Павлос Матесис: из “Афродити” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

— И защо не си отишла да си легнеш? Щом имаш медицинско, защо си тук?

Държеше я права пред бюрото си, знаеше, че Афродити никога не би седнала без неговото разрешение, нарочно, за да му натяква каква свиня е.

Той, седнал, пушеше, телефонът непрестанно прекъсваше разговора им, цигарата, недоугасена в пепелника точно пред нея, я окадяваше, все още бледа от упойката. Една машинописка не спираше да влиза и излиза, уж по служба, сега се сети да се разработи шафрантията помисли си, запалвайки втора цигара, иска да разнася клюки сред персонала, всички знаеха за връзката на шефа с Афродити. При всяко влизане го принуждаваше да снишава тона на разговора и силата на отвращението, което предизвикваше у него решителната и прежълтяла Афродити, все нещо е недоволна тая, каза си. Нашествието на машинописката още повече го унижаваше и желанието да унижи Афродити ставаше все по-хедонично, натрапчиво. Вече от три минути я държеше права пред себе си, нарочно, всички знаеха за връзката им, по-точно бившата им връзка. Афродити, макар и да познаваше характера му, макар и да долавяше желанието му да я унижи, бе решена твърдо да не обръща внимание. Решена да не тръгва, преди да е постигнала целта си.

— Не съм дошла, защото много ми е домъчняло, нито за да те излагам — каза го силно и почти в лицето на машинописката, която прибираше някакви копия от бюрото.

— А, значи ти е казал синът ти? Вразумил те е?

— Ум си имам.

— А егоизъм?

— Имам. Средства нямам. Идвам от болницата.

Машинописката надуши, че е прекалила и че ако остане още, може да отнесе някое кроше, каквото наскоро бе отнесла блондинката от експедиторския отдел, и даже не посмя да се обърне към синдикатите гадината. Запъти се навън с привидна мудност и бавна крачка, уж че нищо не можеше да я уплаши нея. Той я цапардоса с гласа си:

— По-живо. По-живо, хайде, размърдай се!

Машинописката се обърна толкова бавно, колкото й позволяваше страхът от уволнение, но трябваше все пак и да покаже, че познава трудовите си права.

— Защо?

— Защото ти е смъкнат задникът! И не понасям да го гледам толкова време... тръгвай!

Афродити междувременно права пред бюрото, неугасената цигара я задушаваше заедно със запалената, която не напускаше устата му, и когато говореше и изпращаше употребения дим право в лицето й, гневът й се надигаше, знаеше какво ще наприказва машинописката отвън след малко, чувстваше болката отдолу, явно упойката не действа вече помисли си, остава да получим сега и някой кръвоизлив, при все че бяха я повили здраво след интервенцията. Вбесяваше я главно температурата, това трийсет и седем цяло и нещо по рождение, което я изгаряше и все не можеше да разбере от какво се получава паренето, от гняв, от похот или от собствената й температура. Но беше изпълнена с решимост, да ми опява, колкото си иска, парите ще си ги взема.

— Хайде казвай, госпожо Афродити, казвай бързо, за да си тръгнеш бързо, че ми миришеш и на някакво лекарство като клозет след дезинфекция, казвай. Казвай, заради тебе я изгоних, нали видя.

— Заради мене ли? Изгони я заради себе си.

Димящата цигара в пепелника пред нея я задушаваше, почти обиждаше. Вбесена се протегна, взе чашата с водата, но не можа да овладее ръката си заради температурата, водата напълни пепелника, разля се навън, по документите наоколо. Гледаше я. Афродити извади от чантата си хартиени салфетки, несръчно се замъчи да попие водата от листовете, а тя потече и закапа върху ципа на панталона му, Афродити продължаваше методично да забърсва документите един след друг, после забеляза погледа му, вперен в нея, захвърли салфетките върху бюрото и го погледна. Гледаше го.

