Дмитрий Варзоновцев: Пост-преходна ситуация - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Преходът свърши. Тази констатация не е от днес. И хората почти свикнаха до научават това не само по медиите, но и просто в магазините. Какво следва от това? Нищо.

Или нещо, за което няма нито думи, нито образи.

Би могло да се говори за две визии за края на прехода — назад и напред. Едната ретроспективна, другата перспективна. Но има и две скали за оценка на гледката както назад, така и напред. Една е песимистична — виж какво сме загубили и колко още има да губим. Другата — оптимистична — виж как сме все по-добре и по-добре и ще бъдем още по-добре. Става сложно защото визиите, скалите и ценностите постоянно се изместват една от друга, играят на криеница, лъжат. Работа е там, че това са, гледки които се откриват на гледащия, когато той ходи, пътува, движи се както из пространството, така и във времето. Тоест като се движи променя гледките и точките, от които гледа. При едно условие, рамката, основите на живота остават неподвижни, едни и същи. А се променят само гледките.

Но ето ходенето приключи. Обществото няма къде да ходи, установи се в ясна мрежа от граници и ценности — Европа.

Преди години аналитиците посочиха един дефект на придвижващото се гледане на нещата в живота. Рано или късно движещият се се уморява. Кажи речи, метафората за прехода се изчерпа, не носи ефект. Случи се всичко онова, което можеше /та дори и не можеше/ да се случи. И очакванията, че утре нещата ще станат по-добре, т.е. по-различни от днес останаха безплодни, не се оправдаха.

Царят бляскаво го доказа с лозунга си за 800 дни.

Налага се да се свиква със случилото се, със статуквото. А какво е то?

Поредната мъгла. И пак в основа са преходните настроения. Тукашното се възприема и се преценява не като такова, а в сравнение с тамошното. Това, което е тук от тази гледна точка по-малко или по-вече прилича или не прилича на това там, в “нормалните”, “белите” страни. Те бяха рамката и мащаба на живота ...тук. Но както се оказа и след края на прехода останаха там. И по този начин продължават да разцентроват гледките, да демонстрират различията.

Това разногледство стои в основата и на електоралното поведение на хората тук. Те дадоха гласовете си за своите разнопосочни визии за това, как би трябвало да изглежда България, но не за това, каква е тя реално.

Изборите се оказаха шок не само за избирателите, но и за избраниците им. Така стана ясно, че влакът на промяната не само спря на крайната спирка, но че и релсите са махнати, няма как да се правят маньоври. С този влак и с това разписание. Край. Стигнахме.

И ... а сега накъде? Няма накъде, все тук се пада.

Последната проведена от Института за модерността игра — качествено изследване на значимите обществени настроения в следизборната и следпреходната ситуация разкриват най-вече ясното осъзнаване точно на тази констатация. Не зависимо от това, в Европа ли сме, или само на прага й.

Основната констатация е банална — преходът свърши. По-интересно е другото. Ситуацията след прехода не се приема. Но не защото не се разбира или не прилича на очакваната. Разбира се й прилича. Всичко е както трябва — има бизнес, има политика, има дори и малко от живота. Има и различия — между бедните и богатите, умните и глупавите, своите и чуждите. Има и придобивки, но не за всички.

Оказа се, че преходът се завърши не за всички еднакво. И във въздуха отекна въпросът. Кой ще плаща за търпението, за примирението. Отговор не липсва — за всичко трябва да плати Европа. Като примерни ученици не само научихме уроците си, не само изпълнихме и всички домашни задания. Успяхме и да забравим много вредни днес навици, свикнахме с много днешни липси — на здравеопазването, на образованието, на сигурността. Свикнахме, защото и другаде ги няма безплатни. А който няма с какво да плаща, няма и услуга. Тези неща станаха до болка ясни за изстрадалия прехода си от там натук българин и сега той иска само едно — справедливост. Научихме урока, искаме отлична оценка — дайте ни фондовете, с тях някак ще се оправим и у вас в Европа.

Често в политическата патетика този факт се преиначава. В смисъл — пито, платено.

Забравя се едно много съществено обстоятелство. Преходът в България съвпадна по зло стечение на обстоятелствата с глобализацията. А важната, макар и не най-съществената черта на този процес се състои в тоталната визуализация на социалните потайности.

