Георги Гочев: Сватбите на Анна Андреевна - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Не бърза ли отново вечността към нас
сега, когато няма пак сама от тебе да побягна
обратно в сенчестия свят на тихите реки;
обратно и при всичките пожари,
видял във спалнята след моята поличба,
обрекла те да скиташ и да пееш скръб:
ти сам – глава; аз – твоя песен с мойто име.
Под чашите за чай, в дантелените рози,
в чинийките с изискания хермелинов кант,
получени не знам-кога, не знам-защо на сватбата ни за подарък,
по бучките от захар, във всички тези маниери,
с чиято помощ пак подреждаме света –
за нас канали и гондоли мъртви;
във неговата цялост се целим взаимно,
за да останем там по-дълго,
и по-дълбока маска да заслужим,
и по-сънлива смърт, и някак по-спокойно бебе.
Родих във крехките ръце на болестта ти:
не беше лист от нотната тетрадка, не беше и желание да се завърна някак.
А Случаят, когото съдихме за нашия живот,
когото хвърляхме с катранени ръце
във бездната да отговаря
за всичко подарено
и за всичко взето,
той сам реши във теб тогава да остана,
по този начин аз да продължавам
да пазя твоите гърди, да готвя пак за твоята наслада,
край тебе да заспивам, да те будя,
със теб да тичам по брега на утрините,
да кашлям пак със твоя дъх и да запълвам
под лампите на твойте нощи аз праха.
И ужасите и страха, избесени в кордоните на твойте дни.
С огромна черна букла, поддържана от обръчите време
на толкова измамно “ние”,
на толкова несигурния “дом”:
два мънички печата, зазимени
от вече празен смисъл,
като корона от надежди с люшната, отсечена глава под нея;
остана само златният обков на този пасторал,
остана ясписът, смарагдите и сребърните повези на
дрехата,
които ти събра и скри от моята страна на общото легло,
ключалка им постави, надраска в лака гербове – забр?ни там да пипа някой.
Аз ти се явявам,
във твоя дом отдавна вече съм заела място,
във неговата трапезария раста, и с него аз се храня,
изпитвам радостта ти, отново карам те да се вбесяваш.
Докосвам те, докосвам се във теб:
съпруга съм на теб, на твойто тяло – бебе…
…във колко фрази ще дочувам нейните неразделими звуци.
Обичах да поглежам към ръцете,
да виждам как подпухват в жива течност,
забързана храна към вените на моя плод.
Едно сърце и второ мъничко сърце във мен изтласкват
живота, грижите ми, моята надежда да споделям
частта на бъдещото време.
Все сепнато да скачаме край него,
да го затопляш – скрита в одеяло кукла,
аз дрехи да му шия,
алеите на градските градини да преброждам,
побутвайки го весело и тъй спокойно в скута.

Но моля те, не съжалявай
за моето безкрайно “съжалявам”.
Ти сигурно не знаеш,
но там простили са ти вече.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а