Дмитрий Варзоновцев: Москва — 21 август 1968 - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

В тази топла августовска сутрин много рано разбрах от предаването на ВВС, че съветските войски са окупирали Чехословакия, че на площадите в Прага има танкове. Усещането ми беше за край, краят на ...надеждата.

Малко хора, според мен, си даваха сметка за смисъла на ставащото „там далеч” в Прага.

Месеци преди нахлуването в Москва се говореше, а медиите просто озвучваха — Западът подготвя нападение, а Чехословакия е плацдармът на това нападение. Помня, как малко преди нахлуването в медиите мина едно съобщение — отряд американски войници акостира близо до Пилзен, на граница с Германия. После съвсем незабележимо уточниха — няма никакво акостиране, правят филм за Втората световна война.

Иначе имаше плътна мъгла на дезинформация и преиначаване на действителните събития в Чехословакия.

Пражката пролет поначало се представяше като очистителна кампания срещу „перегибы” на президента Новотни, снет от всички партийни и държавни постове от самите чехословашки комунисти. Вече не съм сигурен, но според мен по този начин се правеха някои паралели с Хрушчов, когото кликата на Брежнев отстрани от власт през 1964 г. Поне аргументите бяха сходни — субективизъм, волунтаризъм, неотчитане на волята на партията и народа и тем подобни глупости. Изобщо не липсваше информация, но ако нямаш алтернативен източник попадаш в тежкия контекст на полуистината, а и просто лъжата. А контекстът на множеството репортажи, анализи и коментари, предавани по радиото, по телевизията, по вестниците беше — в Чехословакия се готви контрареволюция.

Аз обаче имах макар и малко алтернативна на официалната информация. Първо, разбира се, бяха радиата — ВВС и „Свобода”. Последната беше заглушавана жестоко, но аз успявах да я хващам покрай различните диапазони. По-чисто се приемаше ВВС и отчасти „Гласът на Америка”. Но най интересна информация получавах все пак от съвсем свободно разпространявания тогава в Съюза френски комунистически печат.

Та благодарение на тези бедни извори мрачната картина на ставащото в „братска” ЧССР се размиваше и се пропукваше из основи. На преден план излязоха не икономическите, а идейните ценностни търсения на чешките комунисти. Един от висшите партийци Ото Шик твърдеше, че плановата икономика, освен че е неефективна, е и безчовечна, безсмислена, защото човекът в нея се представя като средство за постигане на абстрактни и безсмислени планови показатели.

Разкриваха се и корените на това отчуждение — липсата на инициатива и конкуренция, безсмислеността на производството заради самото производство.

Аз бях студент 2 курс в Московския университет „М. В. Ломоносов”. Ето там може би получавах по-ясна представа за събитията в Чехословакия — свидетелство за наближаващия крах на цялата съветска, административно-командна система. Ото Шик, който за кратко беше в Москва дори чете една или няколко лекции в моя университет. В центъра той поставяше именно кризата на системните параметри на плановите икономики, тяхната неспособност да отговорят на предизвикателства на задаващата се тогава научно-техническа революция.

Тогава аз бяха доста дистанциран от политиката. Моите и на моите приятели интереси бяха другаде — в музиката, литературата, изобразителното изкуство. Но главно ни привличаха алтернативните форми на общуване — рок и джаз джем-сешъните, дискотеките, концертите на интересни московски и „питерски” рок-състави, джаз-фестивалите.

Ние и се обличахме „алтернативно” — джинси, ризи, фанелки, леки кецове от големи западни марки (най-малко техните евтини подобия). Различавахме се от средната маса и студенти, и граждани.

Интересно е, че точно в тази страта ставащото в ЧССР не беше в центъра на вниманието. Нищо особено — слушахме същата музика, гледахме (на закрити прожекции) същите филми. Нещата вървяха като че ли в една посока — размиване и сгромолясване на чугунените норми и стандарти на „развития социализъм”. Но това беше доста ограничена страта — „централната” младеж, която имаше достъп до най-различни извори не поради особеното положение на родителите (макар без това нищо не можеше да се направи), а поради пределната концентрация на културата и културните събития именно в центъра на Москва. Московският университет „Ломоносов” също се намираше още в центъра — до самия Кремъл.

Та дори и тази „просветена” част на московското общество остана индиферентна към събитията в Чехословакия. Поне публично. В края на 67-ма и началото на 68-ма имаше някакви опити за публични дискусии, но бързо пропаднаха. Ако нещо се дискутираше, то само „по кухните”, в тесни приятелски компании.

На 24 август група млади хора направи опит за протестна демонстрация на Червения площад — всички бяха арестувани и осъдени на години затвор — лагер. Това бяха представители на различни групи младежи-работещи, учещи, но и хипарстващи.

И още един факт за атмосферата, царяща в Москва непосредствено преди нахлуването.

В началото на август (или в края на юли — не помня вече) се провеждаше поредният Московски кинофестивал. Имаше сеанси в клуба на МГУ на „Моховая”. Научих, че ще показват един интересен чешки филм „Бялата дама”, но късно, в 11 часа вечерно време. Подвоумих се, но понеже работех нощем в телевизията — поставях декорации с още няколко мои приятели, решихме първо да отидем да видим филма. Филмът беше невероятно смешен и чудовищно критичен към цялата тогавашна система. Филмът беше показан само на тази късна прожекция и изобщо изваден от програмата на фестивала. Властите очевидно се страхуваха, хората да научат „другата” гледна точка. Фестивалите, обаче не бяха достъпни за повечето хора— билетите се продаваха или по списък, или с огромни опашки месеци преди фестивала.

