литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георги Гочев
Из “Тела и дни”
Страница: 3/3


Гл. 14. “Както ратай томува сянка…”


Историята на праведния Йов може да украси всяка смирена душа така, както календарът украсява времето. Защото праведникът, притиснат в отсека на своя път, гледа към идващото като към избавление с две лица: това на отрадата и това на болката. Тази двуличност е следвала от позволението на Бог да запита посредством друг праведника за неговата праведност. Посредством злото да запита за трайността на доброто в изтляващата го обзетост. Но Бог също така е забранил на посредника сам да осъди изпитвания, като е удължил в живот неговите мъки. Така Йов е бил облечен с времето на праведността върху разрушените си навици и тялото на праведника е остаряло в един миг. От срещата на календарното време, това на навика, и времето на изпитанието, с което посредникът на Бог е облякъл изпитвания, тялото на Йов е заболяло, покрило се е с гнойни струпеи и с нечистотиите на земята. Плътта е изсъхнала върху костите и тоягата, с която сърбежът бил облекчаван, откривала под разкъсаната кожа клетката на едно обикновено тяло. И постепенно този цирк избягал от хората, като губел благоволението им, за да се подчини на изпитанието. Защото хорската среща подбужда негодувания, отправяни от съдения срещу съдника. Йов заживял отстрани на дома си, зад оборите с животни и сутрин слугинята му оставяла дървена купа с храна, извръщайки поглед. Притичвала обратно към стаята, където семейството на Йов, оцеляло по Божия воля от срутилия се дом, закусвало и на въпросите, често бързи и все по-нехайни, отговаряла, че старецът гледа към земята, говорейки си нещо, което не могла да разбере. А той общувал с трима чужденци, негови приятели, дошли да го видят. Пъдел ги безнадеждно с думите си, както кон пъди мухи с опашката си, но те го кацали отново, за да му задават въпроси — на него, чийто език не дръзвал да се противи нито на обещаното, нито на още неизпълненото, нито на вкусеното, нито на онова, което Божият посредник му давал обилно. Език, който викал към обещаната родина от годините в пустинята, много повече от телесните години. Защото да си от страната на Бог, означава да си с лице към Бог, сведено от ударите на Неговата воля и ласките на Неговата милост, изпитана от благочестивия. Да си от страната на Бог означава да си търпелив и дори в нищетата и глада да бъдеш под небето на Бог като пътник, стигнал дома си. Такъв е праведникът — ощетеният с чуждата нищета вярващ, който гледа Бог откъм смирението, че волята на Бог може да откликне в обичайността на праведника повече, отколкото праведникът да потърси помощта на Бог. Благочестието предшества праведността; нали и здравият е силен преди да се разболее. Но относно болестта, която очаква смъртта си в здравето благочестивият изпитва себе си в праведника. До идването на праведника благочестието е служело на доброто, без да бъде изпитано в самото него. То е отвръщало без гордост на сторената милост, но не и със самото добро, раздавайки себе си за нуждата от милост на другите. То си е тръгвало от доброто, отнасяйки го като темел на навиците. То е нямало нужда да го обитава, а само да го навестява с ведрото си лице и безкористните си нужди. Благочестието е признат любимец на Бог, който слуша Бог, без да поставя лице пред гласа му. Защото Бог още не вика благочестивия. Едва праведният е готов да застане в нозете на изпитващия и да се позове на гласа му с цялото си същество, гласейки изпитващия го “Мой Бог”, с гласа на осакатеното си тяло и погубените си навици. Така праведният Йов назовава дома, който дори Бог не може да разруши, защото Бог обитава себе си и в този дом, който е името на Бог, е назидано място и за праведника. Праведният окончава благочестието и надживява всяка една благодат, бидейки дарено от себе си добро в доброто на другите. Но ако не видим благочестивия преди праведния, то остава да видим у праведния чуждата нищета, станала надежда на собственото задомяване в спасението, зовано Бог. И ако благочестивият отдалеч се моли зад праведника, все едно е негова отдавнашна сянка, то той се срамува от праведника, защото