Бригите Кронауер: Госпожа Джон идва! - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Смътно си спомням за една определена госпожа Джон, смътно, каквато беше и самата тя: Всъщност не определена, а една съвсем неопределена госпожа. Всичко сe свеждаше до едно и също. "Госпожа Джон идва, госпожа Джон идва", казваха, когато тя предизвестяваше по някой малък пратеник посещението си.

Веднага беше забърсван прахът във всекидневната.

Затова неопределена, защото като дете човек нищо точно не можеше да знае за нея. Не, не за госпожа Джон! И така винаги в тази последователност. Най-напред викът: "Госпожа Джон идва!", след това избърсването на праха, пристигането на лелите и съседките, токовете на госпожа Джон в коридора, накрая фалшивото „Най-после!“ на оставащите си жени и чак след това изказването на госпожа Пец.

Госпожа Джон изглежда беше пианистка, може и да беше само артистка, някаква там по изкуствата или директорката на някой изискан бар. Винаги носеше, тази изключително стройна особа, нещо, което се набиваше на очи преди всичко в повратливия й ханш и направо пробуждаше завистта на лелите, черен костюм, шапчица от филц и пера и един перлен наниз в дълбокото деколте. Тогава още не знаех, че това е трябвало да бъде знак за нещо. Бяха един, два, дори три перлени шнура, и те бяха добросъвестно из цяло гърло обсъждани с възхищение от присъстващите, от майка ми, лелите и приятелките. Но естествено аз забелязвах вече: как те играеха възхищението, и преувеличаването им доставяше удоволствие и госпожа Джон стриктно изискваше от тях тази игра, иначе тя за съжаление нямаше да идва повече.

Тя си тръгваше винаги твърде рано и отнасяше със себе си доброто настроение. Останалите в къщи казваха въпреки всичко: „Най-после!“, но само, за да се успокоят за загубата си и за изчезналия скъп аромат. Аз самата не правех нищо по-различно. „Най-после!“ казвах аз, на което лелите много се смееха, високо над техните големи гърди, и забравяха, че са се вкиснали. Заслушвах се в строгия тон от тракането на токчетата на госпожа Джон по плочките в коридора, едно съвсем тихо мляскане. Капачетата на токовете биваха за кратко засмуквани от пода, за да се отблъснат след това още по-гордо и при това да се отдалечат. Цит цит, цьот цьот, пльок плок, плок пльок.

Така продължаваше много пъти, докато беше заглъхвало съвсем.

Когато случеше тя повдигаше с дългите си пръсти брадата ми и казваше: „Врабчо?“ Разглеждаше ме бързо и подробно, изпитваше, дали притежавам всичко необходимо, за да стана един ден като нея. При това аз вдъхвах парфюма й, но и нейната миризма на цигари. За един момент тя ставаше някакво същество между мъжа и жената. Димът ме отблъскваше мъничко, и така не можех изцяло да се отдам на радостта от нашето сближаване. А съвсем малко преди това се бях заслушвала в елегантното притваряне на нейната табакера. Звучеше така, като че тя щеше да хлопне вратата под носа на някой неупълномощен или дори натрапник, едно кухо цъкане, когато езикът ефектно се отделя от небцето. Беше вече заплахата на камшично изплющяване, на пистолетен изстрел. Изобщо не разбирах защо две толкова различни неща, димните изпарения и този благороден тон можеха да имат нещо общо помежду си.

През лятото тя носеше блузи с къс ръкав, в пунктир. Тогава държеше сакото от костюма си на изпъната ръка, в прегънатата навътре китка. Никой не би могъл да й подражава в това, толкова небрежно, както стоеше тя тогава на вратата с протоколно склонена глава. Добре дошла ли съм? сякаш питаше тя, а знаеше със сигурност, че всички я очакват с нетърпение. Сатен и коприна се изливаха над горната част на тялото й, докато строгата пола не инкасираше извиващата се материя. Между май и септември на голия подлакът се виждаше тънък белег, който водеше от китката нагоре почти до лакътната свивка, една лъскава, макар и неправилна зигзагообразна лента, един украсителен шев, който тя в никакъв случай не опитваше да скрие. Често мислех за този белег, винаги, когато тя оголваше този необозрим знак, но не разпитвах нито нея, нито жените за него. Госпожа Джон се правеше, че не забелязва погледите. Дори Алекс, брат ми, който тогава се интересуваше повече от коне отколкото от женски ръце, си спомняше десетилетия по-късно за тази зараснала рана.

Госпожа Пец от отгоре веднъж заяви, но само един единствен път, че госпожа Джон имала дъщеря от някакъв с болни вени. В действителност тя трябва да беше казала бонвиван. Това дете през по-голямото време си седяло в сиропиталище. Обаче, понякога госпожа Джон изглеждаше мъничко развеселена, тя все пак мълчеше по въпроса. Със сигурност тя знаеше, че е по-умно от нейна страна да направи от белега тайна. Средният й пръст се плъзгаше много бавно нагоре по линията, която беше като следата на светкавица. Едно така наречено 'родилно петно', тогава много на мода, не би ли могло всъщност да бъде това?

