Ивайло Иванов Предговор към „Антология” |
От тази седмица нататък в Грозни Пеликани започвам рубрика, названа – „Антология”, с тъжен акцент върху поетите и прозаиците, върху драматурзите и хуманитаристите, които най общо казано, биват усещани и мислени като наши културни предходници. Върху онзи огромен „невидим салон”, който живее в нас и чийто шумни гласове, в немалка степен, изграждат и архитектурата на нашия вътрешен глас. Необходимостта от подобна антология аз виждам, най малко, в две причини-парадигми и на тяхното публицистично изложение са посветени и словата в този кратък предговор.
Първата от спомената причини се корени във факта, че самият сайт, като „идея” и направа, е такъв, че това е издание, почти напълно и изцяло, за непубликувани творби. С ясен акцент върху съвременната българска и преводна литература, акционизъм, изкуствознание и хуманитаристика. Което ще рече, че огромен брой от знаковите текстове, изграждащи литературното ни настояще, не биха могли да намерят място в него, не поради отслабнал интерес или извръщане на взор, а именно – поради споменатата причина! Разбира се, човек не бива да е сляп и за високите страни на тези обстоятелства! Така за първи път в литературния ни интернет се обръща ценностната парадигма на публичното слово, според която, по едно неписано, но все таки – закостеняло правило, литературните ни сайтове, към днешна дата, все още не успяват да надраснат ролята си на архив и виртуален документ за вече публикувани творби и текстове. Именно тази релация в Грозните Пеликани е преобърната и в този смисъл, сайтът няма как да не заслужи моите приятелски, неръкотворни адмирации!...
Втората причина е изцяло психологическа. Не смятам, че човекът на словото и на изкуството, както тъй често се твърди и казва, е по голям егоист от всеки друг съвременен човек! Напротив, мисля, че той също има своя дълбинен, недоосъзнат, но все таки – изискан начин на обича хората и този начин е, най вече, чрез изкуството! Чрез онези празници на образите, звуците и словото, който той, по подразбиране, е вещ и творчески способен да транслира и да поднесе на техните души и сетивата им! Като такава трансформация и споделеност е замислена и тази антология!... Все едно, дали с бележки или пък „на чисто”, все едно – по скрита и „необорима” логика, или – начасничаво-спорадично, всички тези текстове са живи късове и ласкави пейзажи от душата ми! Те са част от моя личен опит: вътрешен празник и желание за споделеност, и в този смисъл, в тяхната поява едва ли е необходимо да се търси по стабилна логика, от логиката на поканата за пиршество и карнавал; за празник!
А сега, да кажем две-три думи и за третата причина! По подразбиране и стара нашенска традиция, тя е изцяло социално-историческа! За мен, с изтърколяването на тези двадесет години, в чието лоно, между другото премина и най активната част от живота ни, преходът в България свърши! И свърши той не чрез преобръщане или изкачване на някакъв житейски и хронологичен хребет, а чрез едно дълбоко, омерзително и колабиращо обръщане в стомаха! Много добре се освинихме през тези двадесет години, много красиво, с гръм и трясък, се продънихме по всички параграфи на живота!... Нямаше висока кота или нравствена позиция, от която, с гръм и трясък, да не се продънихме във преизподнята на инферналното, и сега едва ли ни остава нещо друго, освен да доживееме живота си във самота и тъжна тишина! Че ние, гражданите на съвременна България, ведно с децата си и всичките си ценности, превърнахме душите си в бъдещи граждани на ада, мисля, че е ясно! То се усеща и от невярващите хора даже! Ала защо и тукашния си живот решихме да превърнем в репетиция за ад, това не мога да си обясня докрай! Дали, предчувствана и пожелана, преизподнята влияеше обратно и над тукашния ни живот, или пък той, вторично, я конституираше в душите ни, не зная!...
Но знам едно, и ще го кажа „пак, и пак”, като ектения при тъжна литургия! С избирането на Бойко Борисов за премиер, преходът в България свърши! Нашият стар народ, през вековете раснал и красиво сублимирал в Хитър Петър – Крали Марко – Марко Тотев – комуняги – мутри – и – Ахмед Доган, най сетне окончателно реализира себе си! От същия народ ми е обръщането във стомаха, от него ми е омерзението и погнусата, и моят плач, и черната ми песен!... Нали човек, кога извади нож и самоволно, и умишлено наръга някого… Как се нарича той? – Убиец! А как се нарича народ, който по своя воля и в демократично време, си е избрал менталното самоубийство, гласувайки за мутра-премиер, това не бих могъл да кажа, тук ще ме заместят социолозите! Но щял до почисти Авгиевите обори на държавата ни, казват, от други мутри, торни бръмбари и всякакви нечисти елементи-екстременти! Ами че ти и един циганин хвани, дай му лопата във ръцете, и той ще ти почисти всякакви обори, че и по малко ще ти вземе даже! Или поне, не ще се толкова натиска да ти става премиер, и то си е немалко облекчение и грижа за човека, чрез поддържане на твоето отсъствие – така е! Не, не е тук причината за този вътрешно напрегнат избор, причината е много по дълбока явно – там нейде, вдън недрата на душите ни, във креативната потентност на народа, която като плод крещи от същите недра, и го заставя да избира (вечно себе си!), копнеейки да се роди докрай и пълноценно; да се сбъдне! А, ей го, сбъдна се! Сега се остава и за Антихриста да гласува и ще се досбъдне, подир малко време!...
В този смисъл тази „Антология” е нещо като празник преди смърт! Тя е последният ми опит да се порадвам на света и да си поиграя, преди и аз, и цялото човечество, и гражданите на съвременна България, да умрем и да идем във ада!....
| |
| |
Още сведения | публикувано на сряда, март 03 @ 15:42:16 EET изпратено от iivanov
Подведено под: Антология | * | публицистика |
2679 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 6
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|