Дмитрий Варзоновцев: Съдба или събитие — руската диаспора в България през 21 столетие: проект за биографично изследване - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Ако говорим за тези различни стратегии на съдбовното действие, в тях проличава невъзможността събитието да бъде дефинирано. Когато пътникът се води от съдбата и рока, случващото се с него по пътя е поличба, гатанка и тревожно предупреждение.

Оптимистичният проект на пътуването към щастливата земя на надеждите отново поставя пътника в мрежата от задължителни събития. Така, както във фолклора се разгръща схемата на жизнения цикъл — чрез мрежа от налаганите отвън като неизбежни събития.

Планират се именно действията в тяхната процесуална континуалност и обвързаност. Събитийният характер на пътуването се оформя като разказ за пътя на първите, на авторитета едва след като е приключено от наследниците.

Но в тази реконструкция на митопоетиката и символиката на пътя липсва един същностен план. Би могло да се каже, че пътуването-преход, оставяйки събитието зад скобите на актуалното, на случващото се, нарушава реда на случването. Ако продължим метафората на пътя ще бъдем принудени да признаем, че маршрутът не минава по ...прокараните пътища, не се ръководи от пътни знаци, сиреч от прездададени от съдбата събития. Преходът съвсем не е пътуване.

Тук е редно да цитирам Лермонтов:

Белеет парус одинокий
В тумане моря голубом
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?...
Играют волны — ветер свищет,
И мачта гнется и скрыпит...
Увы! Он счастия не ищет
И не от счастия бежит!
Под ним струя светлей лазури,
Над ним луч солнца золотой...
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой!

Преходът е метеж! Отказ да бъдат признати като уместни събитията, които маркират твърдия ред на живота като цикъл, като вечно връщане към началата. Преходът залага основите, той е новото начало, и затова е метежен.

И отново питане — желан ли е този метеж, свързан ли е той с проекта за нов живот, там, на друго място. Или е плод на фатална грешка, на случаен и наивен в тази си случайност поглед или стъпка.

Християнското сближаване, смесване и сливане на проекта и греха се проявява в питането за успеха. Всъщност именно успехът прави пътуването преход. Неуспехът го превръща в заблуда, в загуба на пътя.

Съдбата на прехода — въпросът, който и днес будира общественото мнение, като че ли се измества в една прекалено ограничена и частна сфера, тази на съдбата на пътника “волею случая” оказал се тук ..., на руския мигрант. Но именно в това, частно пространство преходът може да бъде видян или разказан като човешки смислен. Биографията на прехода се деметафоризира защото се оказва същинска биография на съвсем реални хора, които го вършат също така не метафорично, а “на живо”.

Другото измерение на тази тема е ...историческата съдба във взаимоотношенията между Русия и България.

Не става дума за т. нар. “макро” равнище, за голямата история, за процеси и събития, които не се виждат с невъоръжено око, без статистиката на множество документи и свидетелства на авторитети. Така се случи, че в чисто човешко отношение и Русия е приемала българи, гонени от злата си съдба, и България, при това неведнъж и дваж е ставала прибежище за бегълци ...от съдбата. Староверци и толстоисти, белогвардейци, хиляди и хиляди “съветски” хора на вълни се преселват в България и намират тук не само временен подслон, но и втора родина. В това преселване могат да бъдат открити свидетелства и на двата типа проекти, за които споменах по-рано. Тук намират подслон бегълци за никъде след краха на съдбите и житейските перспективи, но и такива, за които България е хубавото Друго място. Житейската перспектива на повечето руски мигранти свързва тяхното пътуване преход с брака, т. е. със събитие от “космически” порядък за индивидуалната съдба.

И в това се откроява една много специфична особеност на руската диаспора в България — тя не се превръща в малцинство, за разлика примерно от българските мигранти на територията на бившия Съветски Съюз, където българите живеят компактно — общностно. Руските мигранти създават смесени семейства — българо-руски, а децата в такива семейства се асимилират в българската културна и езикова среда напълно.

Така една от най-силните човешки връзки, тази между членовете на семейството запазва своя “половинчат” характер, а семейството остава незащитено ...откъм съдбата.

За съжаление няма каквато и да било сигурна статистика. Но дори и да приемем, че смесените българо-руски семейства са също толкова устойчиви както и българските, те се разпадат доста често. Тези разпадания оставят дълбоки следи. И отново метафората на семейния съюз се оказва твърде многозначителна и по отношение на междудържавните връзки.

Особеното измерение на биографичните ситуации се определя от факта, че става дума не само за уникални в своето различие индивиди — биографични субекти, но и за радикално различни биографични маршрути. Не става дума за поколенчески граници, а за екзистенциален разрив — типологичски различна топография на житейските маршрути на руските мигранти в България. Тези различия едва ли се претопяват дори и днес, когато първите мигранти не са сред живите, а поколенията техни наследници отдавна са се претопили в мозайката на съдбите на днешното българско общество. Тяхната реконструкция от една страна би дала най-съществените материали, но от друга остава невероятно трудна като изследователска задача — интервюорът да “се доближи” до интервюирания.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а