В една реклама на бира това свойство на глобалния свят образно се схваща в израза — на една ръка разстояние. Близко е наистина, но не е тук, не е и там, а ..там, на екрана, във виртуалната реалност. Визуализацията не изчерпва тази симулативна достъпност на нещата. Световната мрежа като че ли обективира всякакъв род симулации като ги прави достъпни on-line. В мрежата социалното различие както в пространството, така и във времето като че ли се нивелира, редуцира се до безкрайния чат и сърф.

Като резултат огромното мнозинство от хора, които за себе си и у себе си съвсем не са зле започват да сравняват, да питат, да спорят и да се убеждават че са ...зле.

Глобалната прозрачност на границите доближи различията, но не ги изтри — сблъска с тях и в тях мнозина “наивници”, повЕрвали, че нищо не им пречи да са като тях там, в задогледалния свят на нета.

Реалността се оказа безмилостна — бързата възможност видяното да бъде и пипнато, далечното да бъде посетено разкри илюзията. Те там не са като нас тук.

Ето тук се изостря проблемът за справедливото овъзмездяване на трудния преход. Защото тук съвсем не всички са зле. Въпреки че би трябвало да са.

Въпреки виртуализацията, интернетизацията и други подобни -зации българското общество е локално като сетивен опит и въображение — тук е тясно и всички знаят всичко за всички. И не косвено чрез медиите, а непосредствено — от съседите, комшиите, братчедите и баджанаците.

Несъответствието между визиите и сетивните очевидности от друг вид поражда афекта на неприемане на цялата реалност — и видео-, и инфо- и на двора.

Ето тук излизат на преден план водещите теми-проекции на този афект. За циганина и турчина. И циганинът, и турчинът са овъзмездени, а ние — българите не. На тях им е платено за трудностите на прехода, дори и преплатено.

Афектът е общ — възмущение от несправедливостта. Но интенциите му са различни. Циганинът е прост, необразован и мързелив — но на него му се плаща преходът!

Турчинът пък е като нас — не е по-лош, но на него се плаща, а на нас не.

В първия афективен пласт нещата се развиват главоломно, но на всекидневно ниво, остават все още в рамките на съдебните хроники и скандалните репортажи.

Във втория нещата отиват в много по-опасна посока — политическа и геополитическа. За какво ни е НАТО и ЕС като не ни плащат, а на тях, на турците не само плащат, но и обещават да ги вземат при нас — в ЕС! На турците им се плаща не само с пари, но и с уважение, със зачитането на правата им. Нашите права, права на българите никой не зачита.

В тази плоскост — в яркото и остро преживяване на безправието българинът сближава и турчина, и циганина. Техните права се тачат тук от там. Европа не ни забелязва, а на тях им дава пари и други благини. Защитава техните права.

Така се потвърждава една банална констатация — зад т. н. етнически напрежения най-често се крият чисто битови, икономически проблеми.

В пост-преходната ситуация обаче тази баналност се възпалява. Зад изостреното чувство за несправедливостта стои накърненото достойнство. Нещо повече, именно несправедливостта конституира публично достоверния образ на достойния — този, който е против тях, който може да се противопостави на тях, да защити себе си ...както може.

В контекста на овъзмездяване на прехода се оформя нещо като тукашен вариант на евроскептицизма — за какво ни е Европа щом като не плаща, не ни оценява труда?

Безнадеждна е тази позиция. И всички го разбират — без Европа няма накъде.

Така, въпреки че преходът е свършил защото вече няма накъде и поради какво да се ходи, ситуацията остава непълна, куха, опасна. Нещата не получават еднозначна трактовка от всички, остават подвижни и разнородни въпреки че всички спряха.

Спирането в надеждите и очаквания сблъсква хората с динамичната, безспирната реалност.

Така се появява новият тематизъм — кое е ляво, а кое е дясно. Желаният отговор е — няма такива неща и всичко е център, т. е. стои на едно място и може да бъде видяно цялото от една единствена точка, от центъра. Но този отговор е съмнителен-нещата са различни, защото няма една единствена централна гледна точка. Но какви са другите гледки, какво се разрешава да бъде видяно ...през тях? Оказа се, че такива няма.

Пак се гледа чрез ляво-дясна оптика — но не се вижда нищо. По-точно се вижда хаосът, безредието. Защо?

