Георги Гочев
Едно събуждане | Страница: 4/5
4.
Просъницата хвърля капани на образа. Тя използва неговите слабости, за да го преобрази, докато той още не се е събудил за навиците, за забраните, които сам си налага. Внезапно събуденият човек често не знае къде е, в кой час на нощта или на деня се намира, кой стои пред него. Спрямо тези ориентири, които будният зове “своя среда”, внезапно събуденият разстройва и изменя усещането за себе си. Дори най-обичайният глас му се струва непознат и тревожен, дори най-меката светлина го пробожда. Това е така, защото познатото, разкрито частично и мигновено, се превръща в една странна развалина, поставена между пълнотата на съня и пълнотата на деня. Познатото има нужда от своята собствена, назидателна протяжност, която гради актуалността на навика в меки и преливащи тонове. Познатото, за внезапно събудения, шокира неговите сетива и руши дома на неговите навици. В тази развалина образът, позован от познатото, се лута. Сред тази развалина образът е способен, невъзпрепятстван и дори длъжен да измени на себе си. За да оцелее в нея, той трябва да действа така, както не би действал, ако би бил цял. Трябва да действа с наличното, с онова, което просъницата му е отстъпила, с което слабата светлина го е срещнала. В просъницата се открива за миг онзи забраняван на философа и от философа свят на пещерните сенки, на паравана, зад който фокусникът замесва и поднася своите номера. Просъницата връща на философа онова, което той е заличил в “миналото” си на човек, за да бъде философ. Диалогът Протагор, в този смисъл, се явява като трансгресия на строгите условия, поставени в Държавата.
Обикновено ние свързваме всяко нещо, което виждаме, с нещо познато в него или извън него, с някаква история, с една цяла сложна среда от спомени, познанства, предчувствия. Просъницата среща човек с оголения от спомена му свят. Този свят вече няма минало, той е въплътил своето минало. Към него човек посяга, за да си докаже материалното му съществуване, но и за да се защити. Както просъницата дебне образа, така и внезапно събуденият, чиито очи се колебаят, дебне разстроения свят пред себе си, за да намери пролука, през която да се провре в деня. В целия диалог Сократ дебне Протагор, за да го изобличи. Дебне за момента на своето същинско събуждане, защото то ще го върне в познатия му образ, ще изглади гримасата. Това му се отдава чак в края на диалога, когато Сократ хваща Протагор в една софистична примка, за която самият той е предупреждавал по целия път чрез обръщанията си към Продик, който настоява над точното значение на всяка дума. Сократ уличава Протагор в това, че софистът не е направил разлика между думите “смелост” и “дързост” и чрез тази грешка е подвел смелостта под качествата на несправедливия човек. Там е трябвало да стои думата “дързост”. Но наместо да констатира една неточност, Сократ в рамките на един пасаж стига до извода, до който не успява да стигне в целия диалог: че добродетелта е непреподаваема. От това “най-сетне” обаче струи несигурност, която събужда Сократ, но не изтрива опита от този разговор, който същински е останал без победител. Един вид Платон си е затворил очите, унесъл се е, за да може диалогът и да завърши с едно събуждане.
 Назад (3/5) - Напред (5/5) 
| |
| |
| Накратко | След първоначалната си неохота, Протагор се е събудил. Но не защото вече е притиснат от нерешимостта на някакъв въпрос, а защото вече е притиснат от образа, от определението, което Сократ е дал за софистите. Протагор бързо се маскира с този образ и започва да хвали стоката си.
В едно събуждане Сократ се събужда на три пъти. Веднъж, разтърсен от гласа на Хипократ, трети път, когато хваща Протагор в ефимерния си капан. Между тях се разполага свестяването от удара, който Протагор му нанася при тълкуване на стиха от Симонид.
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 4.2
Гласа: 5
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|