Дилян Вълев, Георги Календеров: 4. 4икия по италиански или пица по тоскански - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

А сега идва ред да издадем една тайна, която сме крили от вас, така ревностно, както и папеса Йоанна не е крила половите си аномалии от своите епископи. Сигурно някой вече е успял да си каже: "Какво ми се правят тия двамата на безплътни повествователи, тръгнали по света с едничката цел да наблюдават и иронизират клетите си сънародници! Сто на сто и те имат своята жалка и дребна цел, както всички останали!". Правилно! Само че истината е много по-прозаична: И ние сме туристи като другите. Разликата е в това, че нашата идея е ясна и конкретна - отиваме да ринем слонски лайна в цирка на курортния град Римини. С тайната надежда, че биг-босът ще ни позволи веднъж седмично да скачаме пияни на батут. Или (пак пияни) да мятаме ножове по някоя вързана кака. Ако успеем да докажем заложбите си, може и кариера да направим...

Даже съчиняваме нещо като химн на нашия кръстоносен поход срещу лошата хигиена по клетките на слоновете. Той е издържан в стила на съвременната епоха, подменящ "високите" с "ниски" стойности; с нужния правопис и разбира се написан на нещо като латиница, азбуката на интернет и... на преродените латинци, които ни обграждат отвсякъде:

Otiwame faf Rimini,
layna niy da rinimi,
6tot faf Rimini
biz layna ni moym'a minimi.

По-нататък се пее за това, как "svqt 6a widimi" и "Fran4eska da Rimini 6a 6libimi", каквото и да означава последната дума.

И тъй, имаме среща с Тошко от Дупница. Чували сме, че видиш ли някой от Дупница, трябва първо да му хакнеш два тупаника и след това да го питаш как е, но решаваме, че този път ще бъдем свидетели на изключение. За добро или за зло, това правило се оказва точно толкова неотменимо, колкото и втория закон на термодинамиката. Тошко от Дупница е метач в цирка "Филабеландия". В свободното си време рине лайна, ама не слонски, а тигрови. За слонските се търсят хора с квалификация. Може да се каже, че съдбата го е пратила тук, поради звуковата прилика със заглавието на филма "Филаделфия". Просто момчето не само по сексуална ориентация, а и по душа си е доказан педерунгел.

Лунапарк "Филабеландия" се рекламира навсякъде по Ривиерата, едва ли не като гърдите на жената на Румънеца и Енчев, които, както знаем, са Осмото чудо на света. Всъщност, "чудото" си е най-обикновено заградено място с няколко въртележки и фонтанче като онова в ресторант "Шадравана" до пловдивската Централна гара. Основната разлика е, че в "Шадравана" до 16 часа еспресото ти е 10 стотинки, а водката "Савой" (голямата) е 80. И има циганки проститутки, и то не какви да е, а от най-изпадналите, от сой. Фактът, че в търсене на "Филабеландия" сме минали покрай него, не сме го забелязали, вървели сме още един час, стигнали сме до съседния град Ричоне и с питане сме се върнали отново до Римини, говори сам по себе си.

Там е Тошко със своята вълшебна метла и е силно огорчен:

- Чеки-чеки-чеки, бехме говорели я да земем един човек, що че ви правим сеа двама! Я не можем ви пое двамата! Утре па че додете, оти шефо неска ного зя и че видиме що че правиме. Ама че додете по обед, че сутринта имаме тигри.

Първоначално не можем да разберем словосъчетанието "ного зя", но по-късно ще установим, че то е ключово по отношение проумяването на понятието "жабар".

Понеже сме господа за един ден, влизаме в първия срещнат хотел, наречен "Джордо", където ще изпием последните си запаси от мастика "Пещера", едно от малкото неща, по които дълго ще ни мъчи носталгията. После ще хвърляме жребий, ако има работа само за един от двама ни утре, кой ще се заеме с нея. И кой ще си почива под мекото легло в уютния фургон. За скачането на батут спор няма. То е ясно: приятелите са за това, за да си споделят не само горчивините, но и очарованията.