Левите са за бедните. Десните са за богатите. Нали? Ама хич не е така.

Преходът бил десен-свърши, значи десните спечелиха. Съвсем не. Загубиха.

Левите губиха през целия преход, но пак спечелиха, макар и с малко.

Играта проля известна светлина на тази объркана оптика. Осветли корените на объркването. Те са на същото място, както и тези на днешното положение на “Солидарност” там, у поляците — в трета глуха.

Дясното днес може да се похвали солидарно с 20% от реалните гласове, които пък са 50% от възможните. Картината едва ли се нуждае от коментар. Но тези реални гласове са наистина десни. Другите изчезнаха защото бяха привлечени без да са десни. Какви бяха.

На работническа класа. Колкото и да е абсурдна тази квалификация за днешния наемен труд в България, тогава преди 15 години това наистина беше реална страта, пласт, слой в българското общество. Екзистенциално представителите на този пласт по време и непосредствено след 1989 г. се оказаха идентифицирани като лумпени, като бъдещи клошари, които поискаха властта. Именно работническата класа възстана срещу левите, тогава ...просто комунисти. Именно работническата класа счупи нужната оптика, за да бъдат комунистите представяни по-нататък като леви, социални демократи, примерно.

Работническата класа каза и показа, че левите не са леви, а са десни — защото са несправедливо забогатели и са народни изедници! Това, което после, междувпрочем срина същинските десни, лиши ги от широка електорална подкрепа — те са богати и народни изедници. Но тогава през — 1990-1996 г левите бяха десни, комунистите бяха виновни и не без основание за постигналото народа нещастие.

Работническата класа днес се разпадна, изсъхна и отиде в буквален смисъл на бунището, но не на историята, а на българското “гражданско” общество. Защо стана така въпреки магията на марксизма с ленинизма? Защото от самото начало работническата класа беше именно съставено, произволно сглобена от отломъците на локалните общности, създадена рационално и планомерно за никому ненужните обществено производство и потребление. Това съвсем реално образование се формира върху нереални, административно-статистически основи. Животът на тези хора от самото начало се превърна в абсурд — те се лишиха от нормалната за едно традиционно общество среда, начин на живот и други важни неща, но в замяна не получиха нищо освен тотално изкуствените панелни кутийки и пространството между тях. Тази изкуствено създадена, но телесно реална класа обърна схемата на плана „Клин”, възмути се от фалша и на перестройката, и на прехода. И ...естествено подкрепи антикомунистическите платформи и структури в СДС. Комунистите са създали това чудовище и те трябваше да платят. Този антикомунизъм не беше теоретичен, не беше и биографичен, той беше битов, житейски. Комунистите ни излъгаха, взеха това, което не им се полагаше и трябва да го върнат!

Ето тук се корени причината за бързия крах на работническия антикомунизъм, а следователно и за последвалия крах на дясното като широко електорално пространство.

Работата е там, че работническата класа не може да съществува в условията на пазарната икономика, че това чудно явление не може да съществува без ...комунисти. Т. е. без административната система на централизирана планова икономика.

Илюзията създала огромния потенциал на българския антикомунизмът е точно в това, да се махнат лошите комунисти и да се сложат на техните места справедливите демократи.

Митът рухна в същия момент, когато демократите заеха същите места, които преди принадлежаха на комунистите. И отнесоха бой за това през 1994 г. Но пак погрешно и без поука. Просто смяната на системата не е смяна на артистите при запазването на пиеската и мизансцена. И дойде 1996, когато същата работническа класа помете комунистите, но този път заедно със себе си. След 1997 г. нея вече я нямаше, а СДС започна да губи електората.

Днешните леви, бившите комунисти вече нямат този опасен противник — работническата класа. Имат обаче истински електорат — бедните, нуждаещи се от защита от всякакъв род.

Но сегашната им връзка е условна, въпреки че все още е силна.

Причината за тази условност и несигурност е в това, че днешните бедни, все още гласуващи за днешните леви, които преди бяха комунисти, т. е. богати, а значи ...десни, преди също не бяха бедни, бяха средна класа. Живееха в симбиоза с комунистите, бяха тяхна естествена среда. Нещо повече произведоха авангарда на десните –интелигенцията, която след 10 ноември почти поголовно застана на страната на промяната. Но когато разбра, че нещата съвсем не са такива, каквито би трябва да са бързо започна да се връща назад ...към бившите комунисти. Само да видите състава на сегашното народно представителство на левите в парламента!