Той си запали поредната цигара, беше забравил за димящата, закрепена върху някаква гумичка, пое дима, взе поставката от чашката с кафе, положи вътре цигарата и я бутна към нея, точно пред нея, просто така, дори не нарочно, сякаш че Афродити не съществуваше, вече не му доставяше удоволствие дори и да я оскърбява.

Междувременно пак беше вдигнал слушалката и разясняваше подробно някакъв служебен въпрос. Говори си, колкото си искаш, мислеше Афродити, парите ще си ги взема, пък ти си говори. Щеше да си получи не само парите за доктора, но и за таксито. Такси, разбира се, не беше взела нито на отиване за аборта, нито от болницата за насам. Той се протегна, докато даваше подробни разяснения по телефона, заизбутва бавно, но решително чантата на Афродити от масата си, с гнуслив жест на ръката. Изтласка я, сякаш се отърваваше от вмирисан октопод. С поглед, вперен в Афродити, но без да я вижда, като че бе витрина, през която гледа хоризонта или някакъв пейзаж.

Тя успя да хване чантата си. Отвори я, извади салфетки и започна да бърше мястото, където се бяха допрели пръстите му. Същевременно се гледаха, той продължаваше да дава обяснения по телефона, масата му в безпорядък, потънала в прах, ненужни листове, салфетки, една цигарена кутия полупразна.

Афродити вдигна употребената салфетка и празния пакет, не умишлено и с цел да го обиди, естественият й стремеж към чистота, първичният й стремеж да възстановява вселенския порядък не допускаше безредие. Обзе я нещо като задушаване, когато осъзна, че кошчето е до краката му, от другата страна. Той продължаваше да води служебни разговори. Изтика я с коляно, когато се опита да се наведе внимателно, понеже бе повита като бебе от хирурга, и да изхвърли боклуците в естествената им среда. Права до него, задухът я обкръжаваше. Все не успяваше да си поеме дъх, преди да е довършила започнатото чистене. И тъй като резервният й въздух беше на привършване, разтвори конвулсивно чантата си, напъха там боклуците, едва успя да си поеме дъх. Задави се от вдишването, после се захвана да бърше със салфетката своя участък от бюрото, откъм своята страна.

Затвори телефона, без да я поглежда, изтръгна й салфетката, хвърли я в кошчето.

— А сега говори. Преди да влезе някой и да се изложа.

— Защото ще те видят с жена ли?

— За жена ли се имаш? Ти си хартиена салфетка.

Беше й го казвал и преди. Когато се срещнаха за първи път. Ти си нещастна по природа, беше казал, не ставаш за жена, трябваше да се родиш камбана на народно гробище. Или линейка за превоз на болни от инсулт.

После станаха любовници. Паснаха си добре в леглото, в началото. Такова удоволствие не бе изпитвала отдавна, още отпреди да я напусне мъжът й, мъж никога не беше я задоволявал толкова, дори не си представяше, че съществува такова удоволствие в живота. Но не му бе казала. Защо да го възнаграждава? И се стараеше в леглото да не й убегне нещо, за да не разбере. Два месеца по-късно, един следобед в леглото той се отдръпна рязко, скръндза такава каза, просякиня, скръндза си дори в това! И се изправи. Оттогава не криеше от нея, че го отвращава.

— Значи от болницата идваш? — искаше да приключват, отегчително му беше да я унижава повече, а му се струваше, че мирише и на нещо друго освен лекарството, което му напомняше за препаратите в обществените тоалетни, може да беше кръв, може да беше смесица от одеколона и упойката, още отначало я подозираше в някаква вродена миризма, нейна си, не от липса на хигиена. Какво толкова съм й намирал, помисли си. Като че ли я беше изтърпял само защото в леглото я караше да пърха като риба. Тя мислеше, че се прикрива, от години не беше задоволявал жена толкова диво, само затова остана с нея цели три месеца, сега обаче край на милостинята. Попита я защо, като е ходила на лекар, не се е прибрала вкъщи, ами се е довлякла тук, в работно време, да не говорим, че му носи и кутсуз.

