Дмитрий Варзоновцев: Настроение «Атака» — афект на изговарянето - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Теренни изследвания на симпатизанти на «Атака» от края на 2005 и през 2006 година потвърдиха повечето от констатациите, които направихме върху материала на сюжетно-ролевите игри, проведени както преди така и след парламентарните избори. Но те поставиха и допълнителни акценти.

И теренното изследване, както игровата методика, не е статистически представително. Следователно не е възможно изводите и констатациите да бъдат екстраполирани върху обществото като цяло. Но те, в известна степен, се препокриват с данните от представителните изследвания. На първо място се откроява фактът, че избирателят и симпатизантът на «Атака» не е нито само западнал лумпен, нито психически неустойчив маргинал. Теренните изследвания бяха проведени в Русе, Златица и Несебър. Основание за избор на тези твърде различни места дава обстоятелството, че там «Атака» получи най-много гласове на последните парламентарни избори. Би могло да се каже че те идват от справящите се. Това са дребни търговци, пенсионери, които продължават да работят, безработни ...със стабилен бизнес — поправки, ремонти и друго, което вършат за приятели и съседи. Става дума все за хора, които успяват да се задържат на повърхността, успяват да се стабилизират в бурната динамика на прехода, но не искат да загубят след неговия край.

В политическо отношение феноменът «Атака» наглед няма ясна позиция — нито е ляв, нито е десен. По-точно, той се разполага едва ли не по целия политически спектър, събира своите симпатизанти, намира отзив във всички електорални групи. Но повечето активисти на «Атака» са били активни членове на БКП и казионния БЗНС преди промените, заемали са не само номенклатурни длъжности, били са партийни секретари, дребни и средни началници. Днес почти до един те са остри противници на БСП и ругаят Първанов. Има и такива, които стоят в БСП, но подкрепят «Атака», настроението, което това политическо образувание носи в атмосферата. А има и хора, които нямат корени в старата комунистическа номенклатура. Или са били прекалено млади или пък просто живота ги е «предпазил».

«Лявото» и «дясното» се крият в общия дискурс на «атакиста», акцентиран върху посочване на виновниците и вината по време на прехода – това са политиците, отговорни за затваряне на блоковете в АЕЦ «Козлодуй», за влизането на България в НАТО и ЕС, за изпращането на българските войници в Ирак, за приемане на американските бази в България. Но левият акцент ограничава кръга на виновните до политиците от преходния период. Дясното разширява кръга и включва в него последните години на комунистическия режим. Десните акцентират върху заговора на тайните сили и участието на Русия в този заговор, изобщо акцентират върху русофобски мотиви. Но иначе за Русия или се мълчи или се споменава носталгично. Заедно с Китай.

Симпатизантите на Атака много държат на запазването на традициите. И отново десните акценти се поставят върху прабългарското, «родното», докато левите подразбират под традициите тези на ...социализма, неговите масова култура и разпределителна справедливост. Общото е в патриархалността, в приоритета на семейството, на семейните ценности. В еволюция «Атака» отслабва анти-европейския скепсис, но не изоставя мотива си за неравнопоставеността на българите. Влизането в Европа се представя като недостойно, «втора ръка». Общият и най-ярък мотив е ксенофобски — чужденците изобщо, но особено турците, и тяхната партия ДПС са главни виновници за днешните проблеми на българина. Турците и циганите имат неоправдани предимства в сравнение с българското население. Причините за това са, че и българските политици, но особено тези от Запад — предоставят помощи, пари за турското и особено циганското население, но игнорират трудностите, с които се сблъсква редовият българин. На циганите им се позволява да не плащат за ток, а на българина токът се спира, ако закъснее с дни да плати.

Общото настроение, което се визира в средата на симпатизантите на «Атака» е негативно – ситуацията в страната се оценява крайно песимистично. Направо трагично.

Тук е уместно да се припомни и т. нар. „катастрофично” съзнание. Този феномен се явява в широките обществени настроения, свързани и производни от глобалните военни и икономически катастрофи.

Т. Адорно, Е. Фром и Х.Маркузе виждат в това съзнание реакция на такива социални страти и групи, които в резултат на радикалните промени не могат да се справят със ситуацията, не могат нито да я разберат, нито дори да я назоват, да я свържат с едни или други вече видени или преживяни житейски състояния.

Катастрофичното съзнание е кризисно съзнание, съзнание, което не се справя със своята основна функция да ориентира хората в техния социален свят, оставя ги да се оправят без някой да им казва и показва как.

В тази критическа ситуация хората започват сами да продуцират „обяснения за станалото”. Най-често започват да търсят виновния.

В изследванията на т. нар. авторитарен характер (социален тип – Е. Фром) се разкрива изворът на тази конструкция.

В психоаналитичната версия вината е на самия индивид, това е следа на някаква преживяна в най-ранното детство криза, с разкриване на неподлежащи на разкриване връзки и отношения с и между възрастните. Но не само. Станалата грешка „се поправя” от авторитет, най-често от родител. Строгият баща наказва, но и показва, показва — правилното, показва образеца, който трябва да бъде следван безрезервно.

В социологическата интерпретация става дума за т. нар. вертикална мобилност – индивидът, който „се придвижва” нагоре се сблъсква със среда, за която няма подръчни средства да я владее, т. е. да обяснява и да подрежда. Така се оформя специфичен вътрешен конфликт – индивидът заел „чуждо” място от една страна, с всички сили се стреми да докаже, че това не е чуждо, а негово, заслужено с труд място. Но от друга, се съмнява, страхува се, че другите, сред които той „се маскира” като свой, ще го разобличат, ще му покажат неговото „същинско” място. Адорно ситуира този тип конструиране на социалния свят в т. нар. долна средна класа. Това са хора, които невероятно строги по отношение на нормите на общоприетия вкус и поведение тъкмо защото нарушението на тези норми за тях означава „пропадане”, връщане обратно, там, откъдето те с такъв труд и страдания са успели да се измъкнат.