Иначе „сред народа” нещата бяха прости — той слушаше и вярваше на официалната оценка на пропагандната съветска машина — врагът се доближава и е готов да нападне.

Интервенцията в този контекст беше възприета като „навременна мярка”, а Брежнев окончателно измести спомените за Хрушчов, стана победител над врага, защитник на отечеството.

Тогава аз още не знаех за руския ъндърграунд — пластовете несъгласни не само с интервенцията, но и със системата въобще. Но влиянието му беше чувствително в академичните, интелигентските среди. Пробиваше дори и на публични подиуми във вид на дискусии. Дори А. Тарковски беше допуснат до една такава, въпреки страха на властта, че ще сподели истинното си отношение към тогавашната реалност. Аз бях редовен участник на този род дискусии, провеждани в т. н. творчески домове — Дома на киното, Дома на композиторите, а също и в едно съвсем странно място — Дома за дружба между народите (бившата къща на руския милионер Сава Морозов, експроприирана след 1917 година). Там слушахме доста сериозни лекции и участвахме в дискусиите, организирани под егида на съвсем безобидното за властите общество за разпространение на научни знания. Но всички тези места не работеха през лятото, а когато се събрахме през октомври същата година — това вече не бяха същите места.

Ето това преломно значение на тъжната дата 21 август бих искал да подчертая. Може да се каже, че върху оценката ми не може да не влияе и времето, изминало от този ден, наслагват се неща, на които станахме свидетели и участници много по-късно. Но дори и субективно, неточно, за мен то остана важен ориентир през следващите 20 години, а може би и до ден днешен.

Режимът на Брежнев именно през август 1968 окончателно демонтира комунистическия параван на системата, създадена с цената на милионни жертви от Сталин и Хрушчов. На Брежнев не му са били нужни нито ценности, нито идеи, а само власт и послушание. Въпреки че дълги години символиката на комунизма заливаше публичното пространство, реалният живот потъна в рутината на всекидневните грижи за оцеляване. Бяха свалени всички обещания за светлото бъдеще и на преден план излезе грубата власт на системата. Могат да кажат, че това напълно отговаря на историческата логика. Комунизмът се оказа не само утопия, но и утопична практика за редуциране на реалността към невъзможните и антихуманните образци и нормативи. Но за Брежнев, за системата, която той е представлявал, дори и утопията е недопустима, защото провокира някакво различно мислене и осмисляне на нещата. Зад битката с чуждата идеологията режимът криел битката с всякаква мисъл, дори и подобие на такава.

От университета бяха отстранени всички що годе интересни и мислещи преподаватели. Бяха написани новите брежневски, сменили старите сталински, учебници. В тях дори и култът към личността на Сталин беше туширан и поставен в периферията. Горбачов само легитимира това освобождаване на системата от идеологическите щампи като ненужна вехтория. Цялата работа по преустройство е била извършена от неговите вехти предшественици.

Именно по времето на Брежнев се осъществи тоталната преориентация на държавната сигурност. Терорът не беше снет като практика, но получи други, по-фини форми. Страхът пред системата беше насаждан без каквито и да било скрупули. Но всичко се правеше цинично — не заради светлото бъдеще, а за да се смаже всяко критическо мислене и действие по отношение на властимащите. Именно след 1968 година, не че се роди, но получи нови ресурси руското дисидентство. Абсурдът и ужасът на положението, обаче, беше в това, че дисидентите всъщност бяха насочвани и използвани от държавната сигурност за да оправдаят тоталния духовен терор, недопускането на каквато и да било инициатива и иновации.

Мисля, че т. нар. кадифени революции в Чехословакия ГДР, а и бурните събития в Полша през 70-80 години бяха нужни на тази система като полигон за отработване на ефикасните политтехнологии, които трябваше да подменят овехтелия марксизъм-ленинизъм, вярата в който бе срината от самия комунистически елит.

Според мен, хората на Запад, израснали и възприели нормите на демократичното общество и досега не могат да разберат много реални обстоятелства, свързани с 68-ма година и нейните последици за тоталитарната система.

Тогава комунистическия елит окончателно се отказа от „идеологията”, за да демонтира ефектите й върху системата и по този начин да запази властта си. Крахът на комунизма, така „неочакван” както за Запада, така и за повечето прости хора в самия Съветски съюз, съвсем не беше непредвидим за тайните служби. Напротив, той беше щателно планиран и програмиран (спомнете си прословутия план „Клин”).Това беше съзнателен демонтаж на ненужните „потьомкински декорации” с цел да адаптира системата към ефектите на глобалната промяна в новото столетие под формата на путинската „вертикала на властта”.

През 68-ма системата показа и доказа, че идеологията не й е потребна в никаква версия — нито тоталитарна, нито демократична, ако не може да бъде ползвана за втвърдяване на властта на определени касти и структури, за да бъде тази власт конвертируема и наследявана.

Често пропускат, че пражката пролет беше последен опит за реабилитация на социализма с човешко лице, т. е. опит хуманните европейски ценности да бъдат поставени преди голата технология и производство заради самото производство. Брежневият застой се оказа необходим за изчерпване на съпротивителния потенциал на тези ценности, за тяхната подмяна с подръчни истини на рутинното всекидневие.

За мен главният урок на 68-ма в тази връзка е точно това, че тогава и сега мислещите и способните остават затиснати по своите „кухни”, а гласът им се заглушава от системната агресия на примитивизма и рутината.

Забележка: Доклад на Конференцията за 1968 в НБУ.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а