Георги Гочев: Origo autumni - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

на Ирина

На есента се раждам твоя Персефона
и майка ми Деметра е нечувано щастлива.

Та моята любов във влагата израства
на малкия площад край изоставен вал,
край пощенската спирка подивяла вече,
където толкова безсръчно се опитвам
конете да сменя,
да подслоня прихлътналите бузи
и да сплета мотива от конци –
изящната ми смърт по лъскавите фибри,
източени от изтока на златните тела.
Под навеса, скован набързо;
в почудата от горската война –
нападалите, мокри трупове,
тревата в гнило задушена
от мрежа на разкош:
но не обилие съзирам,
не времето на “повече”, на “още”.
Не времето на:
крайника потръпващ във калта от нещо зло докоснато,
или изровения торф,
горивото и схлупения огън
във спиртоварната.
Под пладнето на нашия възторг
за мене времето ще обеднява.

Тогава се заквасва палимпсестът,
тогава Драйфус онемя,
и заиграха корабните тенти –
приготвиха за път морето;
изписаха писмата и зачакаха:
картите – в мен са;
масата – здраво забита на пода;
червата – пристегнати с възел;
терпентиновата паста за палубата – на сухо, е;
клетката – и тя.

“За крадени графини да копнееш…” –
запял е нашият приятел,
каторжникът невъзмутим,
да си го кажем – малко рязък,
и малко глуповат –
което прави го и толкова приятен.
Приятността?
Добре е тя да бъде в мярка също –
макар че пищен и безмерен е сезонът.
Но той не би могъл да разбере;
а ако би могъл, то би отвърнал –
ах, гълъбчета толкова е скучно:
как безобразно сипваш захар
и ти се иска да затопля слепнатите пръсти,
по-бели от преди,
прозрачни върху ствола на дървото,
отсечено за тази крива маса.
Гадаем пръстените, може би халките,
а може би във порите на ужаса гласим:
че не това е истинско предателство,
че не това е истинско,
а с труфила възбуден е гневът ми,
запарен в тежките яки е този бунт.
И ще пропадне неговата сила,
щом слънцето в реда се прибере,
земята щом престане да сънува.

По-добре на бесило, така ще умра задушена,
ще се повторя,
ще се повторя,
(и това е бунт)
защото и сега души ме волята от толкова
заченати със бунта гласове –
съгласието на телата. Предстои
отиването;
после пак връщането;
пак същите сметки, продажби,
разтоварване на касите с вино,
лъжите – да ме подмамите, че няма сама да остана:
и цялото нулево плаване.
Ще се измъкна и ще се удавя!

Да, хванаха ме някак.
Унесена бягах в полето,
припадах –
насилена от белезите на това лице
и на това лице,
и на лицата
на всичките копнежи възпалени.
Всички надути мехури на годината,
срязани с ножовете от спазените клетви,
с обещанията на новото вдовство.
Изтече ми кръвта за тях –
обезкръвена, проглеждам все едно с окото
на месеца от студ изцъклен връз червения харман.
Последвам – тежка сянка от брокат,
пропусната в стените жълто-черни,
след параваните от цветна светлина,
след обяснения на не един език,
след смута на желанието
сега се движа с необръщащи се стъпки,
дори да дойдеш – безразлична,
дори да дойдеш – пак сама ще се погледна
и ще хукна –
назад, назад, назад,
като в мига преди убийство,
по-лека, някак по-неземна,
изчезваща във краткото:
“А може би сама си го избрах”.

“Не се срамувай, доближи се,
продай ми малко от потта си,
набрана в тичане по мачтите;
в катерене;
в очакване на острова и
кърпене на дупките солени.
От мокрия вятър вече не виждам,
от силния прибой не чувам,
от люшкането – още се унасям.
Кога ще доближим,
кога ще ме захвърлят на брега
със старите ми дрехи, обувките
със дървени подметки ще дадат?
И боса съм, не мога да стоя, а само се изплъзвам –
така и някога го правех,
когато пускаха ме заедно със старите перачки.
Добре, ето гърдите ми,
виж ги, виж едрите зърна, виж белега от нож на лявата –
едва сърцето не достигна.
Защо не го направи?
Защо тогава не сполучи със стръвта?
Да бях го хванала сама, пробола
кръг след кръг – навътре.
Е, хайде пусни ме за малко –
извади металния гвоздей от токата –
така, натисни още –
ето, готово.”

Една и две и три:
по-бавно се накланям,
по-бавно доближавам парапета,
по-бавно всички се затичват,
(да, почти като преди),
по-бавно се надвесвам,
по-бавно скачам…
по-бавно месецът ще зрее.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а