Колкото и да са общи тези констатации, те имат евристична стойност при обяснение на феномена «Атака». Той е производен именно на пост-преходна ситуация, а не на прехода.

Преходът е нещо като метафорично детство. Там се крият корените на днешното състояние и положение на индивида, тайна на неговото оцеляване. А те са във вината, но не на другия, а собствената му вина — за да оцелее той наруши някаква силно значима за него и неговата социална мрежа норма. Самото оцеляване по този начин става съмнително и ...несигурно, негарантирано.

Пост-преходната ситуация рязко подсилва този конфликтен потенциал тъкмо поради това, че или не показва новите норми, по отношение на които оцеляването може да бъда оправдано по едни или друг начин, или показва такива, които изобщо не могат да оправдаят каквото и да било „преходно”, подсилват ужаса от евентуалния провал.

Изходът от тази кризисна ситуация се търси в преноса на собствената вина върху другия. Не аз, а „те” са виновни. Не аз, а „те” трябва да бъдат наказани, да бъдат заставени да действат „правилно”.

«Атака» не само изостря различието, но и построява върху него така нужната обясняваща вината конструкция.

Катастрофическото съзнание, формулирано от «Атака» е израз на страха пред бъдещето. То е и неопределено, и непредвидимо, но е неотвратимо.

В контекста на посочването на виновните се крие причината именно те да бъдат посочени като такива. Тях ги подкрепя Европа, Запада! Турците и циганите са виновни защото пречат европейската помощ да дойде където трябва — при българите. Но политиците не отстраняват тази пречка , значи и те са виновни. Основният образ на това настроение е възмездието, а съответно целта се вижда във възмездяването. Възмездието се представя в широк спектър от «мерки» — назоваването и посочването — морално осъждане, съдебното преследване и присъда. Да се отнемат неправедно придобитите пари и имущество и те да се връщат на народа, на онеправданите. Политиците са виновни главно поради това, че пречат или изкористяват възмездието и по този начин пречат бъдещето да стане гарантирано, да получи ...материален израз. Причината е в отказа от традиционните български ценности.

Изходът е да се възстановят традиционните ценности и да се накажат виновните, а на турците и на циганите да им бъде посочено място.

Теренните изследвания и игровите симулации показват, че признаците на този род катастрофически комплекс са разпръснати пределно широко. Но има специфични групи, където това съзнание се концентрира.

Както беше казано това са «справящи се» с оцеляването. Но справянето им не е безспорно. В една или друга степен те се справят не дотам успешно. Главното е, че те сами преценяват това справяне като неуспешно, независимо дали то и обективно е такова. Често това са наглед съвсем успешни хора — имат къщи, работа, приятели. Тях „всички ги познават”. Но в тяхното съзнание това не са достатъчни белези за житейски успех. Напротив, в самото това съзнание се крие конфликтният възел. Преди промяната те бяха успешни и хората приемаха тяхната успешност като основателна. Промяната е несправедлива, защото им отне това обществено признание и не даде нищо в замяна. Докато другите успяха. Другите са техните съпартийци и техните колеги, дори подчинени отпреди. Този дълбоко скрит конфликт възпалява съзнанието, радикализира неприемането на настоящето и поражда страх от още по-несигурно бъдеще. Идеалът остана в миналото, както и признатият от другите обществен статут. Вероятно еволюцията на «Атака» ще бъде свързана с това, как политическата практика на днешните лидери на това движение ще отговаря на този идеал, в каква степен те ще „връщат” доброто старо време. Очевидно е, че този потенциал е минимален, просто е илюзорен. А това може да се окаже достатъчно основание за свиването и на електоралната подкрепа за «Атака».

От друга страна, когато «Атака» атакува днешната БСП носталгично екзалтираните й симпатизанти от средите на БКП се активизират — те искат да накажат именно БСП за своя житейски неуспех. Искат възмездие, но не за материалните, а за моралните, дори идеологическите загуби. Тук силен е мотивът за моралното предателство на лидерите на БСП, те са предали идеалите и за това трябва да бъдат наказани.

В анкети и интервюта се откроява един детайл — най-запалените симпатизанти на «Атака» за разлика от гласувалите за «Атака», но дистанцирали се впоследствие, вярват в харизмата на Волен Сидеров, приемат безрезервно авторитета му, неговата аргументация и поведение. На места те повтарят стила на Сидеров, активни и агресивни в диалога с местните власти. Те се изживяват като борци с несправедливост и народни будители.

Точно сред тези хора е силно разочарованието от прехода –— те загубиха властта върху хората. По-точно властта им беше отнета несправедливо — от техните съпартийци, които предадоха идеалите. Именно загуба на властта афектира и изостря моралните афекти у последователите на «Атака». Така се подхранва класическият садомазохистически комплекс — отношение между жертвата и палача. Служилите си с властта като със средство на тоталното потискане на другия (палачите) в другата ситуация садистично приемат господството на лидера, подчиняват се на неговата харизма като на пряко насилие върху тях.

Би било погрешно ограничаването на настроение «Атака» само с тази група. Преходът свърши, но желаните му ефекти не са настъпили. Животът продължава да е труден за повечето българи. Настроението «Атака» паразитира върху това екзистенциално затруднение. Възпалява и афектира го — изговаря този афект, приказва и по този начин обезсилва напреженията без да бъдат премахнати истинските им основания.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а