Галина Златева: 20 минути. Кинохроника - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

08:40
Морето е наблизо
и ми маха
08:41
с огромната си мокра длан:
– Здравей!,

08:42
Довиждане!
Усмивката от вчера,
надеждата за утре,
ала днес
все тъй съм тъжна,
а е толкоз рано.
08:43
...Не спира автобуса там, където
на гроздове са хората стълпени,
а спира той по спирките най-прашни:
ръждясали надежди от сезона
08:44
на дъждовете
и прибраните чадъри
08:45
– Вземи си днес
от сладката тъга!
08:46
Вземи си марципанена солетка!
Хапни си,
ах, часовникът го няма
и времето ти се е пръснало във пясъка
на плажа като в древния Едем.

Извръщам се: и тихо гледам всички –
усмихват се
с несветещи чертички,
08:47
тиктакат:
– Днес какво ли ще ядем?
08:48
Минутите
изнизват се от мене
подобно на кадънки по терлички
08:49
не мога да ги спра,
като крадци са,
ограбват ловко всичко от мига
и тайно похищават мойто време,
08:50
което като извъртяна
аудио-касетка
привършва свойта лента – и изщраква
в уокмена на моя слух
и ням...
08:51
И няма вече кой да я обърне,
и няма кой дори да ти и каже
дали въобще записано е нещо
от другата страна на паметта ми.
08:52
Хотелите редят се покрай пътя,
отляво
и отдясно,
вече празни.
Сезонът е привършил,
ала кой ли
с усмивка тези купчинки премита –
тъй сякаш преподрежда ги безсприр.
И есенните кръпки се разлитат
под купола на весел панаир.
08:53
Подобно тъжен мим от есента
пред стълбището бяло на портала
стои един човек със жълта шапка,
изпод която нещо се чернее.
08:54
Не виждам туй, което е под нея
измислям си,
скучаейки във този
следобед на последното си лято.
08:55
Един подир един хабя листата
на своето тефтерче. Знам, след миг
ще ги издуха вятър от ръцете ми
като листа от обосели клони
на есенно дърво. Дано с усмивка
случаен мъж и тях да премете.
08:56
Вървя напред по калната алея
и цопвам с поглед
в локвата пред мене:
08:57
Краката ми на сухо си остават
а чувствата ми зъзнат във калта.
08:58
Но все пак гледам повече във нея
подобно пате да се навъргалям –
08:59
така, че да ми стигне
по задълго
и никой да не види колко тънки,
прозрачни са крилцата ми – така че
оранжевото слънце в синевата
през тях пилее лятното си злато.

...Пътувам
и очите във миг
съзират, че е вече
точно 09:00.
Макар че всъщност времето
не съществува:
Ако затворя клепките над циферблата,
тогаз ще имам време –
цяла вечност! –
но мрак ще е край мен и вътре в мен
и нито образ няма да разцъфне
в тефтерчето на дните ми тогава.

...Което аз, като наивна странница,
разтворила съм
на последната му страница,
и вместо романтично да тъгувам
започвам иронично да римувам:

– Ти, филмче на фантазиите летни,
благодаря за кадрите ти цветни!
Сивее в тъжни кръпки небосклона
като екран – и бавно от салона
излизам със сандали необути:
на младостта след двайсетте минути.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а