вижда в него разсеяното за миг помилване на Бог. Този срам скрепя благочестивия за ангелското крило на надеждата, която разнася ласки, и в същото време моли Бог да не го изпитва, освен ако не е такава волята му. “Зови ме, Боже мой, Свой любимец и аз ще бъда смирен в благодатта Ти, но не ме изпитвай, отнемайки ми я!”: така говори в молитва благочестивият. Той не може да знае за забраната на Бог посредникът да унищожи изпитвания праведник: благочествият не вижда тази преграда, чрез която Бог обича и пази добротата на праведника, защото Бог знае, че праведникът няма да му измени. Смирението на благочестивия пред щастието е подготвило праведника за същинската му безчувственост към собственото нещастие, спохождано извътре само от езика на праведника, който се застъпва за самия себе си пред благочестивите. А прави това, защото смята, че Бог се е отвърнал от молитвите му, в които праведникът не е молел нищо за себе си, обещавайки пред Бог готовността си да облече всяка чужда нищета. За благочестивия изпитанието на праведника е наказание за гордост, която сам той, коленичил в молитва, не е видял у праведния, но е подозирал с ужас у себе си. Йов, когото Бог преградил в изпитанието, говорел с благочестивите си приятели, които опитвали да разберат причината за този огромен крах. И тяхното доволство, ако беше истинско и изразимо, би привлякло времето на наказанието върху неблагочестивите думи на праведника, които изразяват неговото скрито неразбиране и неговата потулена гордост. Това доволство би позволило на посредника да отнеме от Бог волята над праведника, защото би доказало на Бог, че праведникът му е изменил, възгордявайки се, а благочестивите са презрели Божията мисъл. Но техните въпроси, утешаващи болката на праведника, олеквали в радостта, следваща изчезването на всяка неискрена, несъществуваща гордост. Тези приятели, подбудени от посредника, смятали, че благочестието на Йов, скътано в душата му, ще дръзне да съди Бог, подигравайки се на самото себе си. Напротив — то се надсмяло над лицето на посредника, който очаквал, че този човек ще осъди Бог, като му се отблагодари за подкрепата с глас на гордост в самото лице на Бог. Но ако благочестивият въздига за миг ведрото си лице с лекотата на ангел, то праведният гледа земята с цялата тежест на чуждата нищета, която е приел и износил с тялото си. Праведният не може да погледне Бог не защото това му е отказано, а защото е твърде рано той да се върне при Бог. “Още не”, което е времето на греха и смъртта. И ако праведникът разказва за живота си, все едно го изтъква като целебно средство за залуталата се воля на Бог, той всъщност моли своите приятели да отнесат обещанието, че ще служи на волята на Бог, каквато и да е тя, смятайки, че наказанието над неговото тяло означава и глухота за всичко сторено и записано върху времето. Неговият живот изостава от смъртта, която ще го върне на Бог. Затова и в изпитанието си той живее бавно, извън самото време, извън местата на навика, в очакване, което придава на тялото земен вид. Праведният Йов странства извън думите, които изрича, за да опише на благочестивите своя живот. Той живее след живота, който вече го е нарекъл “благочестив”. Но той живее с това “още не”, което пълзи по цялото време и отеква върху него. Йов е изпъден от света на навика с думите, с които Адам и Ева са изпъдени от Райската градина. Огласяването на света от гласовете на хората, изгубили своя дом, стене в дишането на Йов, изпъден от своите навици и подслонен в тялото си, което не може да бъде и заемащото, и заеманото под небето на дома, зован Бог. Но смисълът на тази чужда вина, която правдникът поема, иде не от самия него, а от света, който той обитава. Когато Бог извиква синовете си и при него идва и дяволът, той го пита какво е правел. Дяволът отговаря, че разглеждал земята. И после Бог го пита дали е видял и неговия праведен Йов. Така Бог насочва вниманието на пуснатия в света дявол, отмерващ минутите на “Още не”, към онзи единствен свят на праведника, който може да понесе изпитанията и клопките му. Докато дяволът грози тялото на Йов, хората живеят благочестиво и ето така голотата на Йов пази голотата на света.