В началото на септември така наречената италианска Ривиера е претъпкана. Пълно е предимно с италианци. А бидейки такива, те крещят, врещят, забавляват се посвоему, изобщо правят нещата, които се очакват от тях. Нека ви цитираме разговор между двама представители на тази нация. Той е комбиниран от стотици подобни диалози, подслушани неволно, при положение, че италианец като говори, е трудно да не го чуеш. Италианците може да се сравнят с нашите цигани. Те например като се качат в тролей №35 на път за "Столипиново", сядат на възможно най-отдалечените седалки, за да им се налага да комуникират на висок тон.

И така, срещат се значи Луиджи и Джанлука пред фонтана в лунапарк "Филабеландия", където са отишли без децата си, ей така, от вътрешна необходимост.
- Амиго, чао! - пищи Луиджи вън от себе си от радост. - От колко време не сме се виждали!
- Чао, Луиджи, коме стай?! - отвръща Джанлука, завишавайки децибелите.
- Бене, грация! Как е жена ти?!
- Мольто бене!
- Чудесно! А рагацини?!
- Растат!
- Мамма миа! А котката?!
- Лови мишки!
- Брааво! А братовчед ти?
- Завърши право в университета!
- Прекраасно! А сестра му как е?
- Умря миналата седмица!
- Беллисимо!

Впоследствие същите реплики се повтарят с обратен знак, говори се (четири-пет часа) за времето, след което двамата решават да се сбогуват с думите:
- Чао, Джанлука!
- Чао, Луиджи!
- Чао!
- Чао!
- Чао!...
И така, докато някой не се сети да гръмне с пистолет покрай ушите им.

Само на пръв поглед нещата се различават, когато италианците почнат да се карат. Например в претъпкано кафене (където никой нищо не поръчва) бушува страховит спор. Клиентелата се е разделила на два отбора от по 30-40 души, които се надвикват по някакъв ужасно важен въпрос. Например за времето.

В даден момент минава влакът, естествено, в непосредствена близост с хотелите, вилите и кафенето, и заглушава виковете. За кратко можем да си починем, слушайки крясъците на пътниците, кондуктора и машиниста.

Следват прегръдки и сърдечни целувки на раздяла между доскоро каращите се. Те опровергават внушението на нашия приятел Тошко от Дупница, че изразът "ного зя" означава нещо недотам дружелюбно.

По въпроса за целувките. Подготвени сме, че в доста европейски и източни страни, мъжете имат навик да се целуват при среща, ама не очаквахме да го правят чак с такава страст. При това без да става въпрос (поне в повечето случаи) за объркана полова ориентация. Трябва да се отбележи обаче, че на фона на подобна гледка, човек започва да възприема Мариус Куркински като нещо средно между Кърк Дъглас и Бойко Борисов. Този навик определено ни безпокои с оглед на перспективата, скоро да се опознаем с италианци, и това, че ще трябва да им пускаме езици на улицата, вместо по български да им удряме клепари, мастички или чумбери.

Италианците по принцип доста приличат на Дони и Момчил. Докато жените им гледат да се държат мъжки, мъжете съвсем са се разлезили. От личен опит например установихме, че италианските котки никак не реагират на позива "Мац, пис-пис!" Не, за да ги предразположиш, трябва се лигавиш поне десет минути, придружавайки това с чупки във всички стави, докато накрая животното, притеснено за здравето ти, реши все пак да каже "Мяу", че да свършиш с мъките. Навярно съществува някаква странна връзка между животните и хората, защото италианските котки са странно мълчаливи, имайки предвид какви са стопаните им. Може би причината е, че все пак трябва някой да изслушва другия.

- Нема го шефо, он е постоянно у движение, че додете утре - казва Тошко от Дупница. - Ама не ще хора. Вика, ако могат да карат камион, че ги зема.

