Дмитрий Варзоновцев Език и не-език: проблемът за присъствието |
Връзката на езика с реалността е многоаспектна и проблемна, дори драматична. Тук ще се опитам да огранича тази многозначност, т.е. да редуцирам проблема до като че ли техническия му аспект — до това, как с помощта на езика ние си съобщаваме за реалния свят. Естествено, в случая не става дума за философското разбиране на света „като такъв”.
Реалността, за която ние си съобщаваме с помощта на езика е все пак нашата реалност. Реалност, чиято същностна черта е нашето присъствие в нея. Ние не сме неутрални към тази реалност — не сме по-лоши от молекулите или пък по-„неизчерпаеми” отколкото електрон.
Ние сме и това, ...разбира се, но и „нещо друго” (Г. Зимел) — способни сме да си съобщаваме за себе си, да „удвояваме” света чрез езика и използването му.
Но как става това? Какво става в момента, когато съобщаваме нещо на другия, какъв е „онтологическият статус” на това съобщение? Как в края на краищата сме способни да разбираме тези съобщения, да ги съотнасяме с реалността, дори и тази, която в момента я няма, реалността, която не можем актуално да възприемаме, но за която ни съобщава другият посредством езика?
Ето пример за такъв род проблеми. Спомням си една като че ли напълно банална случка в Москва в най-„дефицитните” години. Бях там „на гости” — отчужден от времето и пространството на тяхното „тук-и-сега”, т.е. „неориентиран”. Точно поради тази неориентираност станах свидетел на един „разговор”. В почти празния магазин, където случайно се оказах при своите пътувания из огромния град, влезе, дори по-точно, нахлу една, да я наречем, „гражданка”. Макар и да подозирам, че тя самата едва ли би искала да я наричат така. Но с удоволствие отговаря на чудовищното — „женщина”! Ето такава огромна и агресивна „женщина” едва ли не от самия праг на магазина се развика, обръщайки се към същата като нея продавачка: „Женщина, у вас ничего нет?” Отговорът следва мигновено: ”Нет, женщина, ничего у нас нет!”.
Но на какво се надяваше тази огромна посетителка на празния магазин, на някакво чудо? Какво ѝ беше съобщено от не по-малко грозната и чудовищната продавачка, съвсем лишена от сантименталния навик да улеснява живота на хората?
Очевидно, че и двете все пак имаха някаква обща интуиция, общо преживяване на ситуацията, която им позволи съвсем свободно да ползват толкова категорично „ничего” напълно адекватно. И във въпроса, и в отговора това „нищо” беше напълно съдържателно, съобщаваше и на двете нещо реално! За мен, „неорентирания”, това съобщение беше абсурдно. Тук го реконструирам като някакво подобие на речевия акт — с въпроси и отговори, колкото и да са елементарни.
В действителност, там в празния московски магазин нямаше такова нещо — всичко беше редуцирано до някакви неартикулирани викове, намигвания и жестове. И все пак дори и така аморфната и пълната с неадекватни спрямо баналността на случая емоции ситуация може да бъде окачествена като комуникативна, речева, езикова.
Оказа се, че това общо „нищо” беше едва ли не самоочевидно и за двете страни. Езикът се оказа „способен” не само да задържи тази самоочевидност на съобщнеието за „нищо”, но и да го „направи” езиково.
Не-езиковата агресия, почти пълната липса на каквато и да било смисленост в ситуацията анихилират в езика и тъкмо тогава започва да се вижда скритото „зад нищото”, общото и за двете участнички в този иначе напълно абсурден „комуникативен” акт — общата им способност да присъстват в света актуално заедно и с цялата си брутална агресивност.
Разбира се, самият ми преразказ на тази ситуация, редукцията на не-езика до езика като че ли сваля остротата на ситуацията, щом като можах да преразкажа случката, да сведа нейното съдържание към езиково съобщение. А значи и аз самият се оказах по някакъв начин (чрез езика, разбира се) участник в тази иначе странна за който и да е „страничен наблюдател” ситуация.
Благодарение на езика тази ситуация се оказа актуална не само за непосредствените й участници, не само за мен. Езикът я направи достъпна за преразказ, т.е. и за „вас”, за читателя на историята, на която той не беше „свидетел”. Сигурно бихме могли да изведем, да разнищим „нищото” като термин, който обозначава определен клас липсващи обекти — например, някаква дефицитна стока, скрита под „тезгяха”. Тогава питането за „нищото” е намек за „нещо”, за наличието на което и продавачката, и купувачката имат обща интуиция, досещат се.