— Абортирах.Трябват ми пари.

— Пари ли?

— За разходите. За лекаря и за таксито.

— Значи ме мислиш за будала. Оказах ти честта да те осеменя, трябва да съм най-големият будала на тоя свят. И какво сега, искаш пари, така ли?

Тя, безмълвна, беше извадила поредната салфетка, ако продължеше да я бави, щеше пак да започне да забърсва бюрото, безпорядъкът я оскърбяваше, мъжът пред нея беше един безпорядък. Все пак се въздържа, не продължи да чисти.

— Вместо да се гордееш, че си успяла да заченеш, ти, най-нещастната жена, ми искаш и пари. По принцип ти би трябвало да ми платиш. Даже да ме позлатиш. Кога друг път ще ти се падне такъв подарък?

Никога. Сигурна съм, защото сама съм го решила, мислеше Афродити. За в бъдеще, с леглото ще се разпореждам, както аз поискам, ще уредя да нямам нужда вече от легло. С твоите качества, момичето ми, казваше й майка й, много мъже ще изгориш. Такова ти е името, затуй те кръстих Афродити, хубавото име разкрасява, носи късмет, има и планета с твоето име, много далечна. Хубаво име, да ти е хубав и животът. Богат. Не като моя, детето ми.

Помисли да запрати по главата му железния лебед, който използваше за преспапие. Само че щеше да наруши симетрията върху бюрото му. В целия й живот това я ръководеше: да не предизвиква безпорядък във Вселената. Докато се канеше да отговори, вратата се отвори и влезе пак машинописката, без да почука, искаше да си върне за преди малко. Или пък да направи демонстрация пред Афродити. Държеше прозрачен найлонов плик, пълен с риба. И с малко вода.

— Кумът Ви — каза — Ви донесе тая пъстърва за подарък. Искаше да Ви види, но му казах, че водите частен разговор — тук ли да я оставя? — попита, но вече бе оставила плика в краката му, на пода. Излезе, стараейки се да изглежда обидно непринудена, но не дотолкова, че да се стигне до уволнението й.

— Е, няма ли да ми да дадеш парите?

— Много добре знаеш, че няма да ти ги дам.

— Знам.

— Тогава?

Изгледа я.

— Знаела си, че няма да ти ги дам. И все пак дойде. Дойде направо с шевовете, макар да знаеше, че няма да получиш и стотинка.

— Имам нужда.

— Скръндза си ти. Мизерница. Скръндза без цел и без причина. Боклук. Излагаш се, макар да знаеш предварително, че няма да спечелиш нищо. Чукаш по вратите, а знаеш, че не само няма да ти се отвори, ами и ще ти извикат, че няма да отворят.

— Имам нужда от парите.

— Не чак такава. Само се излагаш. Спомни си за шкафовете ти.

Не искаше да отговаря. Искаше само да го убие, да го убие, да му избоде очите с нокти. Мразеше го, защото я познаваше, сама му беше позволила да я опознае. Мразеше го, защото веднъж му беше показала шкафовете си. Пълни с вещи, събирани цели осемнадесет години. Какво ли не. Въженца, картонени кутии, златисти панделки от подаръци, скъсани каишки от часовници. Кухи яйца от гълъб, беше ги намерила на село, преди да се ожени. Пазеше обувки от дванадесет години. Стъпваше винаги внимателно, икономично, подметките й никога не се износваха, само на мъртъвците подметките са неизносени, каза й той веднъж. Принуждаваше се да си купува нови едва когато модата им отминеше напълно. Но не ги изхвърляше. И направи грешката да му покаже всичко.

— Поне за доктора.

— Не. Няма да ти дам. Нарочно, защото зная как ще побеснееш, че не си ги взела. Затова не ти ги давам.

