Дмитрий Варзоновцев: Език на мълчанието - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Защо е странна, нетипична актуалната политическа ситуация в страната седмици преди деня на избор? Казват, че няма интрига.

Де да беше така. Интрига има. Само че за нея не се говори. По-точно направо се мълчи. Интригата е в това, че никой, нито тук, нито там не знае, какво ще стане след сакралната дата — 1 януари 2007. Леки намеци се съдържат в предпазливите препратки от типа „вижте ги унгарците”, или пък „вижте ги поляците”.

Да, така е. Може да се случи и тук. Но дали и защо? Патосът на говоренето дори не е в замъгляването на перспективата. Просто не се съдържа перспективата в говоренето. Дори и у най-чуваемия за момента говорител — Волен Сидеров. Всъщност и той говори някъде там, от телефона, от провинцията, в централните медии го няма. Ако се появява, то в „отразен вид” на хапливите коментари за поредната „случка”, за фактическото съдържание на която плътно се мълчи.

Но дори и да представим, че слушаме „самия Сидеров” — какво чуваме.

Че влизането в ЕС не стана както трябва, защото не сме били подготвени от некадърните и продажните политици. Да, ама това същото се приказва надлъж и нашир в медиите. Това го повтарят но в много по-сива и не-сваряема форма другите кандидат-президенти. И всички те са готови да поемат повече пълномощия за да „оправят нещата”. Защото знаят, кои са виновниците. Остава само надлежно да бъдат изкарани на бял свят и наказани.

Цялата тази ситуацията образно ми изглежда като едно театрално представление. Асоциацията е уместна, според мен, поради публично-представителния характер на цялото това бягащо от казването на нещата говорене. Театърът, много се извинявам, но има сцена и салон. Модерният понякога ги смесва, но така да се каже, условно, в символен план. А иначе никой не бърка. На сцената стоят артистите и се представят, а в салона седи публиката и възприема. Артистите се представят не сами за себе си, а за да получат от публиката подкрепа — първо, като заплащане за билет, и, второ, особено важно за твореца, като одобрение, възхита, обожание с аплодисменти, викове ставане от място и дори поднасяне на цветя. От сцената към салона и обратно текат различни послания, емоции, знаци и афекти. Нашият театър обаче има едно странно свойство. Емоциите и посланията са едностранни — текат само от сцената към салона. Нещо повече сцената е тясна за съставите, които разиграват там съвсем различни сценарии. Но дори сценарият да е един и същ, творческите колективи, блъскащи се в сценичното пространство го „интерпретират” всеки по своему.

Ето я интригата — мълчаливият салон на политическия ни театър. Това мълчание говори. Силно мощно и ...нищо не се чува. Мълчанието както казват логиците е една риторическа фигура, която прикрива или незнание, или напротив, напълно съзнателно премълчаване на истината. Или пък абсолютното съгласие с изричаните в публичното пространство истини-няма какво да се добави. И още публиката гледа и слуша мъчителните упражнения на конкуриращите трупи без да реагира емоционално, не аплодира, не реагира. Салонът мълчи, твърдо и непоклатимо мълчи. Дори се създава впечатление, че там няма никой. Но има една част на театъра, която дава основание да се мисли, че все пак има някой гардероб. Та оттам, от гардероба се донасят време от време странни съобщения — има шапки, има и палта, ама не е ясно дали са на реалните посетители или забравени от отдавна напусналите и настоящето представление, и самия театър.

Публиката, колкото и да е условна, мълчи и по три посочени от науката причини, първо, тъй като не знае подробностите за нещата, второ, ясно представлява ситуацията, и, трето, няма какво да добави към казаното от сцената поради първите две причини. Но има и още една причина. Публиката е раздвоена, от една страна й се наложи да седи в салона до края на представлението — билетите са платени. От друга, на сцената липсват тези, които наистина са й интересни. Няма ги нито В. Сидеров, нито Г. Първанов. Първият не го пускат на сцената. Но той и не настоява. Неговата публика не ходи по театри. Не че не е образована – не и стигат нервите някой друг да й говори, а тя сама да не може да води разговор. Само с Волен неговата публика изживява катарсис — той казва точно това, което тя сама иска да каже, но ...по-хубаво.

Случаят с г-н Първанов е различен. Той напълно е съгласен със своята публика, не държи тя да го преследва и я остави сама да решава дали да седи в салона на театрото, или да си оправя положението частно, извън публичното пространство. Та затова той не е на сцената. Нито той има какво да каже на своята публика, нито тя може да му отговори с нещо интересно. Приеха нещата и твърдо вървят напред, каквото и да носи това вървене.

Но къде е логиката в тези абсурдни фрагменти, визии и метафори? Връзка, макар и не очевидна, има. Тя се крие в нещото, което не пуска участниците да си ходят. Въпреки че на всички е ясен финалът на представлението. Мълчанието не разделя публиката, не „сегментира електората”, ако приемем, че метафоричната публика е и електорат. Тя чака. Чака, кой пръв няма да издържи и все пак ще каже истината. Ето тогава ще има аплауз, ще има и цветя. Но ...в момента все още се чака.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а