Но същото това „нищо” може да крие и оценката на ситуацията такава, каквато тя е от гледна точка на купувачката — магазинът е празен, в него наистина няма нищо. Обаче, и на продавачката трябва да ѝ e известно за тази чужда гледна точка. Защото за нея, може би, магазинът не е празен и в него се крие нещо „специално”. Общото и за двете възможни реинтепретации на езиковата натовареност на „нищото” в ситуацията е, че тъкмо не-езиковата сигурност на актуалното присъствие в ситуацията премахва смисловата неопределеност на странния въпрос за „нищото”.
Сигурно биха могли да бъдат разгърнати и други реинтерпретации и алтернативи на не-езиковия план на тази банална битова ситуация. И все пак остава нещо извън каквато и да било езикова интерпретация. Според мен, това е огромният афективен потенциал на участието на тези две „събеседнички” в речевия акт. Тази сила смачква и преобръща всички езикови норми и правила.
Но езикът дори и така смачкан и изкълчен в не-езиковата си употреба издържа всичко. В тази банална празнина на не-езиковото присъствие с цялата острота се осъзнава фундаменталността на въпроса, поставен още от Р. Барт в известната му уводна лекция пред катдерата по семиология — как да се изясни или да се опише, по какъв начин обществото произвежда стереотипите, образования във висша степен изкуствени, които по-нататък употребява като нещо натоварено с вътрешен смисъл, т.е. напълно естествено.
Наистина думата „нищо” в рамките на описаната вече ситуация е преди всичко някакъв стереотип, банален архетип на възможното пред-разбиране и пред-представяне, пазещ в себе си следите на всички предходни варианти на неговото „прочитане”.
Тук посочих само някои от тях, но в самото това посочване се оказах участник както на описаната ситуация, така и на друга (за която ще стане дума по-нататък). Това включване стана възможно и беше опосредено чрез езика, езиковия анализ и интепретации, които също са стереотипи, благодарение на които не-езиковите аспекти на ситуацията бяха включени в езика.
„Нищото” в случая беше вградено в една друга вече напълно различна езикова ситуация, в която „сакралният” му смисъл беше визуализиран и осветлен чрез езиковата формула — намек, задвижващ действието в мизансцена, правещ въпроса за „нищото” смислен и уместен. Така аз самият като разказвач се превръщам в съ-драматург на разгърналото се представление. Точно тази способност на езика да инспирира и да насочва включването на човека в най-различни, дори и напълно непрозрачни ситуации издава. Езикът, всъщност, не само че не осветлява реалното съдържание на ситуацията, но и не ми дава възможност да забележа нещо твърде важно и съществено — неговата власт върху мен и моето актуално поведение.
При разгръщането на моите (както и на всеки друг) интерпретации на не-езиковата ситуация като езикова, езикът се актуализира, намесва се в ситуацията, изпълва я с един и същи за всички възможни участници самотъждествен (и затова самоочевиден) смисъл — интуицията за общата социалност на участващите, за тоталността на съответните норми на социалното поведение. Барт е прав, когато трерира езика като „намиращ се на служба у властта”. Още по-рязко това изразява Т. Адорно. Езикът като това, което владее нашата способност да се възприемаме като актуални участници в различни „стандартни” жизнени ситуации, се оказва посредник на една тотална самотъждественост. Езикът чрез правилата и нормите, чрез граматиката предпазва тъждественото от среща със самото себе си и така упражнява властта, която не му принадлежи. Твърденията там в езика се наричат прости предикативни изречения. Глаголът-връзка утвърждава: това е така, а не иначе. Насилственият синтез, за осъществяването на който отговаря този глагол, твърди: иначе и не трябва да бъде, тъй като при обратното синтезът не би могъл да се осъществи.