Познаваше го. Предварително си знаеше, че няма да й ги даде. Тръгна да излиза. Само че, един въпрос.

— Толкова ли съм грозна?

— Нормална си. Дори си апетитна. По-скоро да. Добре запазена за възрастта ти. Не. Грозна не си. Но ти има нещо. По-точно нещо ти липсва. Аз съм грозен. Но ме желаят. Желаете ме. И мъжете ме желаят за приятел, за компания. Тебе не те желаят. Дори и за приятелка. Това е нещо като болест или като недъг, явно го имаш по рождение. Както някои се раждат руси, да кажем, други се раждат нежелани. Като болест е. Някои имат херпес, левкодерма, озена. Ти имаш това. Не си виновна. Никой не може да се задържи до тебе. Помниш ли кучето ви? Дето ми каза, че сте го купили и после един ден то избягало. Избягало е, за да не вижда тебе. Ако беше останало, щеше да ти подхвърли кучешка отрова.

Кучето й го бяха подарили, не беше го купувала. Когато беше на осемнайсет, й го подариха, расово, но безстопанствено, задръж го й казаха. Изкъпа кучето, кръсти го, охрани го и на двайсетия ден, откак му свали каишката, то изчезна и не се завърна. Направи грешка, че беше споделила и това. И за шкафовете беше грешка.

— Знаеш ли колко мъже съм имала? В живота си.

— Колко си задържала, Афродити?

Никой не бе останал с нея. Разбира се, тя винаги успяваше да ги отпрати първа, веднага щом надушеше, че ще си тръгнат. Първа им казваше да си вървят, в това я биваше, имаше тази дарба, някакъв нюх за дезертьорите.

— Дори мъжа си не успя да задържиш. Нищо че е бил човечец без особени претенции. Мене ли очакваш да задържиш?

— Не е човечец.

— Това е твой проблем, ти казваше, че е човечец, значи си излъгала. Дори и него не успя да задържиш. Дори развод не си помисли да ти поиска.

— АЗ не приех.

Беше голяма грешка, че му разправи всичко. Мислеше, че ще го спечели, ако му покаже, че цял живот е в ролята на жертва. Да. С мъжа й бдителността й не проработи, бе приспана. Стори й се човечец, в леглото все й казваше благодаря, благодаря, така смирено. Плачеше, когато свършваше. Веднъж й довери, че Афродити е първата жена, която е “познал”, другите го гонели, защото малко преди да стигне до кулминацията, плачел като просяк, всички го гонели преди да свърши, погнусени от просията му. Така останал девствен, докато не навършил тридесет и три. Афродити беше първата жена, която му влезе в положението, позволи му да плаче, докато свършва. Това приспа бдителността й, помисли, че е нейна собственост. Един ден той си тръгна. Излезе за работа и никога не се завърна. Два дена го очаква Афродити, после отиде в полицията и й казаха, никъде не се съобщава за Михаил Теофанус, нито ранен, нито убит. Прибра се вкъщи, сготви за децата и разбра. Мъжът й не беше имал смелостта, не беше имал дори и смелостта да каже напускам ви. На следващия ден Афродити си потърси работа и намери тази тук, в цеха за мъжки ризи. Беше грешка, че се разкри напълно пред любовника си, явно той бе разбрал защо му се разкрива, огромна грешка. Гледаше го.

— Няма ли да ми дадеш парите?

Той се наведе, взе плика с пъстървите и го протегна.

— Вземи. Пъстърви. Скъпа риба.

Тя се обърна към вратата. Той с прозрачния найлонов плик, протегнат над документите, нетърпелив.

— Не ме бави, знам, че накрая ще си вземеш рибата.

Тя нито се обръщаше към него, нито тръгваше. Никога не беше й се предоставяла възможност да откаже нещо, което й се предлага даром.

