, за да ни намери отново нощта на навика. Любовта ни наведнъж се разстила по трите пътя на небе, дом и море, по неразплетимата от мисълта троица на Tergeste.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а