От една от нейните винаги малки чанти госпожа Джон изваждаше, когато поприсядваше с жените и беше сервирано шери или портвайн, след известно време едно пакетче с писма и пощенски картички, чиито изгледи обаче не интересуваха никого. И на пощенските марки от цял свят също не беше дарявано почти никакво внимание. От време на време тя предлагаше пощата на парче, всяко отделно като изненада. Поставяше писмата в техните пликове така — след някои тя хвърляше една загатната въздушна целувка, при други се почукваше с лакираните в тъмно-червено, но късо подрязани нокти по челото —, че човек да може да прочете изпращачите. Само за тях ставаше дума тук! Тя ги подреждаше на плота на масата по начин, както вероятно се прави при някой пасианс или при друго подобно гадателство с карти за игра. Но всъщност изглеждаше, сякаш тя щеше да пусне на парад армия в боен ред, може би и само за сбор, една дивизия, един батальон, не бях на ясно с военното дело. Докато тя тук и там, говорейки безумно бързо, поради което съдържанието ми убягваше, почукваше по пощенските пратки, произнасяше или назначение или понижение. Със замах на тласъци мигновено се устройваха похвали или екзекуции.

Жените се смееха и се дивяха. Всички ние бяхме горди от купищата поща, които госпожа Джон получаваше от мъжете, с които тя в солидно преобладаващите случаи, вероятно дори без изключение, се намираше в делови отношения. Никога не ми направи впечатление някакъв нюанс на подмятане. Най-малкото бих го забелязала по лицето на майка ми или на лелите, а също, когато по случай отзвучаването на нейните пламенно барабанящи токове казваха: „Най-после!“, а аз въздъхвах с тях, никога не се усети намек от този вид.

Думата „харем“ се чуваше често, но тя се изплъзваше от устата на госпожа Джон, и за всички беше ясно, че в случая се има пред вид нещо различно. Понякога някоя леля питаше за някой мъж, който липсваше при около дву- до тримесечната презентация. Тогава госпожа Джон сбръчкваше за кратко лицето, ядосано или извинително. Във всеки случай тя ревниво отбелязваше всяко отсъстване на някой член на армията, всяко отпадане и преди всичко новите попълнения от изпращачи, за които тя не знаеше, дали щяха да бъдат приети в командата на преданите. Твърде благонадеждните търпяха подигравки, над бавещите се на третия път се произнасяше присъда, дори когато, рядко, оставаше бодеж. „Иска да ме накаже!“ смееше се госпожа Джон в такива случаи зло. Някои имена така си и избледняваха и най-после бяха забравяни от нас.

Накрая тя пъхаше заедно всичките посветени й пратки, чиито съчинители бяха мислели или си бяха представяли няколко минути или много по-дълго 'госпожа Джон', 'Драга госпожо Джон', 'Уважаема госпожо Джон', най-добре всички в едно да трябва да се върнат под формата на пакетче обратно в аромата на нейната чанта. Писма от жени тя очевидно никога не получаваше или те не се брояха.

Един ден беше станало отново точно така. И: "Госпожа Джон идва! Госпожа Джон идва! се каза, както винаги. На мен само ми направи впечатление, когато казахме „Най-после!“, че при това изобщо не чувах отдалечаването в коридора на нейните високомерни токчета, а жените го бяха казали по-тихо от обикновено, едва ли не разсеяно. Те освен това не раздигнаха веднага чашите, още веднъж приседнаха с лица, които изразяваха голяма предпазливост и изпиха още една чашка, както само няколко месеца преди това, когато господин Петерс си беше счупил врата на стълбата, на обледяването от пукнатия водопровод на етажния клозет. Те всъщност се усмихваха, но само привидно.

Майка ми каза най-после, клатейки глава, с тъжен глас: „Ама че триколки!“ и описа с две ръце приблизителната форма на брикета във въздуха. Лелите закимаха. Тогава и аз осъзнах, че госпожа Джон беше вървяла по нов начин. Малко по-различно, обаче не много по-различно от досега. По-малко еластично, по-бавно, което вероятно изобщо не искаше да пасне на тесния костюм? Не бях обърнала внимание на обувките й, тя така или иначе винаги носеше черни обувки без връзки на висок ток, понякога от грапава, друг път от гладка кожа. Днес обаче за пръв път „триколки“.

Госпожа Джон продължи да идва често. Тя вече не се ядосваше толкова много, ако имаше пропуски по пощенските въпроси. Лелите също повече не питаха за липсващите мъже. С висока скорост тя сортираше пред нас своята пощенска свита, но никога вече не беше с предишните обувки на токове, и само този единствен път жените останаха още дълго след нейното тръгване около масата, взираха се в празния й център, и дори госпожа Пец от отгоре, която миришеше винаги на своите многобройни малки деца, но никога не искаше да изпусне госпожата Джон, не каза като друг път накрая: „Едни копаят, други ухаят!“ Жените си седяха поразени от удар, вцепенени и неми и не помръдваха, като че са им сторили нещо непоправимо или са им отнели нещо красиво завинаги.

Забележка: Преводът е направен от Антония Колева по Brigitte Kronauer: Frau John kommt!, история от сборника с кратки разкази на Бригите Кронауер, Die Kleider der Frauen [Дрехите на жените] на Reclam Verlag, 2008.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а