Днешните десни се оказаха заложници на собствения си модел на прехода — няма безплатен обед, а бедните да се оправят както си щат, т. е. да мрат в кофите. Да има хора които днес не само смятат така, но са богати действително. Но са малко като електорат за всички десни партии и коалиции. Освен това, голяма част от тях ...пак са леви и гласуват за леви поради произхода на богатството си.

В зората на прехода десните оптимисти казваха, че българинът по природа е десен. С други думи само и само да се махнат комунисти и всички ще се превърнат в бизнесмени, т. е. в по-малки или по-големи капиталисти. Преходът доказа че такива работи стават само в страната на глупаците, където вечер можеш да посееш пет златни парички, а сутрин да обираш цяло златно дърво. Съвсем не всички могат да станат не само едри, но дори и дребни капиталисти.

В играта този тематизъм отново прозвуча в контекста на справедливостта. Големите капиталисти са неправедно забогатели или не са наши. На тях не им е нужно да бъдат подпомагани от фондовете. Дайте ги на нас — дребните. Онеправданите и безправните.

За сметка на циганите, турците, мутрафоните и всякакви други чужди елементи.

Така в играта спечели ...Атака.

Хората играейки обозначиха точно акцентите, намериха фокуса, в който днес се събира потенциал не само за Атака, но и за много други радикални формирования, главната цел на които да осигури на избирателя овъзмездяване за прехода.

Само че този път играта не беше просто проекция на извънигровите напрежения. Това беше наистина игра. Хората не се идентифицираха изцяло с ролите и съвсем реалистично изиграха сценките и репликите, които според тях трябва да играят истинските политици, ролите на които те избраха в играта. Така спечели не лявото, и не дясното, спечели Атака, спечели ясно изказано желание — за прехода трябва да се плаща справедливо и на заслужилите, а не на всички!

Сега печели Атака, защото дава лесен вариант за плащането, вече разигран неведнъж през последните 15 години — да плаща ...турчинът, комунистът, фашистът, Европа, САЩ.

Проблемът е, че тази плата съвсем не е безплатна, не връща загубеното, а е нова илюзия за все същата практика — очакващият справедливост плаща като поп на всички, от които очаква да му плащат.

В играта тази истина не беше поставена под съмнение. Тъй че “победата” на Атака се оказа по-скоро гротеска, макар и да диагностира фокусирането на желанията на масата.

Далеч по-сериозно и наистина пост преходна прозвуча една неочаквана нотка. Като постоянно се питаше кой трябва да плати прехода из между многото “игрови”, т. е. симулирани отговори изведнъж се оформи един много практичен отговор — младите!

Щом като сме пристигнали тук, в Европа, те няма защо да бягат там. Тяхното бягство също е проява на несправедливостта!

В този аспект тематизмът за справедливостта отново ни поставя пред проблема за различията и границите, които въпреки че се възприемат, но не се приемат. Младите са различни и като такива вече избягаха, отказаха да плащат. Различието се превръща във фундаментален социален разрив, който безвъзвратно наруши традиционната мрежа от баланси и размени без да дава поне намек за нещо ново, което би заело място на тази мрежа. С бягството на младите се наруши естествения базис на размяната, обнаружи се тоталната й нееквивалентност “след прехода”. В тъмнината на този разрив съвсем отчетливо започна да се очертава съвсем не риторическата фигура на Спасителя, на твърдата ръка, на силата, която трябва да възстанови справедливостта.

Интересно е, че темата за религията се оказа дискредитирана именно от това, че тя няма сила да наложи справедливите мащаби на размяната, остава пасивна и бездейна. Напротив самите религиозни ценности трябва да бъдат налагани ...със сила!

Желанието плащането да бъде гарантирано от силата затваря кръга на конфликтното осъзнаване на ситуацията. Защото такава сила не само че липсва, но и няма как да бъде привлечена отвън. Гротескното разиграване на тезите на Атака — против НАТО и за силна България показват колко съмнителен е и този изход. Няма как проблемите да се решат силово, защото силата не е тук. Така справедливостта плътно беше обвързана със силовото налагане, а последното ...обезсилено от скритото признание, че “ние” не сме силни. Силните са “те”.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а