Във всеки синтез работи волята за тъждеството — като априорно иманентна на мисленето задача да се представя като позитивно и желателно. В правилната словоупотреба по този начин се утвърждава мнимата самотъждественост на социалната тоталност, потвърждава се властовата функция на езиковия стереотип като непосредствен израз на желаната колективност и общата интуиция за нейната изпълнимост за всеки „както трябва” (идеализация за „ и така нататък” у А. Шуц). Обаче нашето поведение и участие в едни или други ситуации съвсем не се изчерпва и не е пряко следствие на правилната словоупотреба, не е простата верификация на нормата върху езиковата практика. Ако ние само потвърждаваме общата интуиция, съобщаваме един на друг това, което всеки вече „знае” от езика си, ситуацията наистина става тотална. Но и се обезсмисля за всеки един от „нас”. Присъстваме ли ние като такива — индивидно, телесно — в този порой от думи-потвърждения на едно и също? Едва ли.
Присъстваме не благодарение, а въпреки езика. Това актуално наличие е не-езиковата функция на езика, властовия ресурс на присъствието за възпроизвеждането на езиковите норми в извън-езиковата реалност. Благодарние на афекта на различието, разместването и не-съвместяването изпадаме от налаганата чрез езика тоталност на стереотипа, от тъждеството на езика и реалността, мисленето и обекта.
Тук е мястото да подсетя, че в разказания от мен пример се съдържа и нещо „трето”. В примера се разказва за нещо, което липсва в момента, но имплицитно присъства в момента на разказа, въпреки че не е изразено чрез езика, не е казано. В момента аз разказвам тук нещо, което не само го няма, но и не може да бъде припомнено от тук присъстващи, съдържа нещо липсващо като „обща” реалност. Как става това?
За разлика от имагинерните „събеседнички”, които си служат с „нищото”, за да съобщят една на друга за нещо, аз правя обратното. Съобщавам думи, които, въпреки че имат кореспонденция с определен тип значещи езикови конструкти, нямат актуална значимост. Освен същата на „събеседниците”. Тоест за нещо „под тезгяха”. И по този начин не-тъждественото се изчерпва и става очевидно, посочва тъждеството с липсващата реалност.
Това става възможно благодарение на редукцията на липсата.Никой не би забелязал такава, защото ползва именно посредниците, думите без собствено съдържание — стереотипите. Зад това приемане на очевидната безсъдържателност се крие анонимната власт на като че ли общо за всички минало. Така проличава фактът, че в ситуацията няма никакво присъствие актуалното преживяване.
Но всички слушатели на доклада оставят тази подробност на страна, защото иначе трябва да покажат актуално „неразбирането”. И все пак всички чувстват нещо — съгласие или протест, интерес или скука — и така се оказват актуални участници в ситуацията.
Така разказът разкрива своето не-езиково качество — актуализира колективността, потвърждава нейното господство и анонимна власт. Това става чрез разказването, произтича от звука, от материала на съобщението, от сетивната онтология на неговото времево разгръщане в ситуацията, неговата звуково-афективна „конструкция”. Но дали тази конструкция изчерпва нещата. Тъкмо обратното!
Онова, което наистина актуализира нашето присъствие в ситуацията е тъкмо неподчиняването ни на разказа. Парадоксът, обаче, е в това, че разказът подсеща за тази възможност, но ако намекът е груб, никой няма да го възприеме, няма да се включи в ситуацията ...поради скуката.
Пукнатината между предзададения смисъл на разказа, между отпечатания в езика образ на света като самотъждествен и непоклатим и нашето актуално присъствие в света винаги е актуална! Тя се разширява, ако актуализацията става агресивна и не-езикът изпълва цялото пространство, но тя не изчезва дори и тогава, когато участието е изцяло нормално, обезличено, подчинено на нормите, скучно.Присъствието се оказва драматичната способност да сме винаги нетъждествени на това, което се натрапва на нас от собствения ни език.Но само въз основа на тази способност езикът може да бъде това, което той е по принцип, да ни съобщава нещо за реалността. Актуалната ни нетъждественост и е съобщението, което езикът провокира, но не носи като „свое“. Тоест остава САМО средство, което, според Маклуан, е и съобщение!