Само един от нас може да кара кола (е, не точно камион, но ако трябва ще се прежалим и подводница да потопим), така че вчерашният жребий се обезсмисля. На раздяла Тошко ни препоръчва "да одим" да спим на плажа - не се охранявал, а ако трябва всяка вечер да даваме по 20 евро на човек за хотел, няма да изкараме дълго. Безпощадно е прав.

Не ни остава нищо друго, освен да разгледаме тази перла на Адриатика.

Най-напред се набива на очи нещо твърде очарователно - тук бирата е в бутилки от 660 грама. Ако си я купиш от магазин, излиза 1,50 евро. Изобщо, цените са меко казано високи - някаква пицария е разлепила из целия град специалната си "Туристическа промоция" - парче пица по тоскански, колкото една човешка длан, за 7,50 евро. Ово е стандарт, с извинение за клишето. Да, но в резултат от тоя стандарт, човек определено остава с впечатлението, че самите италианци не живеят толкова добре, колкото си мислим. Понятието "стандарт" наистина става твърде плъзгаво, като попътуваш малко. Може би щом видим швейцарците и техните швейцарски крави, ще получим повече светлина по въпроса, но засега срещата ни с богатата Европа е на път да остави неприятното чувство, че си стоим още в България.

Другото, което впечатлява, са множеството жени на велосипед. В България поне спазват някакво приличие. Не, не става дума да го яхват настрани, както се очаква от някоя инфанта да се разполага на коня. Ама бива ли на всяка крачка да се срещаш с олабени 90-годишни баби, въртящи бясно педалите, дами демонстриращи, че могат да се возят и "без ръце"! Е, не видяхме такава, която да е махнала седалката като във вица, но то и това биваше! По-скоро мъжете им биха постъпили тъй. Жените, както казахме, компенсират липсващото мъжество у "силната" половина.

Трето. Плажът е застроен до педя. Всичко е нечия частна собственост. Тоя някой е поставил душове, които не пускат вода, ако не пуснеш в тях монета. Сигурно така и трябва. Който не плаща, нека се къпе в къщи. Тя водата да не е без пари!

След залеза на плажа остават само четирима младежи, един господин, легнал направо с костюма върху хавлията и един надупен космат дядо, който чете, или се прави, че чете. Младежите крещят с пълно гърло цитирания по-горе диалог между Луиджи и Джанлука, но няма да го повтаряме, за да не досадим на читателя. Той читателят ако обича да слуша глупости, може и сам да иде в Италия. Целувките и прегръдките пак ги има, някак си по-инакви. Примерно двама с бермуди на маргаритки и розови зайчета-байчета си подхвърлят надувно патенце, вместо плажна топка. Патенцето пада на пясъка, единият се навежда да го вдигне, радостен от хубавия повод да заеме подканващата поза, а другият го "изненадва", като се мята отгоре му и нежно го гризка по ухото.

Разгеле, амиговците и патенцето си заминават. Оставаме с костюмара и дядото, който все така надупен продължава да се прави, че чете Ди Лампедуза. Страхуваме се, че един от двамата е ченге, специализирало се в ловене на имигранти по плажа. Затова и ние се преструваме, че четем италиански вестници. В един момент захвърляме вестниците, защото виждаме, че уважаваният от всички изтупан синьор е извадил най милото си и се самозадоволява най-безсрамно. Целият се тръска, чува се и характерния звук на отпушваща се (благодарение на "Mister Muscle") мивка. Следва спазъм, закопчаване на дюкяна и потъване в адриатическия мрак. Дали за това, че в тъмното не може да се прави, че чете Ди Лампедуза, или защото е изпълнил исконното си предназначение, дядото се облича и също си заминава.

На хоризонта се появяват карабинерите. Трябва да изчезваме, защото най-вероятно ще си направят по една 4икия, а после ще ни депортират.

Забележка: Четете ни и следващия път, когато ще научите как се прави буена фортуна.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а