— Знаеш, че ще я вземеш. Нали завчера взе ония връзки за обувки. А никой у вас не носи обувки с връзки. Ти си практична, спестяваш като мравка. Хайде сега и ти, та тая риба е храна за цели два дни. Ще я вземеш, ти си пестелива ... въпреки че никога не си чак толкова зле с парите. Ще я вземеш. Затова ме отвращаваш, хайде.

Афродити знаеше. Преди да стигне до вратата, се върна, наведе се, нежно пое плика с рибата, който той междувременно беше оставил на пода, изправи се. Една болка отдолу. Да се прибира бързо, преди да й е прилошало. Само че не тръгваше и го гледаше.

— Знам, Афродити, иска ти се да ми прережеш гърлото с бръснач. Но дотогава ще се вмирише рибата ти. Хайде, тръгвай.

Афродити го гледаше, но всъщност мислеше за плика, да не би да е продупчен и да потече вода, тогава щеше да се наложи да се навежда и да бърше пода, незабавно, Афродити не търпеше мръсотията върху планетата, нито безредието.

— И, Афродити, забрави за офиса. И повече не ме безпокой. Нито тук, нито на друго място. Ако ти трябва нещо, само служебно. Чрез началничката ти. Иначе ще трябва да поговоря със сина ти.

— И какво? Ще ме набие ли?

— Не те ли бие?

— Не, разбира се.

— Само те реже?

Беше се приближил, запречи изхода.

— Само те реже. Още ли го прави? Я ми покажи ръцете си.

Понечи да извие китките й, да ги поднесе към очите й, за да си види прорезите, тя се бранеше ожесточено, няма да си поглеждам ръцете, ако ще и да умра, си мислеше, и същевременно се движеше внимателно, за да не се изхлузи пликът с пъстървите.

Поднесе й ръцете към лицето, тя замижа, приклещи китката й, обездвижи я и я зашляпа по лицето със собствената й длан, за да я принуди да си отвори очите, но не успя. Пусна я, щом телефонът иззвъня.

— Видя ли? Нали ти казах,че ще си вземеш рибата?

— Мръсник.

— Когато се обръщаш към мене, ще ме наричаш “господин началник”. Пред другите. А също и ако случайно останем насаме, тръгвай вече, ще ти прокапе рибата.

За малко застина на мястото си като статуя, за да залъже припадъка. Спонтанно понечи да извади траурната лентичка от чантата си. Винаги си носеше лентичка за ръкава, децата й не знаеха, като хората, които си носят хапчета за в случай че получат криза на улицата. Купи я, когато беше малка и си бе помислила за първи път, че някой ден майка й ще умре. Оттогава често я носеше на улицата, стига да не срещаше познати, просто така, за да се различава от останалите или за да ги изнуди да й обърнат внимание, или за да ги изнуди да почувстват угризения за радостните си лица. Но се сдържа и не извади траурната лентичка. А пък и болката й се усилваше, не се явяваше на пресекулки вече. Болка от интервенцията. Телесна болка от момента, в който се примири, че няма да му измъкне парите.

— Внимавай, Минас! Много съм онеправдана, внимавай. Много съм онеправдана аз, внимавайте! Внимавайте, предупреждавам ви, много съм онеправдана.

Той разговаряше по телефона, служебно.

Думите, които изтърва, я стреснаха. Главно защото не ги отправяше към него, беше твърде дребен, за да поеме такива думи. Не ги отправяше единствено към него. Главно заради това се стресна.

Умислена, вдигна грижливо рибите и тръгна. Мухата я съпровождаше. Беше една муха, месна муха, хубава, зеленикава. Преследваше я, откакто бе навършила дванайсет. Никога не беше я виждала, но винаги я чуваше, дори сред тракането на шевните машини. Имаше и моменти на примирие, но знаеше, мухата беше спряла някъде и дебнеше. Нощем, и въобще на тъмно, мухата спираше. Афродити поклащаше угрижено глава.

Забележка: Превод от гръцки: Драгомира Вълчева

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а