Не-езикът е точно този „посредстващ”, но и безпредметен език, който по един или друг начин започва като че ли изведнъж да бъде проблемен и така разкрива своята формалност, безжизненост. Нарушението на езиковата норма поставя под съмнение скритата в нея колективна онтология на света. Същата тази пукнатина ни се явява образа на другата колективност, тази на актуалното ни присъствие като съ-участници, съ-беседници. Можем ли да „видим” тази актуална колективност така, както смятаме, че ни е достъпен нейният образ — като анонимната памет? Само езикът може да ни съобщи за това, да се „саморазказва”. Той е средството, задържащо колективните състояния, тяхната екстериоризация в звука, говоренето и граматиката. Но именно в нарушенията, в грешките този колективен „спомен” се оказва твърд и стабилен — актуален. „Нарушенията” всъщност очертават неговите актуални граници. С други думи паметта е помненето! То потвърждава властовия характер на паметта, на нейното присъствие в актуалното тук-и-сега, подсказва ни, че и самите ние се явяваме в езика и чрез езика като проекции на тоталната колективност във времето. Езикът по този начин се оказва волевият механизъм на тези проекции, властовият сурогат и на самото време — граматическата му „онтология”.
И все пак силата на този механизъм не е непреодолима. Нарушаването му колкото и да рамкира нормата, също така и я подкопава, съобщава ни, че е възможно различното. Само че от страна на езика това различно изглежда като негативно друго. Но именно актуалността ни в ситуацията е единствено условие за контакта с реалността, при това както на другите, така и на нас самите.
Колкото и да се говори за правилата на играта, играта нито се свежда до тях, нито пък започва само от тях. Винаги е нужно нещо трето. Самите ние като желание и воля за играта. Сблъсъкът между нашето актуално желание и налаганата ни колективна „реалност” поражда афекта, необходим играта да бъде разигравана актуално, да се случи като действие изобщо.
Сигурно може да се каже, че този сблъсък пак се оформя като един вид актуален опит и като такъв е затворен винаги в тук-и-сега, не може да бъде предаван, транслиран другаде. Изчезва, разтваря се в миналото, в езика, в тоталната тъждественост на нормата, на речевия автоматизъм.
Тук не-езикът се откроява не просто като „вън” на езика, а като пълната му невъзможност да бъде вид типизирана социалност. Но само в него и чрез него социалността ...е налична (Г. Зимел).
Разбира се, културата се научи да преодолява този абсурд, да редуцира актуалното до вечното, не-езика към езика. Това става в литературата и чрез литературата. Тя верифицира актуалния опит на нарушения в езиковите практики, свежда не-езика до регулярни форми на разказа и прави това толкова убедително, че пукнатината между живота и смъртта, между опита на миналото и актуалното преживяване става образ, по този начин се банализира,се превръща в стереотип.
Може, разбира се, да бъде разбита тази литературна типизация. Но това, според мен ще бъде само привиден „акт на актуализацията” — поредната илюзия за освобождаване. Не може да има „изход” от литературата, той самия ни отвежда пак там, пак ни обвързва с разказа, герои на които сме ние сами, но го задвижва все пак нещо друго.
Актуалността просто не е норма и не може да бъде превърната в такава. Възможно е само нейното „представяне”, но тогава тя просто изчезва изпарява се зад „нарушението” подобно усмивката на Чеширския котарак. Така литературата се опитва да прикрие ужаса на не-нормативния характер на актуалното, интензифицира репресивните практики, редуциращи актуалното до запомненото от всички и никой, до архетипа на колективното съзнание. Днес все по-често се оказва, че тъкмо актуалният ефект в края на краищата чупи оковите на историята, на паметта и нахлува в цялата ни съвременна езиковост като я поставя под съмнение.
Дали това е „естественият” изход на цивилизацията от тесните рамки на езика, начин за освобождаване от неговата власт? Не е ли самият този афект на актуалното само привидната форма на разрива във времето, на ужаса не само пред все по-неясното бъдеще, но и пред самото време, все по-очевидно губещо магическата си сила да ни натрапва съдбата, оставя ни ...извън времето?
И пак литературата с гласа на Кралицата ни убеждава с кикотящия й ужасен смях: „днес никога не може да стане утре, да не мислите, че като се събудите някоя сутрин, ще можете да кажете — ето, настъпи „утре”?. Не е ли това архаичното отмъщение на времето, защото винаги печели, остава все същото ...актуално.
Забележка: В основа на този текст е доклад на семинара «МИФ-Мит Изкуство Фолклор» към Института по проблеми на изкуствознанието, проведен през 1988 и 1989 в Приморско.
| |
| |
Още сведения | публикувано на вторник, март 24 @ 01:23:18 EET изпратено от pelikant2
Подведено под: Думи на кръст | * | културология |
2809 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 1

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|