“Отвоюване е животът на човек върху земята
и като ден на наемник е денят му,
както ратай томува сянка
и както наемник дебне край на работата си,
така и аз имам празните месеци
и броя си мъчните нощи;
ако ще да заспа, казвам “Кога ще се вдигна?”,
и отново ще чакам вечерницата,
и ще се изпълвам със страдания чак до тъмите.
Облечена е плътта ми в гнилоч и спластен прах,
кожата ми изсъхна и сви се.
Дните ми по-бързо преминават отколкото тъканта се коси от тъчащия,
и изтрити са, и без никаква надежда.”


Праведният Йов търси сянката на дървото, което да закрие голото му тяло, сянката на нощта, която да закрие голите му дни. Но нито тялото му може да понесе дреха, нито денят му може да понесе нощ, а живеят в очакване, което ще ги спогоди. Йов очаква края на времето “Още не”, който ще облече тялото му в нетленност, а денят му във всепроникващата светлина на Бог. Той постоянно напомня пред себе си, че е бил смирен и при получаването на очакваното, и при загубването на полученото. “Пред себе си”, защото това смирение говори от лицето на праведника, без да се докосва до язвите на кожата му. То гали благочестивите, които оплакват срама си, погинал, за да утвърди милостта на Бог и отсрочката, в която праведникът ще помете света на благочестивия относно въздигането на Божията милост. Под сладка дрямка стене болното тяло на праведника; под ведро небе изтичат безнадеждните му дни. Но докато праведникът е изпитван, той вижда двулично идващото време, томувайки с душа истината, и тялото му потръпва от студ, затоплено в съня на ласката, а дните му воюват с времето, дали му обет за целомъдрие. Изгаря го слънцето, което сред руините на навика ожесточено търси изложената кожа, застрашава го тъмнината, която обзема скътаното в себе си тяло. Като страж на дома си, праведникът посреща изпитанията и ги отклонява в себе си. Йов е загубил стадата си, загубил е близките си роднини… но времето на праведника отхвърля самия праведник от загубеното и чрез себе си той е спасил онова, което е загубил за себе си. Раните му са странен обет, че загубеното ще бъде върнато, защото не то вече не е, а човекът, който е бил негов господар, вече не е. Волята на Бог не се интересува от самите навици, от стадата и пашата, от слугите и роднините на праведника, а от близостта на праведника, в която праведникът може да бъде позован. В този момент светът на праведника привидно загива, загива в самия него, за да се обърне той с лице към позовалия го. Йов гледа Бог и дори в ужасния му вид Бог го съглежда с обич. Разраненото тяло, чиято кожа се е свила и набръчкала около костите, явява пределната благочестивост на Йов, която свидетелства за едно “въпреки”, съдържащо се като обещание във волята на Бог, което постоянно задушава и отлага смъртта на тялото. Това “въпреки” диша с диханието на смъртта, то залинява дните на праведника и разлага неговото тяло, разкъсващо нощите и парцалите, дръзнали да го обвият, но то отхранва възвърнатото и скрепено от самата смърт благочестие на праведника. Когато праведникът умре, неговото благочестие, освободено от грижата на тленното, припомня себе си в миг на ликуване, с което праведникът стига небето. Да, казва се, че Адам в изкушението си познал смъртта и пред себе си я загубил в света на хората. Да, казва се, че праведникът е син на Адам. Тази смърт отбягнала да споходи Адам като наказание, за да задължи всички негови потомци. И те хранели смъртта, работейки срещу собствената си храна на нейната нива. Хранейки себе си, потомците на Адам хранели смъртта. Нито за миг тази смърт не давала почивка на света, нито за минута тя не се уморявала, защото изтощението на ратая я изпълвало със сили. Неговото падане зашеметявало взора към истината. Единствено в праведника смъртта закъснявала и отвръщала поглед от ратая. Единствено в праведника ратаят на смъртта можел да потърси почивка и сянка, която обещава нетленно тяло и ден без нощ за дома на истината. И болката на праведника приспивала от умора смъртта, защото смъртта постоянно била извиквана и отзовавана, била в раната, но още не в тялото. Смъртта, състоянието на “Още не”, била отсрочена чрез собствено “още не”. Така времето на болката течало за един безсмъртен праведник, чиято смърт пътувала постоянно към него, бидейки под волята на Бог. Праведникът Йов е разочарование на смъртта, защото тя губи безправното си право да бъде случайна смърт и чрез ужаса на своето идване — чиято мигновеност означава всеприсъствието на смъртта в “Още не тук” — да задължи ратаи за изхранването си. Праведникът побеждава смъртта чрез самата смърт, без да я побеждава завинаги, както я е победил Бог, защото смъртта и след смъртта на праведника остава във времето и обиталището на живота, спасен в зоването на Бог. Но умореният от несрети Йов, изложен на смъртта, подаден от посредника на самата смърт, без тя да може да го получи от друг, освен от Бог, с мисълта си тръгва към сянката на живота. Краката му нямат сили да побягнат; ръцете му нямат сили да затулят от присмеси лицето. Но мисълта ще обжари очите на праведника с топлина, която идва от дома на нетленното тяло и деня без нощ. Тази мисъл вярва в своята причастност към промисъла на Бог, към истината на Бог, и тя отбягва смъртта, давайки почивка на праведника. Така скритата в томителното посягане към сянката вяра, задомява Йов във вече нетленния дом на загубеното, докато езикът му припомня на благочестивите животът му на благочестив човек. Посредникът обикаля гневно и напрегнато около тези думи, за да чуе гордостта на праведника, осъждаща Бог, и в неговото сляпо очакване, измъчващо тялото и дните на праведника, праведникът живее, отстъпен на отстъпа на смъртта.



Назад Назад (2/3)



  
Накратко
Гл. 8. Утрин в Триест
Гл. 10. Малкият Хауф
Гл. 14. “Както ратай томува сянка…”

Още сведения

публикувано на петък, юли 08 @ 16:08:33 EEST изпратено от Gorgij

Подведено под:
Плътни течности | * | проза |

8996 прочита

Още в тази връзка
· Георги Гочев


Най-четеното в блок Плътни течности:
Какво е деконструкция


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из “Тела и дни”" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.08 Секунди